Любослава Русева, в. „Дневник“
„Ние изразяваме дълбокото си възмущение от оскверняването на Паметника на Съветската армия в центъра на София! Опитите да се оневиняват осквернителите е кощунство… Ние поднасяме своите извинения на руските хора и ги уверяваме, че в България обичат своите братя руси! Молим руските Средства за масова информация да не преписват на целия български народ стореното от шепа хора.“
Тази декларация е дело на 18 организации, сред които са съюзите на писателите, филмовите дейци, архитектите и журналистите. Тя беше написана преди дни, но
досущ прилича на една телеграма от ноември 1970 г.
В нея българските писатели отново изразяват дълбокото си възмущение от оскверняването на паметта. Апелират за наказание на осквернителя. Наричат кощунство присъдено му отличие. С думите, че носят с вълнение и обич в сърцата си братята руси, писателите приветстват „дружбата и сътрудничеството с великата съветска страна“ и „порицават злодеянията, целещи да смутят движението на човечеството към неговото ясно и щастливо бъдеще“.
Осквернителят е Александър Солженицин, поводът – присъдената му Нобелова награда за литература…
По онова време „шепата хора“, които не гласуват протестната телеграма до Нобеловия комитет, са петима: поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. И петимата са изключени от СБП, а партийните членове – и от БКП.
Четири години по-късно (през 1974 г., когато му е отнето съветското гражданство – бел. авт.), Солженицин ще напише в „Жить не по лжи“:
„Когато насилието се втурва в мирния човешки живот, лицето му пламти от самоувереност, то крещи: „Разкарай се – ще те смачкам!“ Но насилието остарява, минава някоя и друга година и то вече не е уверено в себе си. За да се задържи на власт, за да изглежда прилично, си извиква за съюзник Лъжата. Тъй като насилието няма с какво да се прикрие освен с лъжа, а
лъжата може да се удържи само с насилие…
Книгата „Един ден на Иван Денисович“ между другото е издадена официално на български от „Народна култура“ още през 1963 г., но за закъснялата седемгодишна реакция на българските писатели има обяснение:
Нобеловата награда на Солженицин не само легитимира истината за чудовищния фундамент, върху който стъпва „най-справедливият обществен строй в света“, а разконспирира сивата армия от „творци“, които се прехранват с клишета за щастливото бъдеще.
И понеже „вътре“ клишетата може и да минават, но „навън“ те очевидно нямат никаква стойност, лъжата следва да се възстанови в спешен порядък. На всяка цена трябва да се запази така удобното казионно статукво, извън което тези занаятчии на идеологически правилно подкованото слово ще са абсолютно никои.
Адресат на протестната телеграма е не толкова комитетът в Стокхолм, колкото българското общество. На него се припомня, че дистрибуторите на официозната лъжа няма да допуснат конкуренцията на истината. Припомня му се обаче по-завоалирано, защото през 70-те насилието вече накуцва и се нуждае от известно приличие…
Същата казионна сплотеност, същите насилие и лъжа, скрити зад възмущението от един пародиен творчески акт, можем да „прочетем“ и сега в декларацията на творческите съюзи, които безпогрешно разбраха, че комиксът не е гавра със съветския войник, а подигравка със самите тях; не е шега с миналото, а стон на непоносимост от днешния ни живот.
С невероятния си инстинкт за самосъхранение професионалните писачи на протестни телеграми и възражения веднага
разпознаха под цветовете собствената си сивота
въпреки че американските анимационни герои и надписът „В крак с времето“ отвеждаха мисленето и към друг неприятен типаж – „пребоядисващия“ се за една нощ с оглед на текущата геополитическа конюнктура, както и към друга проблематична българска склонност – овластяването на фантасмагорични супермени.
Разбира се, всички тези форуми, съюзи и организации можеха отдавна да изчистят паметника на Съветската армия от поизбелелия с времето надпис „Руснаците са кучета“. Можеха и свастиките да свалят от Братската могила, че и бирените бутилки наоколо да посъберат. Можеха да го правят всеки ден, при това тихомълком, ако наистина бяха водени от чувство за дълг и обич към паметта на „братята руси“. Можеха…
Само че те се нуждаеха и се нуждаят от демонстрация. Нуждаеха се и се нуждаят от това да заявят себе си като вярна стража на статуквото. И също, както през 70-те, насилието – този път упражнено чрез пароструйка, трябваше да се замаскира с лъжа:
Свещеният гняв срещу поруганата памет идеше да прикрие, че пароструйката е предназначена за всички, дръзнали да мислят, още повече да прилагат на практика алтернативи, представляващи опасност за ретроградната среда, в която сме потопени. За всички, които си въобразяват, че през последните 20 години тук се е случил ценностен преход, или такъв има шанс да се случи през следващите 20 години.
Всякакви опити за промяна ще се считат за „злодеяния, целещи да смутят движението към ясно и щастливо бъдеще“ – тъкмо това беше внушението на русофилската операция. Да му мислят „шепата хора“, които се осмелят да излязат извън границите на така очертания манталитетен ГУЛаг…
„Много често зад вкопчването в дадена идеология се крие обикновено бездарие“, пише Солженицин отново в „Жить не по лжи“. И това, струва ми се, до голяма степен обяснява какво всъщност стои зад пресилената контрареакция на пародийната инсталация:
Днес, когато светът е отворен и хората могат да издават книги, да рисуват или пък участват в архитектурни конкурси без санкцията на казионни съюзи,
бездарието изпитва див ужас за собственото си оцеляване
И ако успеете да хвърлите дори бегъл поглед на имената, които членуват в подписалите декларацията „творчески“ организации, ще установите, че повечето са напълно неизвестни, а известните са известни само с това, че имат по-малко книги, отколкото ордени от руски (не)правителствени фондации…
Никой от тези „творци“ няма да се запомни с нещо значително.
И те го знаят прекрасно. Единствено вкопчена в идеологическите клишета (което със сигурност не става безплатно) и вървейки „в крак с времето“ на 70-те, тази армия от потънали в анонимността на кухите си съюзи сивоти има шанс да пребъде.
Утешителното е поне там, че от гласувалите телеграмата срещу Солженицин също никой не се е запомнил със забележителното си творчество. Помнят се само имената на онези, които отказват да потънат в срама.
Ще ги повторя: поетите Валери Петров и Благой Димитров, сатирикът Марко Ганчев, театроведът Гочо Гочев и сценаристът Христо Ганев. Петимата показват, че срещу насилието, което си другарува с лъжата, все пак може да се излезе. Но само с морал, действие и открито лице.
