Текстът, който следва, е написан в началото на миналата година и е публикуван в изданието на Културно-информационен център на българите в Босилеград. Може би този текст има някаква връзка с изказването на депутата от Сръбската радикална партия Драган Стеванович в Скупщината на Р. Сърбия на 25 май т.г., в което той атакува КИЦ – Босилеград, макар че това не е първото подобно изказване на сръбския депутат. (Изказването на Стеванович може да се види на: https://www.eurochicago.com/2011/06/deputat-ot-srabskata-radikalna-partiya-atakuva-kulturno-informatsionniya-tsentar-na-balgarite-v-bosilegrad/ .)
–––––––––––––
Когато в далечната 1919 г. някогашното Кралство на сърби, хървати и словенци налагаше Ньойския си диктат на победена България, едва ли е предполагало, че влиза в капана на многонационалността и малцинствата, от който ще излезе след близо век с една ужасна, кръвопролитна, звероподобна гражданска война. Тази човешка касапница разкри най-накрая лицето на сръбския краен национализъм и шовинизъм, захранен в началото от идеята на Гарашанин в неговото „Предначертание“; и довършен от идеологията на Добрица Чосич, мотивирал сърбите за етническите прочиствания и геноцида над цели малцинствени групи по време на разпада на държавата им.
Днес, когато Сърбия желае да бъде в Европейският съюз, а той от своя страна се стреми към приобщаването й, трябва да се направи анализ на състоянието, в което се намира западната ни съседка, и годността й да стане част от голямото семейство на европейските народи. А сегашното състояние на Сърбия е производно от случилото се в същата онази 1919 г., когато картата на Балканите беше прекроена, за да се пръкне една изкуствена многонационална държава, наречена впоследствие Югославия. Именно забърканата тогава пъстра мозайка от народности, обитаващи неестествено откъснати територии, впоследствие етнически прочиствани и административно преразпределяни, стои в основата на сегашните проблеми на Сърбия. Ако тогава Великите сили не приеха принципите на американския президент Уилсън Уидроу и създадоха две Европи, едната на победителите, другата на победените, то сега светът е съвсем друг. Сърбите не могат или не искат да проумеят това и отново, и отново търсят някоя велика сила, която да застане зад гърба им, когато държавата им се разпада.
Но сега светът е друг!
Всъщност възтържествуваха повечето принципи на Уидроу: разоръжаване, деколонизация, създаване на Общество на народите, права за малцинствата в многонационалните държави, справедливи граници. Тези принципи виждаме залегнали и в съвременния Европейски Съюз. Отмина времето на непрекъснатите Европейски войни. Народите на стария континент поумняха и не прахосват създадените национални богатства в безсмислени войни. Само една Сърбия остана подвластна на архаичния си национализъм и войнолюбие мислейки, че с тяхна помощ ще си реши всички проблеми в остатъчна Югославия. Не успя, загубвайки почти всичко подарено от предишните и благодетели.
Сега светът е друг!
И ето Сърбия постепенно разбира, че не може да воюва с целия свят и трябва рано или късно да се приобщи към Европа. Даже се опитва да прави плахи стъпки към ЕС, но сега условията, на които трябва да отговаря една страна, желаеща да бъде приета в него, са многобройни. В началото на присъединителния процес пред всяка кандидатстваща страна, включително и пред Сърбия, ще бъдат отворени 30 (тридесет) глави, по които ще се преговаря и изисква да се постигнат задължителни нива на съвместимост. Без да претендираме за изчерпателност ще посочим само някои от тях, които са истински препъни камък за западната ни съседка. Например в глава 27 „Обща външна политика и политика за сигурност срещаме” текст, който ще бъде трудно преодолим за Република Сърбия, а именно: „като държави-членки те трябва да се ангажират с предоставянето на активна и безусловна подкрепа за прилагане на общата външна политика и политиката за сигурност в духа на лоялността и взаимната солидарност. Държавите-членки трябва да гарантират, че техните национални политики съответстват на общите позиции и защитават тези общи позиции на международните форуми…”
Тук веднага излизат наяве огромните проблеми, които носи със себе си Сърбия. Каква обща политика например би могло да се проведе спрямо Косово, една бивша територия на бивша Югославия. Много станаха бившите неща в тази страна, която все още не желае да се примири с този факт. Исторически Косово е принадлежало на различни държави. Най-първите му обитатели са били илирите, които са предци на сегашните албанци. Впоследствие попада последователно под контрола на Рим, Византийската империя, Българското царство, Сръбското кралство и Отоманската империя. Това обяснява и разноликия му етнически състав от албанци, сърби и българи. Версайската система затвърждава Косово да бъде част от кралството на сърби, хървати и словенци. Колко са обаче сега сърбите, хърватите и словенците в областта? От двумилионното население 90% са албанци а останалите 200 000 са сърби, които се стопяват, бягайки към Сърбия. Безумният ход на Милошевич да отнеме автономния до тогава статут на областта ускори процесите на разделение и противопоставяне между сърби и албанци. Последвалите събития ги знаем, война в най-уродливия й вид, подобна на тази в Босна и Херцеговина.
