Маршал Маклуън (1911-1980)
Наричат го „пророка на електронната ера”, „закъснял Уитман, възпяващ Електрическото тяло[1], “структуралист, “поет”, “хоноруванo електронно гуру”,“мистик”, “културен антрополог”, “клоун”, “ феноменолог”, “шаман”. Докато той презира съвременния свят и технологията, едва може да кара кола, не гледа телевизия и е леко аутист (което обяснявало отвращението му от шума и страстта му към странните игри на думи, според някои биографи). Параноичен, лунатик, щастлив. Възторжен католик, твърде консервативен, има шест деца от един единствен хармоничен брак.
Специалист по английска литература: метафизичните ренесансови поети и памфлетисти; и съвременна: Елиът, Джойс, Паунд; по история и теология; следвал инженерство и литература в Манитоба, Канада; защитил докторат в Кеймбридж, Англия. Отраснал в семейство на баптистки агент по недвижими имоти и учителка, по-късно пътуваща актриса, приел католицизма на 26 години, Маршал Маклуън все така поляризира критиката, а през 1992 г. бе обявен за светия – патрон на възхождащия Интернет. Световната мрежа придаде нов импулс на термина “глобалното село”, с който Маклуън е главно известен, заедно, разбира се, със сентенцията The Medium is the Message – “Медията (средството) е посланието”. Тази сентенция по-късно, поради печатна грешка, от която Маклуън е очарован, се плъзга към “посланието е масажа”[2] – толкова вярно, колкото и първото, твърди той.
Надяваме се, че вълната от симпозиуми, конференции и всякакви културни събития по цял свят, съпътстващи отбелязването на сто годишнината от рождението на Маршал Маклуън, ще възроди интереса към творчеството му, вече от дистанцията на времето, защото въпреки десетките книги, изписани за него, интервютата му, качени в YouTube, безбройните сайтове и т.н., то не е наистина познато, а би следвало. И не само заради анализа му на дълбинното ниво, на което медиите “ни работят”, не само заради пророчествата му за “световното село” и последиците от него, но заради невероятното “удоволствие от текста”, заради антропологическите проникновения на един професор по литература, с които може да не се съгласите, в които може да откриете противоречия и неточности, но и заради опиянението от афористичния му изказ, който подскача в ритъма на някакъв непреодолим духовно-интелектуален транс. Провокативен, изплъзващ се като хамелеон, дали нарочно или в порива на “йогийската си мисъл”, той като че няма его, а само един поток на съзнание. “Не харесвате тази идея? Имам други“.
Трудно е да се синтезира огромната ерудиция на Маклуън, разностранността на търсенията му, влиянията – инженерни науки, психология, икономическа история, модерна физика, философия; литературни интереси от ренесансова поезия до Джойс и Елиът, през френските символисти и Фердинан дьо Сосюр; в живописта – от Бош и Блейк до Марсел Дюшан, плюс англосаксонски еволюционизъм, който идва не толкова от Дарвин, колкото от френския философ на интуицията и времето Анри Бергсон (“Интелигентността се характеризира с едно естествено неразбиране на света”) и католически мистицизъм, вдъхновен от Тейар дьо Шарден[3] (”Да се философства, означава да се организират линиите на реалността около нас”), и Г. К. Честъртън[4] (когото изтъква като причина за приемането на католицизма: “При протестанството няма магия”, както и друга крилата фраза: “Ангелите могат да летят, защото не се вземат насериозно”). Изборът ни на цитатите е чисто субективен (и в търсене на оптимална лаконичност, защото и тримата автори, особено Честъртън, предлагат стотици страници силно стимулиращо, афористично четиво), но те говорят, струва ни се, за сблъсъка на идеи, светоусещане, архетипове, които определят както ориентацията на текстовете на Маклуън, така и бароковата форма на мозаичния му стил, който ту заема от античността, ту от “кубизма”; поток от интуиция, неточности, прозрения, изхвърляния, дълбочина, противоречия, проникновения. А влиянията са по-скоро синхронност – поривите на духа и интелекта са намерили в тях своя отзвук.
