В традицията се оглежда миналото, но прозира и достойнството на настоящето, смята авторът на „Другата България“
– Вие сте един от 176 000-те българи, които носят името Георги, смятано за едно от най-мощните и силни в творческо отношение. На кого сте кръстен и какво означава това име за вас?
– Кръстен съм на дядо си Георги, бащата на майка ми. Дядо ми беше артистичен човек, витален, пълен с невероятни истории, отворен към света, любопитен. Мисля, че съм се „метнал” на него, както казваше баба ми. Дядо ми умееше да превръща всичко около себе си в празник, защото имаше невероятно чувство за хумор. Обичаше театъра, киното, музиката, книгите… Голям чешит беше. Хората го обичаха. Харесвам името си, щастлив съм, че го нося.
– Празници като Гергьовден са моменти на връщане към корените, към традициите. Доколко съвременният човек съумява правилно да разчете тези знаци, за да извлече енергия за духовното си съществуване?
– Традицията е част от културата на съвременния човек. Колкото повече познаваме и почитаме традицията, толкова по-смирени сме в настоящето и отворени да приемем бъдещето. Признавам, че като по-млад често съм отхвърлял идеята да се подчиня на традицията. С годините обаче откривам прелестта да я познавам, да я почитам, да я свързвам по някакъв начин с живеенето си днес. Мъдрите хора, които срещам по пътя си ме учат, че традицията е познание, обръщане към себе си. Традицията е интимно преживяване. Лично, не колективно. Когато загубих преди години баща си познах смисъла на това преживяване. Днес почитам традицията, не я следвам сляпо, но я свързвам с моя живот така, че да се чувствам хармонично между миналото и настоящето си.
– Сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън бе красив пример за това как една нация може да бъде обединена от традициите си, в случая – монархически. Вие коментирахте събитието за bTV, какви са впечатленията ви?
– Впечатлен съм как едно такова събитие може да обедини една нация и то в един тежък и противоречив период не само за Великобритания, но и за целия свят. Сватбата е доказателство как традицията може да обедини различни генерации, хора с различна социална принадлежност, религия, познание за живота. В традицията се оглежда миналото, има известна доза носталгия, но прозира и достойнството на настоящето. Харесах тази сватба, защото по един непретенциозен начин разкри пред света, че монархията се променя. Че Уилям и Катрин носят една нова заразителна енергия на младостта, на отвореността към света. Тяхната сватба е един знак за бъдещето на монархията, защото в спонтанността на двамата има много потенциал, вяра, надежда, очакване монархическата традиция да се развие, а не да се превърне в музеен експонат, екзотичен спомен от миналото.
– Да останеш или да напуснеш родината си е въпрос на личен избор. В предаването „Другата България” вие разказвахте историите на българи, избрали нов живот в чужбина. Какво мислите за българите, които в България мечтаят за Друга България? Може ли да гледаме и на тях като емигранти?
– За съжаление в последните години има една нова, по-тревожна тенденция – емигранти в собствената си държава. Профанизацията, чалгаризацията, парвенющината, тоталната липсва на обществен консенсус, липсата на държавнически модел, който да внушава ред и респект към закона, карат мислещите хора у нас да живеят като емигранти в собствената си страна. В този смисъл ние, които работим в българските медии, също сме виновни за тази ситуация. Българските медии подценяват своята публика. Липсата на алтернатива кара мнозина, особено по-млади и образовани хора, да живеят изолирани от реалните събития и процеси в държавата. Защото те не се припознават в нито една българска медия. Никой не анализира за кого гласуват младите българи, гласуват ли изобщо, следят ли българските медии… Според мен вътрешната емиграция е много по-притеснителна, отколкото желанието и възможностите на българите да напускат страната, да се пробват в чужбина, да остават или да се връщат по родните места… вътрешната емиграция е загуба на доверие, а то не се печели лесно отново.
– Имали сте невероятния шанс да се срещнете и разговаряте с големи личности като Фрида от АББА, Ал Бано, Педро Алмодовар… направихте филми за Невена Коканова, Мариус Куркински. Доколко славата може да промени живота на един човек, да го направи истински щастлив или да го срине?