Обявената независимост на Косово и оформянето й като отделна, макар и малка държавица, беше признато от всички големи европейски страни, съставляващи ЕС, включително и от България. Сърбия обаче и досега счита обявяването на независимостта и международно й признаване за незаконни актове. Тя заявява, че Косово може да стане част от обединена Европа единствено и само като част от Република Сърбия. Неразрешим конфликт! Как се прави обща външна политика при такава неотстъпчива и нереалистична позиция?
Задава се подобен конфликт и с Войводина, която има своя конституция, в която с последните й поправки се предприемат стъпки към сериозно разширяване на автономията й, до степен на провеждане на самостоятелни външнополитически актове. В проекта за нова Конституция на областта, чл. 1. Войводина освен като съставна част на Сърбия се определя и като „европейски регион“. Там е записано: „Войводина представлява съставна част от единното, цивилизованото икономическо и географско пространство на Средна Европа.“ Тоест Войводина предвижда самостоятелни контакти с отделни институции на ЕС, като така ще постигне по-добра международна позиция и стабилизиране на вътрешното положение с повишаване жизнения стандарт на населението си. Войводина желае сама да разполага и разпределя националния си продукт. Тя е на крачка от пълната независимост. Това също е неприемливо за Сърбия, която всячески се стреми да ограничи автономията й. Тази област, намираща се северно от Белград, се състои от три съставни части: Банат, Бачка и Срем, с общ брой население около 2 милиона души.
Областта Банат е разкъсана между три държави – Румъния, Сърбия и Унгария. Населението е нееднородно и се състои от румънци (власи), сърби, унгарци, германци и българи. Исторически е принадлежало на Рим, Българското царство, Унгарското кралство, Отоманската империя, Австро-Унгария и накрая на Югославия.
Областта Бачка е разкъсана между Сърбия и Унгария. В нея живеят около 1 милион души. Населението е също така разнородно и се състои от сърби, унгарци, хървати, словаци, черногорци, германци, цигани, буневци, шокци, русини. Както виждаме, една истинска мозайка от народности, всяко от тях със свой език, култура и традиции. И тази област исторически е минавала от ръце в ръце, за да бъде обсебена накрая от Югославия.
Третата област е Срем. Понастоящем тя е разкъсана между Сърбия и Хърватска. И тук имаме мозайка от народности: хървати, унгарци, сърби, словаци, русини. Виждаме три региона, разпарчельосани и разпратени в три съседни държави. До това безумно разпокъсване се стига благодарение на същата тази Версайска система от договори! Накрая като за похлупак и тук отново предизвикателно решение на Милошевич, отнемащо автономния статут на Войводина. На фона на тази етническа пъстрота, десетки партии и множество неправителствени организации, се създава и Проектът за нова Конституция на Войводина. Появата й е едно предизвикателство за управляващите в Сърбия, които трябва да намерят правилния отговор на техните тежнения. Трудна задача за сръбските политици като се има предвид, че дори местното сръбско население няма нищо против измъкването на областта от опеката на Белград и по-нататъшно развитие в условията на независима икономическа и политическа среда.