Тимъти Лиъри[5], твърдял, че Маклуън няма нужда от ЛСД, защото “йогийската форма” на речта му вече го прави high (надрусан), докато трезвият читател, свикнал на линеарност и логична последователност, често е тотално объркан. Още повече, че Маклуън не обяснява, нито оценява. “Аз съм изследовател, аз пускам сондата” и „Утопията, въображението е начин да се достигне до реалността.”
Критикуват го за елиптичната, ненаучна структура на текстовете му, за нехайството към академичния детайл. Саркастично го съветват да пише хайку, не теории, докато той, следвайки Езра Паунд, смята, че артистът (дори под формата на изследовател на технологии) играе ролята на “антена” и е по-близко до античната традиция, където поезията е оракул, проникновение на онзи, съзрял невидимото и който ще обясни бъдещето, което е настояще. Маклуън е повече шаман, отколкото проповедник, повече мистик, отколкото гуру.
Първата му книга – “Механичната годеница. Фолклор на индустриалния човек”, 1951 г., е опит за анализ на попкултурата, за синтез на постиндустриалния индивид, на тясната връзка на модерния човек с машината, брака на секса и техниката в традиционния антибизнес дискурс на литератора, целящ да освободи публиката от манипулациите на рекламата. Дълбочината на анализите му и прозренията са сравнявани с тези на Леви-Строс, както и с “Митологии” на Ролан Барт ( написани пет години по-късно и когото дори наричат “Маклуън на знаците”) заради акцента именно върху структурата на езика и формата, а не върху съдържанието, както и върху фрагментацията на обществото и триумфа на консуматорската култура, доминирана от стимули или знаци. И как да се освободи духът от този илюзорен и кух фолклор и да “се върнат на политиката хуманистичните й цели”.
Можем да си мислим, че по отношение на съдържанието, Мрежата (електрическите медии) ни дава достъп до световната култура, но всъщност тя фрагментира вниманието ни и унищожава усещането за времето като литературна категория, както и това за пространството.
Но със следващите си книги Маклуън прави големия завой.
Преди години, преди да напиша “Механичната годеница”, заемах морализаторска позиция по отношение на фактите от обкръжаващата ме среда. Ненавиждах машинизма, големите градове, почти всичко, с изключение на някои неща, които биха били по вкуса на Русо. Малко по малко осъзнах до каква степен това е безполезно. Забелязах, че творците на ХХ в. гледат по друг начин – и направих като тях?
“Галактиката на Гутенберг”, 1962 г., която той открито нарича “бележки към труда на Харолд Инес”, е вдъхновена от книгата “Империя на комуникацията” на Инес, приятел и колега от католическия колеж в Торонто, който твърди, че именно печатането, въведено от Гутенберг през ХV в., довежда до въздигането на национализма като противовес на племенната организация. В “Галактиката на Гутенберг” Маклуън развива своята авангардна тема за медиите като продължение на сетивата и за това, че технологиите, които използваме всеки ден, след време променят начина на функциониране на мозъка и оттам на сетивата ни, на начина ни на възприемане на света. И, за разлика от останалата част от интелигенцията, той смята, че медиите не са нито “презрени обекти, за които не си струва да се пише”, нито инструменти на системата, нито средства за разпространение на дехуманизираща индустриална култура. Те са преди всичко нашите “протези”, които ни свързват със света. А механизирането на интелектуалната продукция много повече, отколкото индустриалната революция, е довело до съвременното масово производство на “стандартни човешки същества в заводите на обществото”.
От психологическа гледна точка, печатната книга, продължението на сетивото на зрението, засили значението на перспективата на фиксираната гледна точка. От този визуален акцент върху гледната точка и убежнaта точка, която дава илюзията за перспектива, се ражда друга илюзия: тази, че пространството е визуално, еднакво, униформено и продължаващо. Линеарността, прецизността и еднаквостта на подвижните типографски знаци са неделими от тези важни открития и културни форми на Възраждането. Първият век от ерата на печатането бе свидетел едновременно на засилване на визуалната ориентация и на личната гледна точка, както и на начините да изразим собственото си аз, създадени от типографското продължение на човека.
… писмеността извади човека от затвореното пространство на дълбинни резонанси на племето, замести ухото с погледа и го блъсна в отворения свят на визуалното, светът на разделеното и специализирано съзнание.
… визуалната способност, както и другите сетива, доведоха до изхвърляне от съзнанието на голяма част от опита ни, което предизвика хипертрофия на подсъзнанието.
