Веднъж Джон Кенеди посрещнал група Нобелови лауреати в Белия дом. По време на срещата Кенеди находчиво подхвърлил, че това е най-голямата колекция от умове, събирана някога в Белия дом, с изключение на случаите, когато Томас Джеферсън вечерял сам.
Тази легендарна реплика на Джон Кенеди припомня кое всъщност е най-важното политическо качество за един държавник: да бъде умен и едновременно с това да е озарен от широки хоризонти. Докато наблюдавам зараждащото се начало на предстоящата президентска битка в България, изпитвам тъга. Нацията ни има много сериозен проблем със съвременните културни знаци. Ние сме отгледали деструктивно-паразитна икономическа система. Която е в симбиоза с политическата култура на рушвета. Изобщо не става дума за борба с корупцията, а за сътрудничество с нея.
Въпреки това нито един кандидат-президент няма да подхване най-важния дебат за обществото ни – докъде още можем да обезценяваме националния ум. И докъде още можем да обезценяваме националната икономика. Енергията на масите се направлява от енергията на лидерите. Затова наоколо е пълно с хора образовани, но разочаровани, които си профукват времето и които са убедени, че талантът в тази страна е предимство само ако го прикриваш. Огромни групи от обществото живеят в своята държава, с която нямат никаква връзка. Това са неучастващите млади хора. Те не гласуват на избори, не гледат новини, не желаят да разговарят за бъдещето на тази страна. Те са онова голямо неофициално общество, където държавата изчезва напълно. Държавата като контакт, нужда, принадлежност. Те не се интересуват от големите проблеми на обществото, основно защото смятат, че и никой друг не се интересува.
“Президентската битка е решена – така отговарят на въпроса за кого ще гласуват. – И следващият президент ще бъде като предишния.” Да управляваш държава не е като да управляваш рикша. Возим едни хора насам-натам, говорим едни лозунги и толкоз. Напомням за Джеферсън, защото освен всичко друго, което е направил за Америка, няколко години преди да напусне този свят той основава и университет – Вирджинския. Защо му е било на Джеферсън буквално в последните си дни да се занимава с някакъв си университет? Отговорът е: заради бъдещето, което ще дойде след него. Тази трудно обяснима обществена грижа би ли могла да се вмени някога в душата на поне един български политик?
Наблюдаваме на живо еволюцията на българския политик, историята на взаимоотношенията му със самия себе си. Чакаме да израсне емоционално. И културата и здравето на нацията да придобият по-голямо значение за него от комисионите. Нито един от досегашните президенти на България не отговаряше на истинските изисквания за съвременен президент.
Георги Първанов – премерен, но скучен със силна медийна захапка – заради сътрудничеството му с ДС остана докрай неприет от западните демокрации. Петър Стоянов – безспорно интелигентен, но оперетно объркан в синята кауза – отначало напълно послушен пред Костов, след това лицемерно разграничен, да не говорим за синдрома “Мисия Лондон”, или как се отразява властта на неподготвените. Желю Желев – недодяланият президент на голямата политическа промяна, добродушен и честен – изглеждаше като човек, който знае пътя, но не може да шофира.
Какъв трябва да е бъдещият президент на България? Отличен дипломат с фини маниери, който е решил не да излапа всичко от настоящето, а да посее нещичко за бъдещето. И нека не е телекултурен герой, моля, който променя утопиите си в движение. Спасител, изфабрикуван от телевизиите. Властниците у нас толкова обичат да се показват по телевизията, че вече наистина натежава въпросът: А кога работят?
Представете си само – Томас Джеферсън е бил доста стеснителен тип, през целия си живот не е произнесъл нито една забележителна реч, не е бил добър оратор, не е обичал публичните изяви, но пък с действията си е оставил диря в американската история. Защо ли? Защото е бил богат на знания човек, интересувал се е от икономика, от селско стопанство и дори от архитектура. Не е хитрувал, а просто е бил умен. Понякога си мисля, че точно невежеството се оказва скритият крокодил в реката на българската политика. Чак след това се нареждат равнодушието и алчността . Новият български президент би трябвало, първо, да е способен да бъде нов. Нов, означава с ново отношение към нацията. Нов означава не да се вампиризира от властта, а да зададе нова епоха в българската политика. Да бъде реформатор на духа. Възможно ли е най-после да изберем държавник, а не мнителна и докачлива пешка, готова лесно да ипотекира бъдещето ни?
Калина Андролова
„…Талантът в тази страна е предимство само ако го прикриваш.“
Много точна констатация. Ще поясня.
Мнозина, вкл. и от неговата партия, недолюбват Михаил Горбачов. Не за това ми е думата, а за неговия български състудент от Юридическия факултет на МГУ „Михаил Ломоносов“ – гл.асистент Никола Н. Мулешков.
След като се завръща в България, започва работа в Министерството на образованието. Министърът – низвергнатият от най-висшия държавен пост Вълко Червенков – го забелязва и го кани за заместник. Мулешков отказва, предпочита скромна преподавателска работа в единствения тогава Юридически факултет на Софийския университет.
Никола Мулешков, разбира се, е от онези индивиди, за които утопията на комунизма не е залязвала никога; той все още вярва в нейното „светло бъдеще“. Когато Червенков живее последните години от живота си, Мулешков е негов душеприказчик – посещава всяка седмица „прокажения“, отритнат от всичките си довчерашни другари.
„Тодор Живков“ е една от темите, която се е налагала от само себе си в разговорите им. „-Успя да ме заблуди, не можах да проумея, че е подлец – изглеждаше ми прост…“ – оправдавал се Червенков.
„Изглеждаше… прост“ – ето разковничето на успеха, гарантиращ напредъка на партиеца. Да изглеждаш прост пред лицето на висшестоящия е шансът ти един ден да го катурнеш и да седнеш на мястото му – и така – напред и нагоре!
Този комунистически подход се е развихрил с особена сила днес, когато съществуващите до 10.10.1989 г. „от кумова срама“ ограничения пред простотията, алчността и корупцията на „кадрите“ окончателно заеха мястото си в музея на партийната история.
Днес, ако не се направиш на по-тъп от интервюиращите те „работодатели“ – независимо дали частни, обществени, общински или държавни – нямаш никакъв шанс да се вредиш в редиците на наемния труд.
Хеле пък ако работата е престижна и добре платена (напр. в IT сектора) – ако не си син, брат, племенник или в краен случай „пратен от Еди-кой-си“ – забрави!
Ха си дал да разберат, че знаеш и умееш нещата по-добре от „шефовете“ (често пъти пишлемета на по 20-22-23 години, знайно как станали милионери още преди да си купят дипломата от „университета“) – спукана ти е „работата“ – „пиши я бегала“.
Партийната комунистическа номенклатура здраво се укрепи на икономическия фронт в България – доколкото въобще може да се говори за такъв.
Тя нито за миг не изпусна и политическата инициатива. Всички досегашни държавни глави – без изключение – са нейни креатури (марксистът, „Виктор“, „Гоце“); всички премиер-министри са на отчет известно къде;
няма управлявала партия, която да не е закърмена с майчиното мляко на „Партията с голяма буква“ (нищо, че според Правото, т.е. формално-юридически, но не и фактически, такава никога не е съществувала).
Затова България е на това дередже вече почти четвърт век.
IGNORANTIO MATER VIOLENTIAE EST!