Да погледнем още един конфликтен район с драматична съдба през последното десетилетие. Става дума за Босна и Херцеговина. След 3 годишна братоубийствена война с елементи на геноцид се стига до сегашното положение, оформено в Дейтънското мирно споразумение. Имаме създадени: 1. Федерация на мюсюлмани и хървати и 2. Република Сръбска. В същинска Херцеговина живеят бошняци – ислямизирани хървати. Самата Херцеговина е разполовена и западната част попада в мюсюлмано-хърватската федерация, а източната й част е в рамките на Република Сръбска. В същинска Босна живеят бошняци -ислямизирани сърби и сърби – християни. И тя е разполовена, съдържайки се във Федерацията и в Република Сръбска. Така това държавно образувание състоящо се от две федерации, в които живеят народности, различаващи се по етнически и религиозен принцип, е нестабилно и никой не може да предвиди неговата жизнеспособност във времето. Всички тези групи търсят правата си като дърпат чергата в различни посоки – към Сърбия, Хърватска и Черна Гора. Ще просъществува ли или ще се доразпадне с делба между Сърбия и Хърватска някогашната Босна и Херцеговина? Ако се случи второто, по мирен път ли ще стане то или отново по пътя на войната?
Да кажем няколко думи и за областта Санджак. Тя е гранична и поделена между Сърбия и Черна Гора. И тук имаме разнолико население. Преобладаващи са мюсюлманите, които представляват ислямизирани сърби. Но имаме още черногорци, сърби и албанци. И тук ситуацията е сложна, защото освен Сърбия и Черна Гора, допир до областта имат Албания и Косово, а в южните части на Санджак живее не малко албанско население.
И стигаме до най-болната тема за нас – българите в Западните Покрайнини. Тук историческата несправедливост е най-явна. От България е открадната 1500 кв. км. площ и 100 000 население. Тук всички са българи, всички са християни и винаги са били част от българската държава през вековете. И досега етническия състав на Западните Покрайнини не се е изменил и тук живеят 100% само българи. Сърбите са нищожен брой административни служители. В този наш шопски край дори турците по време на Отоманското владичество не успяха да вклинят свои общности сред българските селища. Същото се повтаря и през 90-те години сръбска окупация и управление. Никъде не успяват да се обособят сръбски общности и селища. Здравият български дух на шопите отново не позволява това да се случи. И затова сърбите се опитват постепенно да асимилират българското малцинство, използвайки през различните исторически периоди различни средства: поголовен терор, избиване на водачите, затваряне на непокорните, поддържане на висока безработица, ниски доходи и въобще затрудняване поминъка на населението, за да емигрира то към вътрешността, където по-лесно да бъде асимилирано. Изличаване на езика му чрез промяна в системата на образование, изличаване на имената му чрез въвеждане на сръбска именна система, изличаване на националната му историческа памет чрез фалшифициране на историята, откъсване на миряните от Българската православна църква чрез занемаряване на българските храмове и нахлуване на сръбски свещеници, водещи службите на простонароден сръбски език. Чрез средствата на икономическата съблазън и/или принуда формиране на нов български интелектуален и политически елит, обслужващ сръбските държавни интереси – корпусът на еничарите.
Така се стига до сегашното положение, когато вместо да е вече „умряло“ и почти да не шава, за ужас на сърбите българското малцинство се съживява, обособява се политически и културно, и във време на продължаваща дезинтеграция на самата Сърбия търси своето място под слънцето. Търси своите права и свободи според принципите, възприети в обединена Европа. Принципи, важащи за всички малцинства на Стария континент.
Исканията за получаване на политическа автономия на малцинството не са продиктувани от български екстремизъм, а от сръбската неотстъпчивост спрямо нашите сънародници. Сърбия играе двулично пред Европа. Конституцията е за пред Европа, а в същото време асимилира с всички сили българите в тези предели. Сега вече може да обобщим, че изброените сериозни проблеми с нововъзникналата държава Косово, нестабилната и нежизнеспособното образувание Босна и Херцеговина, непокорната Войводина, неизвестността със Санджак и разбира се големият проблем Западни Покрайнини не позволяват на Сърбия да претендира, че лесно и безпроблемно ще стане част от обединена Европа. На Европейския съюз не му трябва държава, раздирана от вътрешни противоречия и в конфликт с почти всичките си съседи. Докато военнопрестъпниците продължават да са герои в съзнанието на милиони сърби, а за политиката на Милошевич да се съжалява, че не е успяла поради намесата на „лошите“ американци, Сърбия няма място в обединена Европа.