Маклуън, “канадската интелектуална комета”, още преди 40 години описа съвремието ни и заяви, че предаването чрез сателит, от началото на 60-те години насам, е променило обществото от механическо, обективно и неучастващо в електронно, непосредствено и “акустично”; и че то върви към едно племенно съзнание, което ще замести индивидуалистичната западна култура, наложена от печатното слово. Но въпреки повеите на поетичния католически профетизъм на Тейар дьо Шарден, Маклуън съзнава опасностите.
Електронният човек, пренаситен от потока информация, с преживявания и опит без всякаква стойност, е загубил ориентирите си, идентичността си и за да потисне страха и притесненията си, се впуска в необуздано преследване на консумативни продукти.
Най-известния му труд – “За да разберем медиите. Продълженията на човека”, доразвива тезата за влиянието на медиите върху обществото и съзнанието и се обръща към един феномен, когото традиционният хуманизъм не признава или комуто не отдава голямо значение, тоест, че знанието не е единствено въпрос на съдържание и че самият тип знание и средствата за комуникацията му са неразделни от него. За разлика от голяма част от интелектуалния елит, той не говори само за пошлостта на рекламите, а се опитва да отиде отвъд съдържанието и да анализира влиянието на медията върху съзнанието и поведението ни. Посланието като масаж не е само естетическото удоволствие от медията, най-вече телевизията, но и конкретни тактилни усещания, които превръщат зрителя в повърхност-тяло, което ще бъде татуирано от вълни светлина и звукова енергия, парализиращи очите и облъчващи зрителя като рентген.
“За да разберем медиите” е буквално наръчник, комплект от инструменти, за да се анализира перцепцията… В по-голямата си част аз пристъпям към медиите като касоразбивач. Отначало не знам какво има вътре. Заставам пред проблема и започвам работа. Опипвам, сондирам, слушам, премервам – докато ключалката изскочи – и, готово! Така процедирам.
Модерните изследователи познават този начин на опериране в дълбочина, във всички области, включително в психиатрията, металургията и науката за структурите. За да се разгледа структурално дадена ситуация, тя трябва да се атакува от всички страни едновременно като една кубистична композиция.
Печатното слово, поставило на преден план зрението за сметка на другите сетива, довежда до фрагментация, от бюрокрацията, армията, националистичните войни до шизофренията, пептичната язва, култа към детството – като фрагментация на възрастта, порнографията – като фрагментация на секса и любовта.
Пропастта между поколенията не е идеологически, а неврологичен проблем, твърди Маклуън, между поколението на печатното слово и аудио-тактилното, нео-племенно поколение. И предвещава огромни проблеми за образователната система, която ще трябва да се нагоди към изискванията и възможностите на тази нова генерация. Да припомним, че става дума все пак за 1964 г., когато компютрите са големи колкото стая.
Въпреки общата тема, че медията, средството измества съдържанието, френските постмодернисти, много по-песимистични, до голяма степен с право критикуват оптимизма на Маклуън и го обвиняват, че “абдикира от политическата интелигентност” (а той всъщност твърди, че граматиката е тиранин и че коректната форма на езика е правителствен заговор, да се заробят невинните и лековерните – дебат, който френските интелектуалци водят от 70-те години, та до днес), но по-късно приемат повече от тезите му и дори Бодрияр е окачествен като “френския Маклуън”. (Иронично е как медиите възпроизведоха десетки Маклуъновци в най-различни области, но които, за разлика от оригинала, не възбуждат нито ожесточена критика, нито патетично прехласване).
Негови съратници (Артър Крокър) го обвиняват, че не е артикулирал адекватно връзката между медии, власт и пари, между корпоративни интереси и информация; и че е заместил “политическото съзнание с една съзерцателна поза на аполитична обективност”.
Но още през 1974 г, в разгара на медийната му слава, Маклуън заявява, че медиите трябва да се разберат именно за да не се изпадне в самоиндуциран сублимален транс, който ще ни превърне в роби. Фактът, че не е посочил директно корпоративния характер на средствата за масова информация, не омаловажава прогнозата му, която при все, че не е артикулирана в логиката на френския постмодернизъм, до голяма степен казва същото, но поставя акцента върху произхода на медиите, алхимията на изкуството и най-вече върху връзката медии-съзнание в една епоха, когато още не се говори за когнитивна психология, още по-малко за невротрансмитери, зони на удоволствие, ендорфини и т.н.
