Масовото прииждане на българи в Аржентина и Бразилия започва през 1922 г. Тогава тези страни излизат с програма, че територията им отговаря на доста повече население от това, което имат. Тя се реализира с помощта на основаното през 1917 г. Общество на народите. Населването на Аржентина е стара идея на бившите президенти Сармиенто, Риваавия, Алберти, Б. Митре, някои от които смятат, че тя има земя за 300 млн. души. (б. а. – днес населението на страната е малко над 35 млн.) На всеки, който се засели в страната, е обещана толкова земя, колкото може да обработва. Тази пропаганда стига и до обеднелия български народ благодарение на служители в аржентинската и бразилската легация в София. И параходите започват да изсипват хиляди българи в латиноамериканските пристанища – Рио де Жанейро, Буенос Айрес и Монтевидео.
Те са хора без пари и без имоти, който чакат мечтаната земя. На всичко отгоре се оказват и без необходимите емигрантски документи, тъй като параходната агенция на Велко Баев им е вземала по 12 песо за тях, но в Аржентина и Бразилия нашите емигранти разбират, че са без документи. Те в действителност стрували 800 песо. Какъв е бил напливът към Аржентина, можем да съдим от факта, че и 79-годишният Георги Солитарпийски от Борован тръгва да си търси работа и да се замогне. След година, през 1937-а, той умира в Лас Бреняс Чако.
През тридесетте години на миналия век български градинари се озовават в Бразилия. Те идват в страната без никакъв капитал, само с торбички български семена, предвидливо взети от България, защото не знаят какво ги очаква там, но са подготвени за градинарство. При климатичните условия в Бразилия те се установяват на юг – Сао Пауло, Сантос, Порто Алегро и Санта Катерина. Там мнозина работят на групи от по 5-10 човека. Обикновено градините им били от два до пет декара и произвеждали всички български зеленчуци, като най-много били доматите.
Според някои сведения първият градинар е от Стражица, но вместо с име е означен с инициалите Р. Г. Той напуснал България със жажда за знания, пообиколил Европа, доучил в Португалия и оттам се озовал в бразилското градче Женерал Карнейро, предградие на Белу Оризонте. В началото – все пак учил човек, нямал никакво намерение да се занимава с градинарство, а станал преподавател в католическо училище. Там обаче се срещнал със свои земляци – петима от Стражица и четирима от околните села Буковец и тогавашното Пашакьой. Отначало били дървосекачи и за три месеца изсекли около 100 т. дървен материал. След това наели 60 дка в местността „Серкадо“ край Женерал Карнейро. Торили ги с пепел от градското сметище, което бразилците още от това време изгаряли. Тази колония преуспяла. Видели пари, нашенци в Белу Оризонте си накупили плугове, катъри, каруци, вземали и наемни работници. Какво е станало по-нататък, свидетелства писателят Матей Велев, който 4 години се скита из Бразилия: „Един си доведе жената от България, втори се ожени за бразилка, трети – за дъщерята на италианско семейство, а четвъртият остана ерген, но за три години успя да внесе в банката 50 000 лева.“ (Самият Матей Велев заминава в южноамериканската страна при брат си през 1930 г. Известно време е каубой, собственик на градина и управител на ферма.)
Вместо да укрепят и уголемят градините си, позамогналите се нашенци бързали да купят земя и да станат самостоятелни. Събирали съдружници и наемни работници от новопристигнали българи и започвали работа на нова градина. Така те стават жертва не на други, а на… японците. Техният посланик също прави реклама на Бразилия като страна, която предоставя на всекиго земя, стига да я обработва и да произвежда от нея. На всичко отгоре той настоява пред правителството на неговите сънародници с пристигането освен земя, да им се дадат изселнически премии, с които да осигурят производството си. Пазарът в Белу Оризонте поглъщал от 60 до 100 сандъка домати на ден. Само 5-6 български градинари били способни да произведат това количество. Когато обаче дошли японците, те всеки ден произвеждали по 70 сандъка и цените паднали десеторно. Така станало и с другите зеленчуци, които произвеждали нашенци. Като прибавим, че японците били извънредно пестеливи и ядели предимно ориз, то е ясно как са разорили нашенските градинари. Мнозина от тях се върнали в България. А, както се вижда, икономическите апетити на японците датират от доста отдавна.
В Аржентина било друго. Вместо да станат фермери нашите емигранти там се озовават на хиляди километри от Рио де Жанейро и Буенос Айрес – в провинция Чако на боливийско-перуано-аржентинската граница. Мнозина от тях се заселват в Патагония. Тя е провинция с площ над 700 000 кв. км, включваща територии на Аржентина и Чили, кръстена на едноименното индианско племе, което се отличавало с големите си ходила. У нас тази дума добива гражданственост за най-дивата страна в света, а „патагонец“ – за див човек.
Там българите работят в нефтените рафинерии или с платформи от Атлантическия океан край Комодоро Ривадавия или пък добиват картофи около Балкарсе, до самата Огнена земя и близо до градчето Пунта Аренас. Добиването на петрол по това време е държавна политика на Аржентина и основно перо в износа. Когато избухнел бунт в рафинерията, заради ниското заплащане, се намесвала войската на хунтата на президента, ген. Урибуру, която пристигала с военни кораби.
Мнозина от нашенци като останели без работа, минавали в Чили и се хващали като временни работници във фермите (чакрите). За това свидетелства писателят Борис Шивачев, който от 1920 до 1924 г. митарства из цяла Аржентина и Чили. Той е тръгнал в жаждата си за приключения веднага след завършване на Ловешката гимназия заедно със своите съученици Радослав Тричков, Стоян Данов и Пано Василев. Няколко месеца прекарва в най-южните аржентински градове Мадрин и Чубут, а в Сан Хуриян около фермата, в която работи, се разхождат тюлени. Нашенци, поради студения климат, влизат в оживена търговия с индианците от Чилийските Анди, от които си купуват вълна от лама.
Въпреки тежестите на емигрантския живот, нашенци
през 40-те години на миналия век си правят хотел „Балканико“ с кръчмата „При Джими“, улица „Де Майо“ е наричана „пъпът на българщината“, основават и културно-просветното дружество „Христо Ботев“. В Чако памукопроизводителите правят в Кампо Ларго, в къщата на К. Пелов, читалище. Нашите сънародници там имат и трайно присъствие. Проф. Николас Маринкев беше депутат в Буенос Айрес през 90-те години. Флоренсио Тенев през 1984-1988 г. бе губернатор на провинция Чако. Мими Грасиела Минчев е сопрано в оперния театър „Колон“ на Буенос Айрес. Допреди няколко години Антония Шишманов бе президент на Аржентино-българската фондация. Още съществува културно-просветното дружество „Иван Вазов“ в Берисо.
Любопитен факт е, че в Аржентина още през 1930 г. са издавани на испански Петър Моллов, Стоян Данов и Самуил Стрезов. Борис Шивачев пише доста статии из аржентински вестници и списания за литература и изкуство. След като се връща в България той става известен с романа „Изобретателят“, в който за пръв път в нашата литература главният герой е гей, и „Писма от Южна Америка“. Иван Аржентински също се скита из Южна Америка през 30-те години на миналия век. Единствената книга от български писател, издадена на български в Аржентина, пък е „Великият океан“ на Тодор Ценков.
Георги Миладинов