Да продължим нататък. В Глава 24 – „Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи” Сърбия не стои никак добре. Основните принципи тук са: Ефективност, прозрачност, демократичност и спазване на основните права и свободи, гарантиране на справедливо правосъдие. Налице са въпроси от взаимен интерес в следните области: полицейско сътрудничество по отношение на международната престъпност и тероризма, създаване зона на свобода, сигурност и правосъдие в Европейския съюз и други. Това са неща трудно постижими за Сърбия, тъй като на територията й все още се крият стотици малки и големи военнопрестъпници от времето на братоубийствената и нечовешки жестока гражданска война, съпътствала разпада на бивша Югославия. Тези хора са избягали от местата, където са извършвали зверствата си, и сега живеят в отдалечени от тях райони тихо и необезпокоявани от сръбската правосъдна система. Влизането на Сърбия в ЕС без да е вкарала в затворите тези престъпници ще им позволи да се пръснат и размият в обширната Еврозона, разнасяйки със себе си ценностната си система на убийци и поведението си на престъпници. Тоест вместо да захрани Европа с добродетели, Сърбия ще я захрани с военнопрестъпниците си, които ще заживеят с чувството за ненаказуемост за отвратителните си дела в Босна, Косово и Вуковар. Ще допусне ли Европа това нещо да се случи?
Не можем да подминем и глава 26 – „Външни отношения”. Тук се преповтарят проблемите от глава 27 „Обща външна политика и политика за сигурност”. Икономическите и търговските връзки с трети страни и организации са неминуемо свързани с единно отношение към държавите извън Европейския съюз. Общата търговска политика преминава през задължително сходство на политическите взаимоотношения със съседни и по-далечни страни. И тук отново излиза проблемът с отношенията между Сърбия и Албания, Сърбия и Хърватска, Сърбия и Унгария, Сърбия и Косово и разбира се Сърбия и България. Докато те не бъдат изчистени, Сърбия не би могла да търгува или съвместно до произвежда с гореизброените си съседи. Какво става тогава с добрите Външни икономически отношения на Съюза и Общата му външна политика? И тук нищо не се получава.
И отново обръщаме поглед към една важната област от въпроси, засягащи малцинствени права. Някога, когато бивша Югославия се е уголемявала след всяка европейска война, не си е давала сметка, че всеки път вкарва в държавата си ново малцинство, с което сега трябва да се съобразява и това само не е достатъчно, а Европейският съюз изисква много по-активна политика на сътрудничество и подпомагане на подопечните малцинствени населения. Ще цитирам текстове от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Тя е подписана от държави членки на Съвета на Европа и ратифицирана съответно от техните парламенти. В Раздел II член 5 е казано:
„1.Страните се задължават да поощряват условията, необходими за лицата принадлежащи към национални малцинства, за да поддържат и развиват своята
култура, и да съхраняват съществените елементи на своята идентичност, а именно своята религия, език, традиции и културно наследство.
2. Без това да накърнява мерките, предприети в осъществяване на своята обща интеграционна политика, Страните се въздържат от политики или практики, целящи асимилирането на лица, принадлежащи към национални малцинства, против тяхната воля и защитават тези лица от всяко действие, целящо такава асимилация“.
И още в член 14 четем:
„1. Страните се задължават да признаят, че всяко лице, принадлежащо към национално малцинство, има право да изучава своя малцинствен език.
2. В области, традиционно или в значителна степен населени с лица, принадлежащи към национални малцинства, ако съществува достатъчна потребност, Страните се стремят да осигурят, доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответни възможности да изучават малцинствения език или да бъдат обучавани на този език.”
Тези изисквания към членките на Европейската общност и към страните, стремящи се към нея, ще бъдат приложени и към Република Сърбия. Това е съществена част от общата ценностна система, изповядвана в общността, и Сърбия няма как да я заобиколи. Тя просто трябва да приеме тези принципи и да ги спазва. Според нас това са непреодолими пречки за приемане на Сърбия в Е.С. Твърде сериозно е разминаването в ценностната система.