Една от последните книги за Маклуън – на канадския писател Дъглас Куплан, носи заглавието: “Маршал Маклуън: Вие не знаете нищо за моя труд”, което е реплика на самия Маклуън от филма на Уди Алън “Ани Хол”, когато на опашката за билети някакъв университетски професор говори за Фелини и Маклуън и отегченият Уди Алън, за да го накара да млъкне и за да му докаже, че нищо не разбира и е просто досаден сноб, материализира истинския Маклуън, който се обръща към професора от Колумбийския университет и му заявява: Вие нищо не знаете за моите трудове. Как въобще е възможно да преподавате където и да е било. Прекрасна сцена. Може да се гледа по YouTube. Маклуън, висок изискан мъж с бял костюм и елегантни мустаци, почти образ-архетип на английски джентълмен, е наистина изключителна и харизматична фигура не само заради пророчествата си за електронната реалност – много от които днес са банална реалност, а други не са – но заради странната смесица от авангарден мислител, чиято аналогична и метафорична мисъл е обърната към бъдещето, без обаче непременно да го харесва или бленува, и университетски професор, обърнат към мистичната алхимия на миналото, но осъзнаващ ограниченията на собствените си медии; възторжен консервативен католик, който ратува за едно глобално общество на обединено съзнание и всеобщи хуманистични идеи, въпреки опасностите и спазмите на апокалиптични видения. Мистика и електроника, месидж и масаж, католически оптимизъм и литературен песимизъм.
Терминът the global village, “глобалното село”, световното село, който Маклуън лансира, идва от идеята за ноосферата[6] на руския и съветски учен Владимир Вернадски (1863-1945, основател на руския космизъм и на биогеохимията), станала известна и развита в “точката омега” (“божието царство”) в Човешкия феномен на Тейар дьо Шарден, и която Маклуън вижда така:
Днес, след повече от век на eлектротехнологии, ние продължихме централната си нервна система до световна прегръдка, разрушаваща и времето, и пространството, поне що се отнася до планетата ни. Ние бързо се приближаваме до финалната фаза на продълженията на човека: технологическата симулация на съзнанието, когато творческият процес на познание ще обгърне, колективно и корпоративно, цялото човешко общество така, както вече сме намерили продължение на сетивата и нервите си в различните медии.
Християнското понятие за мистичното тяло – всички хора като част от Христовото тяло – днес става технологически възможно, става факт в условията на електрониката.
Но глобалното село, смята също така Маклуън, лишава хората от идентичност, прави ги “по-диви” и – хипнотизирани от масовия консумативизъм и тоталния спектакъл – те отново се връщат към племенната форма. И той се опасява , че това разделение между истината за света и описанието за нея, която доставят електронните медии, ще доведе до войни и конфликти. Той не твърди, че глобалното село е равнозначно на хармония, напротив, предупреждава, че то може да се превърне в кървава баня. Защото, пита той, Къде ще намерите най-добрия касапин? На село. Селото може да обедини цялото човечество и толкова лесно може да го изколи.
Затова и сарказмът на Ги Дебор[7], много точен и профетичен, що се отнася до световното село, губи смисъла си като критика на идеята на Маклуън.
„Селата, за разлика от градовете, са били винаги доминирани от конформизъм. Изолация, дребнавост, следене, отегчение, непрестанно повтаряни клюки срещу някое семейство. И именно такава се очертава вулгарността на планетата на спектакъла”. (Дебор)
Почти същото твърди Маклуън и дори отива по-далеч от “обществото на спектакъла”, като говори за канибализъм:
Светът-село е пълен със сблъсъци – той акцентира върху различията несравнимо повече от който и да е национализъм. Селото е разделение, разцепване, не сливане… Национализмът – продукт на печатното слово – беше изключително отморяващ, сравнен с обусловеността на “света-село”. Аз твърдя, че ние живеем в него.
Като измисляме нови технологии, ние се превръщаме в канибали. Ние се разкъсваме живи, докато тези технологии не станат просто нашите продължения. Новата среда на електрическа технология е среда на човекоядци. Тя разкъсва и поглъща хората. За да можем да оцелеем, трябва да изучим привичките на канибалите.