– Успехът може да направи едни човек по-чувствителен, по-щедър, по-отворен към другите… Спомням си навремето актрисата Невена Коканова ми каза, че е щастлива поради факта, че успехът при нея идва, когато е на 24 години… Толкова млада тя познава онази тръпка, която те кара да се чувстваш необходим! Смятам, че това е важно за всеки човек – да се чувства необходим. Много е тъжно, когато срещаш неудовлетворени хора, които не се чувстват необходими, най-вече на себе си, а след това и на другите. Успехът прави хората по-отговорни! Говоря за личностите, не говоря за еднодневките – лица от риалити шоуто, съмнителни тв програми, които се раждат и умират за един сезон. Говоря за личности, които удържат проверката на времето. И ако твърдя, че съм щастлив човек, то е именно заради срещите ми с такива личности. Защото те са моето мерило за достойнство, за успех, за ценности. Тяхната енергия ме зарежда, кара ме да бъда по-отговорен в моята работа. Вдъхновява ме! Личностите, които продължавам да срещам са моя ориентир във време на съмнителни ценности, липса на критерии, простащина и обществена арогантност. Големите личности са скромни, защото те знаят кои са. Времето ги е поставило там, където заслужават да бъдат – в паметта и сърцата на хората.
– Падането от власт на Бен Али в Тунис, събитията на площад „Тахрир” в Кайро, войната срещу Кадафи в Либия, размириците в Сирия… сега и убийството на Бен Ладен… Всички тези събития протекоха суперконцентрирано като на лента, а зрителите сякаш не разбраха какво точно се случва. Длъжници ли са медиите на аудиторията заради начина на поднасяне на информация?
– Наблюдавайки от дистанция българските медии и същевременно, бидейки част от тях, смятам, че нашите медии са в криза. Те са загубени в собствената си представа какво харесва аудиторията, от какво се интересува публиката. Няма да коментирам и пипълметричните изследвания, при положение че се правят от 900 устройства при 7 милиона българи. Това е нелепо.
В Би Би Си, ако нямаш 35 години, не те качват на екран, защото е доказано, че аудиторията няма доверие в по-млади лица. У нас не е така. Затова и много случайни хора се занимават несериозно със сериозни неща. Истината е, че журналистическата професия у нас вече не е престижна. Тя е ниско платена. Затова е и лесно манипулируема, подкупна. Няма да давам примери само за последните години на популярни тв лица, които бяха хванати в търгуване на тв време с политици, съмнителни бизнесмени. Това не може да се случи в нормалните държави. Журналистиката е преди всичко култура, морал, любопитство, не бизнес и търговия. Не слугинаж.
– Всяка година БТА събира на световна среща българските медии, а този път мястото е Амстердам. Доколко медиите ни в чужбина успяват да консолидират българската общност по света?
– Аз съм един от хората, които подкрепиха с личния си подпис този проект на БТА, но мога с разочарование да кажа, че това е един ненужен, неслучил се проект. Едни хора отиват, пият и се веселят. Доколкото знам нищо не се случва, нищо не произтича от тези срещи. На първата среща се обеща да се организира общ информационен пул за обмен на информация. Години по-късно такъв няма. Да, мило и родно е да се срещаме като земляци, но тези хора, които с мъка управляват българските медии по света трябва да имат някакъв конкретен резултат от участието си в тези срещи. А те, както разбирам от самите тях, нямат никакъв резултат. Питам се защо една частна фирма Асоциация на българските медии трябва да организира среща, при положение че тази фирма, доколкото съм чувал, се управлява от началниците на БТА? Едно събитие има смисъл, ако има развитие, ако акумулира някакви последствия…
Познавам всички издатели на български медии в чужбина. Никой не се е похвалил, че от тези срещи нещо в неговата конкретна работа се е подобрило, че е усетил смисъла… Аз съм активен човек, който отдавна не работи само за български медии и това поведение на организаторите ме връща в годините на зрелия социализъм – банкети, срещи, пиене и хапване… Никакъв резултат. Още повече че БТА е вече агенция със затихващи функции. Тя отдавна не е лидер в продаването на информация у нас. Подобни срещи не само не консолидират българската общност по света, но показват колко балкански остават нравите ни, на нас, българите, които живеем в България…