По отношение на българското малцинство Сърбия не само, че не се въздържа, ами провежда неотстъпчива асимилационна политика. Променени са само инструментите на тази политика. Сега няма изпращане на хиляди хора в затвори и концлагери като този на Голи Оток. Няма инквизиции и убийства край граничната бразда уж при опит за бягство. Няма масово преименуване на хората със задължителното окончание „ич”. Няма ги телените мрежи на българо-сръбската граница и забраната роднините от двете и страни да се виждат и общуват. Но в действие са други изтънчени и по-прикрити средства за асимилация на сънародниците ни. Изкореняват езика ни. Образованието и възпитанието на българските дечица е така организирано, че майчиният език практически е изхвърлен от употреба още в детските ясли и градини и през всички класове на основното и средно образувание. Той се изучава практически факултативно! В предметът История не е представена истинската история на България. При прочита на сръбската версия на историята и взаимоотношенията на двете държави, те сърбите са сияйният, всепобеждаващ славянски народ, а българите са татари, диваци, фашисти и въобще един малостоен народ, чието място е в Азия?
Административната политика е също форма на дебългаризиране на малцинството. Проведеното административно преразпределение откъсва изкуствено отделни български села и ги „зашива“ към чисто сръбски общини (доколко са сръбски, това е друг въпрос). Целта е да се разродят и противопоставят едни българи на други.
Продължава да се създава сред малцинството един псевдоелит от продажни българи, наречени сполучливо от населението „еничари”. На тези родоотстъпници „яслата“ не стои празна: държавни длъжности, високи заплати, добро образование на децата им, овластяване в местен мащаб.
Не е пощадена и религията на българите тук. И двата народа сме източноправославни като вероизповедание (ортодокс). Това е развързало ръцете на Сръбската православна църква да провежда асимилация и от амвона. Службите се водят на простонароден сръбски език вместо да се използува поне каноничния черковнославянски такъв. Почитат се сръбските светци, а българските тихомълком се пропускат. Връх на безобразието е практическата забрана да се честват Светите братя Кирил и Методий като създатели на славянската писменост. Може би защото на сърбите ще се наложи да обясняват на своите, че и ограмотяването и християнизирането им е станало по времето когато те са били всъщност част от Първото българско царство. Обиколка на черквите в Западните покрайнини ще разкрие незавидното положение, в което се намират старите български храмове, строени преди 1919 г. Те се превръщат буквално в едни руини, в които и черковни служби не се водят вече.
В чисто политически план българите са лишени всъщност от политическо представителство, както в местните органи на властта, така и в републиканските институции като Скупщината например. Осуетява се всяка възможност за създаване на сериозна и масова партия на българите в Западните покрайнини, която със законни средства и политическо присъствие във властта да се бори както за личните, така и за малцинствените права на българското население. Правят се спънки за регистрация на такава партия. Тя бива очерняна и сатанизирана в очите на местното население. Бива заглушавано присъствието и във вестниците, радията и телевизиите, за да не влезе в домовете на хората. Изкуствено се създават псевдодемократични партии с българска окраска, за да притеглят вниманието и гласовете на българите към себе си. Това раздробява гласовете на хората и омаломощава силата им. Официалните сръбски партии пък просто си купуват българското участие в тях с пари, длъжности, привилегии. Пречи се на общуването на хората по тези краища с техни роднини, живеещи в България, и въобще с Родината им. Това се постига с постоянно поддържаната психоза за шпиономания. Ето такава е цялостната картина на ежедневно осъществяваната асимилация на българското малцинство. При това тук не претендираме за изчерпателност на разказа, тъй като съществуват и други още по-прикрити форми на обезбългаряване, заслужаващи специално внимание и изучаване.
И понеже говорим за ценностна система и морал, опираме до събития и факти от най-близката история на бивша Югославия, които шокират с жестокости, зверски изстъпления и геноцид. Те възродиха спомените от извършваното в нацистките концентрационни лагери по време на Втората световна война. В следващите редове ще подкрепим твърдението си с примери не заради любов към садистичните сцени и изстъпления, а за да НЕ СЕ ЗАБРАВЯ станалото, да се иска ВЪЗМЕЗДИЕ за случилото се, и да бъде ПОУКА за бъдещето.
Босна и Херцеговина
Адът в Сараево и Сребреница
Общо по време на войната в Босна загиват около 250 хиляди души. Близо 2 милиона стават бежанци в собствената си държава. Разкрити са 300 масови гроба, в които са намерени около 17 000 трупа.