Но, все пак, Маклуън остава умерен оптимист – дали заради северноамериканския позитивизъм (който не е толкова присъщ на канадците) или поради католическата поетика на “точката омега” – мрежата, която е на път да установи божието царство, или просто заради любовта му към парадокса, който според него е кубистична форма, при която дадена ситуация се разглежда едновременно от няколко различни страни. Такава е и формата на неговата мисъл и стил и линеарната логика се огъва в различните ракурси и оставя личния избор на гледната точка.
Следвайки мозаичния принцип, където енергията тече в интервалите, предлагаме подбор от фрагменти от текстовете на Маршал Маклуън, от интервютата му, от литературната му критика и от сборника с негова кореспонденция, покриваща почти ежеседмичните писма от Кеймбридж до майка му, по-късно до Езра Паунд, Пиер Трюдо, Харолд Инес, Уйлям Сароян, Том Улф, Уди Алън и т.н., и т.н., след прочита на които се съгласявате с репликата от “Ани Хол”: Вие нищо не знаете за моите трудове, и се надявате, че ноосферата ще улесни проникновението.
Моят стил е много добър, за да привлича вниманието. Колкото до разбирането, то изцяло зависи от читателя. Читателят винаги е съдържанието.
Мария Груева
Фрагменти
Аз съм изследовател. Аз пускам сондата. Аз нямам гледна точка. Аз не държа на никакво становище. Когато човек се придържа към подобна позиция, в нашата култура го третират като гост. …Изследователят не знае в кой момент ще направи изключително откритие. А логиката, когато се прилага към изследователя, е термин, лишен от смисъл. Ако искаше да е логичен към себе си, той първо щеше да си остане в къщи. Жан Юл ни уверява, че пропагандата започва там, където свършва диалогът. Аз диалогизирам с медиите, аз се хвърлям в приключението. Аз не обяснявам нищо. Аз изследвам.
*
Флобер го е казал много просто: Стилът, сам по себе си, е начин на усещане на нещата. Стилът не е начин да се изрази нещо. Той е начин на виждане, на опознаване. Аз извлякох всичките си знания за медиите от хора като Флобер, Рембо и Бодлер. Те започнаха да изучават материала, с който работеха, за да бъдат верни на стила. … Ще откриете, че в началото на века Франк Лойд Райт и други модерни архитекти правят същото… Щом започнаха да изучават материала, бързо откриха, че средството е масажът или месажът [посланието].Това бе голям пробив, защото осъзнаха, че функцията на изкуството е да обучава човешките усещания…
*
Аз приемам медиите, както приемам космоса. Казват, че съм “против” или “за” Гутенберг. Това е идиотизъм. Смятам, че технологиите са неща, напълно идентифицируеми, секреции на нашите материални тела. А те си въобразяват, че технологиите са странни завоеватели, идващи от други светове.
*
Литературните среди бяха шокирани. Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.
*
Завършеният човек, който се впуска в авантюра в областта на специалистите, е един клоун. Всяко общества има традицията на специалистите. … клоунът е човек, оставен там горе, на въжето, на телта на високо напрежение, един неизползваем човек. Номерът му се състои в това да заложи целостта си на бродещ скитник върху опнатото въже на въжеиграча.
*
Ние сме в положението на моряка от “Спускане в Маелстрьом” (A Descent into the Maelström) на Едгар Алън По. Понесен от въртопа, той с почуда открива с какво странно отдръпване наблюдава особеностите и мощта на този феномен и дори изпитва удоволствие от това. Но той също така открива и начин да се изплъзне… Съзерцанието е първият елемент от онова, което ще стане способ за истинско освобождение на мисълта.
*
Книгата бе първата машина за обучение и първият сериен продукт.
*
Луис Карол започна да гледа от другата страна на огледалото и да открива едно пространство-време, което е нормалната перцепция на електронния човек. Много преди Айнщайн, Карол бе проникнал в тази разработена и сложна система на Айнщайн. За Карол всеки миг притежава присъщо нему пространство и време. Алиса създава своето собствено време и пространство. Не Луис Карол, а именно Айнщайн се учудваше на тези неща.
