Капанът „Евро+“ щракна. Вътре сме

Spread the love

Премиерът Борисов извърши историческа недомислица, но никой не му попречи и ще плащаме всички

Какво ще върши премиерът Бойко Борисов, след като оправи България и изтече мандатът му? Ще оправя други народи с нашите пари. С тази апостолска мисия той се натовари в Брюксел, където обеща, че България ще плаща чужди дългове години наред след неговото управление. Без никаква вътрешна съпротива и при почти пълна тишина Борисов вкара държавата в пакта „Евро плюс“ и свързания с него Европейски механизъм за стабилност. Там тя ще играе ролята на плюса, защото не е член на еврозоната и нищо не я задължава да поема каквито и да е финансови ангажименти към когото и да било. Но Борисов я върза да гарантира „при поискване“ над 6 млрд. евро (3 млрд. евро през първите 12 години), за да бъдат изплащани дългове на по-богати народи към западни банки.

Злото е сторено и трябва да си дадем сметка

какво се случи

Макар и да изглеждат сложни, нещата са много прости. Еврозоната изпадна в катастрофална криза, защото бе зачената на честна дума и без имунна система срещу злоупотреби. Нейният механизъм за самоконтрол бе пожелателен и разчиташе, че правителствата не лъжат. Оказа се, че някои лъжат на едро, и то от самото начало на общата европейска валута, като вкарват държавите си в свръхзадлъжнялост. Логиката им бе следната: вземаш парите сега, харчиш ги веднага, осигуряваш си комфорт, а дълговете ще ги плащат други, когато няма да си на власт. Правилото е: вземай повече, за да се тревожи след време онзи, който ги е дал, а не който ги е взел.

За да минава една лъжа, трябва някой да й вярва. Когато обаче се лъже за десетки и стотици милиарди евро, и то с години, няма как другите държави да са чак толкова наивни, че да не забелязват нищо. Сега проличава, че всичко се е знаело от самото начало, но най-големите държави от еврозоната съзнателно са си затваряли очите. Тоест едни са лъжели нагло, а други са искали лъжата да мине. Защо? Защото големите банки, които са отпускали кредити и които имат влияние върху правителствата в своите държави, са заинтересовани да пласират колкото може повече от своята „стока“. А тяхната стока са парите, които продават по-скъпо, отколкото струват. Логиката им е следната: когато даваш, давай много, за да се тревожи не толкова длъжникът ти, колкото другите около него как да ти върнат парите, за да не пострадат от общ финансов срив. Тази логика е възможна само когато числата наистина са много големи.

Главните виновници,

които са наливали най-безотговорно пари на Гърция, Ирландия, Португалия и други закъсали длъжници, са големите френски и германски банки, плюс подгласнички от Холандия, Великобритания и още няколко богати държави. Щом изпищяха, че имат несъбираеми кредити за стотици милиарди, техният проблем се превърна в проблем на собствените им правителства, които усетиха риск от дестабилизация на националните си икономики, както и на еврозоната в цялост. За разлика от банките, които могат да доят само своите клиенти, правителствата имат властта да бъркат в джоба на всеки гражданин. Френският президент Никола Саркози и германската канцлерка Ангела Меркел измислиха временния спасителен механизъм от 440 млрд. евро, а година по-късно – и постоянния механизъм от 700 млрд. евро (съчетан с пакта „Евро+“), за да спасят своите банки и собственото си политическо бъдеще. За целта те натовариха чрез националните си бюджети с дългове всички свои граждани, но за да не предизвикат вътрешни недоволства, решиха да прехвърлят дългово бреме и върху гражданите на останалите държави от еврозоната. На първо време това изглеждаше логично (макар и несправедливо), за да се спаси цялата еврозона. Но като помислиха още малко, те стигнаха до прозрението, че могат да вкарат в схемата и народите извън еврозоната. Затова се появи идеята за пакта „Евро+“, чието название означава еврозоната плюс желаещите да участват държави извън нея. България попада в плюса, т.е. в коалицията на желаещите. Унгария и Чехия отказаха да участват, а Полша предупреди, че се присъединява към „Евро+“, само ако не я карат да плаща вноски в спасителния механизъм. Борисов не направи такава уговорка.

Схемата ще бъде задействана в средата на 2013 г., когато изтече срокът на временния спасителен механизъм, който ще бъде заместен от постоянния. България няма да бъде член тогава на еврозоната, но участието й в „плюса“ ще даде основание на нейните партньори да я поканят да започне да плаща вноските си от самото начало. Премиерът Борисов (който по това време ще сдава поста) сега уверява, че до влизането си в еврозоната тя няма да внася нищо, но ако е така, никое правителство след неговото няма да има стимул за членство, защото първо ще трябва да задели отнейде „излишни“ 3 млрд. евро, които 12 години по-късно ще нараснат двойно съгласно задълженията на държавата към постоянния спасителен механизъм. Впрочем твърдо платимите в началото пари са 350 млн. евро за участие в капитала на механизма, които трябва да станат 700 млн. евро след изтичането на „облекчения“ период, валиден за държавите, изпадащи под 75% от средния брутен вътрешен продукт в ЕС. Затова правителството признава само за 300 млн. евро вноска и смята, че зад дървото скрива гората на

чудовищната задлъжнялост, която ни готви

Накратко: всеки българин – от новородено бебе до грохнал старец – ще дължи почти по 1000 евро, за да спасява банки в най-богатите държави, които ще прехвърлят на тяхна сметка несъбираеми дългове от други богати народи. Пактът „Евро+“, който ще обслужва бъдещия Европейски спасителен механизъм, определя правилата, чието спазване ще акумулира средства за пълнене на бездънната каца (фондът от 700 млрд. евро може да бъде увеличаван „според нуждите“). Технологията е замразяване на заплати и пенсии и увеличаване на данъците. Какво подписа Борисов? Първо, до 2013 г. няма да има индексации на заплати и пенсии (нищо че даде надежди на най-бедните първо за юли, а после за септември 2011 г.). Второ, заплатите ще се увеличават само в зависимост от нарастването на производителността. Същото не се отнася до цените, които могат да растат свободно, за да се изравнят с европейските. Така най-бедната държава в ЕС, каквато е България, няма да има шанс да догони доходите на богатите, освен ако не постигне по-голяма производителност от тях. Пенсиите пък ще се отдалечават чрез вдигане на възрастта и трудовия стаж за пенсиониране. За данъците ще се пристъпи най-напред към изравняване на данъчните основи, което логично ще води към хармонизация на ставките, както се подразбира от френско-германския ропот срещу „данъчния дъмпинг“. Така богатите в ЕС ще извият ръцете на България да се откаже от ниския си корпоративен данък от 10% и да го вдигне поне двойно или тройно, с което ще загуби едно от малкото си конкурентни предимства за привличане на чужди капитали.

Който не е разбрал, ето му резюме: най-бедната държава се обрича на най-ниски доходи при растящи цени, но ще плаща повишени данъци. България ще бъде принудена да направи най-голямата финансова жертва в ЕС за сметка на своето бедно население, за да се запази комфортът на богатите. Конгречулейшънс, Борисов. Поздравления и за опозицията, която тъй услужливо мълча през последните три месеца, когато държавата можеше да преговаря поне да има сирене в капана „Евро+“.