Обсадата на Сараево продължава 4 години. Осъществена е от редовна армия – ЮНА и военни части на босненските сърби. През това време в града са убити 10 000 души, включително 1500 деца. Ранени са 56 000 души.
В Сребреница се приютяват хиляди мюсюлмани, избегнали сражения и кланета в Източна Босна. Тогава те не знаят, че няма да оцелеят. В продължение на три години градът е обсаден от армията на Република Сръбска и в него няма храна, електричество, вода и лекарства. Снабдяването със стоки от първа необходимост става по въздуха. Доколкото може в такава ситуация, се произвежда и на место. Градът е превзет през 1995 г. след няколкодневни боеве. Петнадесет хиляди мъже се изтеглят през горите към зоната на Босненската армия. Двадесет и пет хиляди жители остават блокирани срез запалените северни квартали. Каква е съдбата им? Хората, останали в града, са подложени на неколкодневен терор, избирателни екзекуции, изнасилвания на жени и заколвания на деца. Мнозина не издържат и полудяват. Разделени са на две групи като жените с малките деца са закарани с автобуси до мюсюлманските зони. Останалите мъже и момчета над 13 години са методично избити. Оцелели сред тях няма. Както разказва един от подсъдимите в Хага: „Стрелях, докато ме заболи пръстът да натискам спусъка“.
Съдбата на мъжете потеглили през горите е също ужасна. Една малка част от тях достигат до мюсюлманската зона. Повечето са заловени и след като ги разделят на по-малки групи ги разстрелват систематично. Заравят ги в масови гробове, изкопани от багери. Равносметката в Сребреница е: избити 8 000 мъже, като 2000 от тях са момчета под 20 годишна възраст.
В цяла Босна сърбите прилагат различни видове изтезания: насъскване на животни срещу затворници, удавяния в река Дрина, изгаряне на живи хора в къщите им, отрязване на пръсти, ръце и крака с цел бавно и мъчително умиране, рязане на гениталиите, брутални многократни изнасилвания на жени, принуждаване на роднини към полови актове помежду им под заплаха от моментално убиване. И всичко това става през XX век в центъра на Европа! Извършват го хиляди сърби, захранени от идеологията на Добрица Чосич и благословията на сръбските свещеници. Организира ги армията, органите на МВР и Службата за държавна сигурност. Поведени са от сатрапи с болни мозъци като ген. Радко Младич, Радован Караджич и разбира се бащицата Слободан Милошевич.
Косово
След поредица от ходове, нагнетяващи напрежението в областта, като: отнемане автономията на Косово, референдум, обявяващ Косово за република, създаване Армията за освобождение на Косово, се стига до операция „Подкова“. През месец януари 1999 г. започва поредната кървава баня. Петдесетхилядна редовна сръбска армия нахлува в Косово и започва откровено етническо прочистване на района. Адът идва и тук на земята. Освен редовните войници, в действията биват въвлечени мобилизирани полицаи, специални войскови части и голям брой паравоенни формирования, съставени от авантюристи, ултранационалисти, дошли да задоволят най-долните си извратени страсти. От север навлизат хиляди въоръжени сърби и бойна техника, превземащи селище след селище. Къщите са разграбвани, разрушавани и запалвани. Неуспелите да се изтеглят обитатели са измъчвани, убивани и изнасилвани. Жестокостите се извършват главно от паравоенните формирования. Пред тях са се изтегляли на юг километрични колони от цивилно албанско население. Обезумелите хора успели да вземат със себе си само малко ръчен багаж – и гладни, обосели и оголели, вървели ден и нощ към македонската и албанската граница. Около 850 хиляди души са изтласкани през границите към съседните Македония, Албания и Черна Гора. Разпаднали се семейства, убити мъже, изнасилени жени, загубени деца, разрушени домове, мизерия в стотиците бежански лагери, това е картината на опустошено Косово и напускащото го албанско население. Дрогираните мародери са избивали всичко, което се движи пред очите ми на един изстрел разстояние: кокошки, свине, крави, деца, жени. Те били третирани като живи мишени, така просто за развлечение. Човешкият живот не е струвал пукната пара!