*
Специалистът, всъщност, е човек, който никога не прави малки грешки, запътил се към голямата.
*
Литературната форма не е истински адаптирана към симултантността и към усещането за структурите и това, естествено, идва от факта, че първите писмености се появяват по време, когато много неща остават извън обсега на човешкото съзнание…
Това е едно ужасно абстрактно средство; почти всички качества на говоримата реч са отстранени! …Големите поети, като се започне от Бодлер и Рембо, дълбоко са осъзнавали това. Те започват да изпробват нови литературни способи, стараейки се да предадат специфичността на говоримото слово с множеството му аспекти. Символистите откриха, че за да се използва драматичната живост на речта, трябва да се разчупи фразата, да се разруши езикът. Това е смисълът на символизма – думата идва от гръцки sumbalein: правиш нещата на малки парченца, за да се образуват структури. В Гърция първо е ставало дума за една монетарна и икономическа конфигурация; разчупваш предметите на малки парченца и ги разпределяш на различните участници в транзакцията… Всеки, който е дълбоко запознат със символичното изкуство – поезия, както и живопис – не би могъл да се отнесе благосклонно към технологията на Гутенберг, нито към съперниците й от областта на електрониката.
*
Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.
*
За да се разбере по-добре природата на речта, нека сравним нейната форма с тази на писмото. Фонетичното писмо изолира и усилва визуалната стойност на думите, но то е също толкова несъвършено и бавно. Начинът да се запише “тази вечер” е доста ограничен. Станиславски карал учениците си да произнасят тези думи по 50 различни начина пред публика, която е трябвало да транспонира писмено различните нюанси на значенията и на чувствата, които е долавяла. Множество обяснения и доста страници с проза са били нужни, за да се предаде това, което всъщност е хълцане, стенание, смях или пронизващ вик. Писмото описва последователно това, което речта съдържа като имплицитно и непосредствено…
Френският философ Анри Бергсон е живял и творил в една мисловна традиция, която е възприемала и все още възприема езика като човешка технология, намалила и отслабила стойността на колективното безсъзнателно. Именно продължението на човека в езика му е позволило да се отдели от една много по-обширна реалност. Без езика, пише Бергсон, човешката интелигентност щеше да остане напълно обвързана с обектите на своето внимание. За човешката интелигентност езикът е това, което е колелото за краката и тялото. Той му позволява да отиде от един предмет до друг по-бързо, по-лесно и по по-малко ангажиращ начин. Езикът продължава човека и го уголемява, но разделя способностите му. Неговото колективно или интуитивно съзнание е отслабено поради технологическото продължение, каквото е речта.
В Творческата еволюция Бергсон твърди, че дори съзнанието е едно продължение на човека, което приглушава прехласването му при сливането с колективното безсъзнателно. Речта отделя човека от човека и човечеството от космическото безсъзнателно. Езикът винаги е бил смятан като продължение или екстериоризация на всички сетива едновременно, като най-богатата от всички форми на изкуството, създадени от човека, онази, която го отличава от животинския свят…
Новата електрическа технология, която разпростира върху повърхността на цялото земно кълбо една мрежа от продълженията на нашите сетива и нерви, ще окаже огромно въздействие върху бъдещето на езика. Електрическата технология няма нужда от думи, също както дигиталният компютър няма нужда от цифри. Електричеството отваря пътя на едно продължение на самия този процес в световен мащаб, без всякаква вербализация. Не е изключено това състояние на колективно съзнание да е било онова, в което се е намирало човечеството преди появата на речта. Може би езикът, тази технология за продължение на човека, чиито възможности за разделение ние така добре познаваме, да е била Вавилонската кула, по която хората са искали да се изкачат на небето. Днес компютърът обещава да бъде инструмент на моментален превод на всички възможни смислови значения, във всички кодове и на всички езици. Компютърът, с една дума, ни обещава една технологична Петдесетница, състояние на всеобщо разбиране и обединение, един тип универсално космическо съзнание, много подобно на колективното безсъзнателно, за което мечтаеше Бергсон. Състоянието на “безтегловност”, в което биолозите съзират обещания за физическо безсмъртие, може би ще намери своя паралел в един свят без език, който би осигурил вечен мир и колективна хармония.
