На този ден – 28 май – преди сто и четиридесет години от действителността в историята премина Парижката комуна. Армията на „законното“ Версайско правителство навлиза в града и в последвалата кървава седмица разстрелва към 30 000 защитници на „незаконната“ комуна, избрана през март в свободни и демократични избори от гражданите на Париж. „Законен“ съд изпраща хиляди в затворите и на заточение в Нова Каледония, отменя декретите на комуната като престъпно посегателство към реда в обществото, възстановява „нормалната държава“.
Това съвсем не пречи, нещо повече – спомага повечето от някогашните престъпни посегателства на комунарите към държавата да изглеждат днес очевидни и твърде разумни норми. Те са платени с кръв и очевидно неразумен героизъм. Ето някои от тях, предложени и донякъде осъществени за два месеца и половина от избраните в различните комитети на комунарите представители и подкрепени от мнозинството парижки граждани:
Децентрализация и общинско самоуправление с мандатно избрани представители;
Заплащане на изборните длъжности в съответствие с минималните работнически надници;
Разделяне на църквата от държавата;
Безплатно, задължително и светско основно образование;
Равни трудови и граждански права на мъже и жени;
Равенство на родените в брака и извън брака деца;
Забрана на нощния труд за малолетни;
Пенсии за вдовиците и за децата (в брак или без брак) на загиналите войници от Националната гвардия;
Определени от общините наеми, лихви за заеми и залози, както и безвъзмездно връщане на заложени дрехи, вещи и инструменти до 20 франка;
Отлагане на плащането на наеми и дългове по време на война и окупация;
Право на работниците и служителите да притежават и управляват напуснатите или съзнателно фалираните от собствениците фабрики.
Както и поредица реално-символични актове – изгаряне на гилотината, събаряне на Вандомската колона като символ на имперска агресия, даване на гражданство и политически права на поданици на монархии и империи.
Струва си да се напомня това – особено у нас, където по историческо малоумие и добре платено лицемерие всичко, което напомня за комунизъм дори и по название, трябва да бъде ругано или премълчавано. При това ругано или премълчавано предимно от хора, които, ако не се бяха случили т. нар. демократични промени, днес щяха да обикалят страната със сказки в дружество „Георги Кирков“ за годишнината от Парижката комуна. Затова и не е чудно, че 140-годишнината на това разривно събитие в по-новата история тук изпада в пълна забрава, ако не броим едно-единствено споменаване във вестника на анархистите, в. „Свободна мисъл“. Потърсете обаче на всеки по-популярен език в която и да е от търсачките израза „140 години Парижка комуна“, и ще се убедите, че припомнянето му по света е не просто реверанс към историята, а начин да се доосмисли нормалността на настоящето в неговите кървави исторически корени. Това доосмисляне не е дело само на левичарски маргинални организации и групи, традиционно подозирани в разбиране на „нормалния демократичен ред“, а и на крепители на „демократичното“ статукво в целия му политически, културен и образователен спектър. Естествено към тях няма как да не прибавим и медиите, които тъкмо с напомнянето на такива исторически събития допринасят да се разсее историческата амнезия и малоумието от „най-актуалното“ независимо от оценките, с които придружават самото събитие. Важното е, че не го забравят.
Нашите медии не правят това; не го правят и леви, и десни партии, държавни и частни университети, исторически и политологически катедри. А ако го направят случайно, по необходимост това става в стила на фризирана коректност, фалшив патос и прилично възмущение.
Хегел беше казал, че по това, с което днес се задоволява духът, можем да съдим за неговия упадък. Следва да се допълни, че за неговата дребнавост съдим и по предметите, от които той се възмущава. Тогава той се превръща в мила и наивна, ала и опасна с фалшивия си патос душица. Тя се възмущава от опростачване, политически дивотии и сценки, от чалга и тъпи телевизионни програми, но не се възмущава от присъщата й забрава на исторически великото не само за нас, а и за света.
И тъй като идната седмица българската публичност ще има възможност да бъде отново заливана с тоя фалш, с тая истерична историчност около Втори юни, Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, и тъй като още отсега тя се радва на скандалите и блудкавия патос, които ще ни донесе тоя ден с приказки за героична история и мизерно настояще, добре ще бъде да й се припомни какво тъкмо Ботев бе писал за Парижката комуна…