*
Нашият конвенционален начин на възприемане на медията е, че единствено значение има това как я използваме, което е типичната реакция на технологичния дебил в състояние на парализа. Всъщност, съдържанието на медията е същото, както парчето месо, което крадецът носи със себе си, за да отвлече вниманието на кучето пазач на духа…
*
Маркс гледаше в огледалото за обратно виждане на Адам Смит и Рикардо, а аз гледам в това на Джойс, Луис Карол, символистите, Адолф Хилдебранд. Всички те са описали сетивните метаморфози и трансформации при контакта ни с новите технологии.
*
Историята на човешката култура не познава случаи на съзнателна адаптация на различните елементи от личния и социален живот към новите продължения на човека, освен ограничените и индиректни опити на творците. Творецът улавя културните и технологични предизвикателства десетки години преди техният трансформаторски шок да бъде усетен. Тогава той строи макети или варианти на Ноевия ковчег, за да се изправи лице в лице със задаващата се промяна. Войната от 1870 г. нямаше да се състои, ако хората бяха прочели книгата ми “Възпитание на чувствата”, пише Флобер.
*
Хайдегер сърфира по електронната вълна със същото майсторство, както Декарт по механичната.
*
Мозайката е един свят от интервали, през които циркулира енергия с най-висок потенциал. Галактиката на Гутенберг е свят, където енергията е произведена в интервалите, вместо да бъде предадена чрез връзките.
*
Нещата убягват на наблюдението; само връзките между нещата могат да бъдат наблюдавани.
*
Бронксвил, 3 юни, 1968 г.
Скъпи Пиер Трюдо,
След като гледах дебата Кенеди – Маккарти[8], иска ми се Вие изобщо да не се появявате по телевизията. Това не е медия за дебат.
Като се опитвам да формулирам шансовете на американските кандидати, ми идва една единствено думата: “сомнамбулизъм”.
Наскоро професор Брогтън от университета “Макгил” обясни сомнамбулизма като състояние на висока мотивация.
Истинската драма на нашата епоха е преминаването от средата и услугите на хардуера на ХІХ век в софтуера (електрическата информация) на ХХ в., това е огромен скок, като този от примитивната племенна организация до образования индивидуализъм. …
В тези условия “политическата” дейност прилича на футболен мач между паралитици. Не е ясно дали някои от отговорните фигури от Източния и Западен свят имат и най-малка идея за ерозията на човешката идентичност, която средата на софтуера предизвика…
Ликвидирането на феодалната система с идването на печатането и барута бе промяна от корпоративна към частна идентичност, много по-бавна в сравнение с обратния процес, през който днес ние преминаваме.
Радиото създаде Хитлер, един престъпен Питър Пан, зареден с космична еманация.
Няма ли високата степен на осъзнаване на медийните ефекти (например радиото в Нигерия или в която и да било племенна територия) да ни позволи да въведем социални терапии и програми за имунизация, подобни на медицинските, пред лицето на ендемичната болест?
Простете ми, че се чувствам толкова неудобно в присъствието на така наречената “политическа” дискусия.
Сърдечни пожелания за 9 юни.
Маршал Маклуън
*
Все пак, по-голямата част от медиите са отрова в чист вид. Телевизията, например, има същия ефект както ЛСД. Не смятам, че това трябва да е позволено.
*
Всяко технологично изобретение е едно продължение или ампутация на нашето физическо тяло и това продължение ражда нови отношения или ново равновесие между другите органи или продължения на тялото. Човек, образно казано, се превръща в половия орган на света на машините, така, както пчелата – на растителния свят, което му позволява да опложда и ражда нови форми.
*
Цялото литературно племе се люлее в илюзията, че можем да отстраним моделите на възприятие, наложени от средата…
Почти същото, което Малро искаше да каже с Въображаемия музей и системата ни за възприятие: Докато сте в музея и гледате произведенията на изкуството, можете да се предпазите от всякаква вулгарност. Но какво да се направи, когато фотографските способи за репродукция и различните технологии направиха така, че изкуството е повече извън, отколкото вътре в музеите? Как да се опази добрият вкус и естетическите норми, когато най-забележителните произведения на изкуството са вулгаризирани от обкръжаващата ни среда? Ето проблемът, който се възправя пред литературния свят, но на който нито литератори, а още по-малко журналисти и критици обръщат внимание. Именно като писател, член на литературното семейство, аз анализирах тази нова среда, която заплашва да погълне всички литературни канали заедно с традиционните пътища за литературен успех – и не мисля, че става въпрос за някаква мимолетна опасност, която можем да отстраним с морализаторски закани. Трябва да открием нови форми за действие, нови стратегии за оцеляване
*
Мистицизмът е просто науката на утрешния ден, която си фантазираме днес.
*
Аз не търся да се забавлявам, а да наблюдавам. И моите наблюдения върху това всеобщо плъзгане към условията на първобитната култура – включването на всички сетива – са придружени от дълбока погнуса и тотално незадоволство. Това ни най-малко не ми харесва.
Но тъй като тази нова насока на културата е светът, в който трябва да живея, и който формира студентите, на които трябва да преподавам, имам всички основания да разбера как той е формиран, какъв е съставът му и как действа. Аз се придвижвам сред неговите елементи, както, струва ми се, всеки изследовател би трябвало да действа сред един свят, болен от напрежение и отчаяние.
*
Не сте оценили един важен елемент от стила ми и това е, че аз нямам гледна точка. Моите привидно категорични заявления са плоски и имат иконична форма, която съм научил от символистите.
Прозрението не е гледна точка.
Подбор и превод: Мария Груева
[1]1 Алюзия за поемата на Уолт Уйтман “Възпявам електрическото тяло” от сборника Стръкчета трева. Б. а.
[2]„The Medium is the Message” идва от издателството като „ The Medium is the Massage”, при което Маклуън възкликнал: “Оставете го! Страхотно е, освен това е точно в целта”. А и дава идеята за няколко възможни интерпретации на последната дума, която може да се чете като: “Message”- послание, “Mess Age -” объркана епоха,“Massage”- масаж, и “Mass Age – масова епоха. Б. а.
[3]Тейар дьо Шарден (1881- 1955 г.) – френски палеоантрополог, йезуит, участвал в разкопките при откриването на Пекинския човек (Sinanthropе), 1929г., в Северен Китай, където написва най-известния си труд “Човешкият феномен”. Философските му и теологически трудовете са издадени посмъртно, защото са отречени от църквата. Лансирал понятието за ноосферата, което днес се разглежда като света на Мрежата. Б. а.
[4]Г. К. Честъртън (1874-1936 г.) – английски писател, есеист и журналист, “принцът на парадокса”, оказал огромно литературно влияние. И който иронизира Оскар Уайлд с почти толкова брилянтни афоризми. Б. а.
[5]Тимъти Лиъри (1920-1996 г.) – американски психолог, писател, култова фигура на 60-те години, застъпващ духовните измерения на употребата на халюциногенните вещества. “Политика на екстаза”, 1968 г., “Хаос и кибер култура”, 1994 г., “Сърфиране по мрежите на съзнанието” (заедно с Р.Уйлямс), 1995 г. Смъртта му е филмирана и последните му думи са “Защо не” и “Красиво”. Б. а.
[6]От гръцки (noüs „дух”) + (sphaira „сфера”) по аналогия на „атмосфера” и „биосфера”. Сферата на човешката мисъл, на съзнанието. С идването на Интернет ноосферата става актуална тема не само за посветените, но главно в Мрежата, и се доближава до „инфосферата”, обект на проучвания в рамките на «Global Consciousness Project» . Б. а.
[7]Ги Дебор, (1931-1994) – френски философ, филмов режисъор, един от организаторите на авангардното движение на Ситуационистите; най-известната му книга е Обществото на спектакъла, 1967г.., където основната идея е, че алиенацията е резултат от меркантилната форма на социалната организация, достигнала апогея си при капитализма след Втората световна война, подпомагана от медиите. Доразвива идеите на Маркс и Лукас за „стоковия фетишизъм”. Б. а.
[8]Става дума за телевизионния дебат между Робърт Кенеди и Маккарти за президентската номинация на демократите, която Кенеди спечелва, а на 6 юни 1968 г., три дни след писмото на Маклуън, бива застрелян. Пиер Трюдо е в разгара на предизборната кампания на либералната партия, която на 25 април 1968 г. спечелва с голяма мнозинство. Б. а.
Мария Груева