Сега извършителите на тези жестокости са се пръснали из територията на Сърбия, а също така и в Черна Гора, и водят живот под прикритие. Войната е оставила своите отпечатъци и върху тях. Едни продължават с дрогата, други са станали алкохолици, а повечето гълтат с шепи транквиланти и антидепресанти. И междувременно чакат да станат европейци, и те Божем да пътуват с лични карти из целия Европейски съюз. На фона на това море от човешко нещастие какво прави държавата Сърбия? Тя вече прави стъпки да стане член на Европейския съюз. Иска да влезе в него така, без покаяние за причиненото на съседните народи, без възмездие за убийците, шетащи все още по земята, и без отказване от националистическата треска, която продължава да я тресе щом се произнесе думата Косово. Въобще без да се промени ценностната система на обществото. Знаем, че това е един дълъг процес на катарзис, траещ години, с нов прочит на историята и нови оценки на миналото, но това нещо поне трябва да започне. Германците вече го показаха след два жестоки урока, наречени световни войни. Преживяха националните си катастрофи и успяха да осъществят денацификация на обществото си. Сега са основен стълб в Европейския съюз с най-стабилната икономика не само в Европа, но и в света. И така Сърбия чука на вратата на Европа. През декември 2009 г. сръбския вицепремиер за европейска интеграция Божидар Джелич заявява, че страната му внася кандидатурата си за пълноправно членство в ЕС, и с това започва нова ера и нов етап в европейската интеграция. Министърът на външните работи на Сърбия Вук Йеремич също потвърждава желанието на Сърбия да влезе в Европейския съюз, но забележете заявявайки, че „Сърбия никога няма да признае независимо Косово“. Да видим каква е позицията на настоящия сръбски президент Борис Тадич. Той се застъпва за пълна интеграция на страната си в Европейския съюз само при запазена териториална цялост на Сърбия, със суверенитет над Косово и Метохия. Заявява, че приемането на Косово в ЕС може да стане единствено като съставна част на Сърбия. Какво да кажем за лидера на Демократическата партия на Сърбия Воислав Кощуница. Бивш президент и министър-председател на Сърбия, той е откровен националист и отстоява тезата, че за Сърбия е по-важно да възстанови властта си над Косово, отколкото да стане член на ЕС. Партията му и досега продължава да има голямо влияние в страната и без нея не могат да се вземат никакви сериозни политически решения в Скупщината. Все пак безочието не е така пълно. Има хора мислещи и с морал от страна на опозицията, които схващат, че такава Сърбия не може да стане част от обединена Европа. Тесен кръг от сръбски интелектуалци си дават сметка, че даването на пълноправно членство на страната в ЕС ще бъде зловредно както за Съюза с последващото му разклащане винаги, когато трябва да се заемат позиции по проблемите на Сърбия, така и за самата Сърбия. Това би легитимирало убийците, би дало самочувствие на националистите, шовинистите, че деянията им остават ненаказуеми. Демократичната опозиция в страната ще бъде смазана за десетилетия и процесът на истинска демократизация на Сърбия ще се забави с десетилетия. И тук е мястото на нашата страна да посочи тези опасности и да помогне на Сърбия да се демократизира. А това значи да преосмисли миналото си, да накаже виновниците за извършените кланета в Босна, Вуковар и Косово, да провежда политика спрямо малцинствата в страната си съобразно принципите заложени в Рамковата Конвенция за защита на националните малцинства, и разбира се да изпълни критериите по всички 30 глави по теми от обществения живот на страната, като свободно движение на стоки, хора, капитали и предоставяне на услуги, свобода на конкуренцията, социална политика, образование и обучение, правосъдие и вътрешни работи, външни отношения и обща външна политика и т.н., и т.н.
Но какво прави в момента Българската държава? Точно обратното на това, което трябва да се прави. България безрезервно адвокатствува за бързо приемане на Сърбия в Европейския съюз. И това е политика на държавата ни по време на управлението на няколко български правителства.
Така например през 2008 г. Соломон Паси като председател на комисията по външна политика заявява: “Сърбия има уникален шанс с признаването на Косово. Това е факт на който може да се погледне по два начина. От една страна, това е откъсване на територия, но от друга страна трябва да си дадем сметка, че тази територия де факто отдавна вече е била откъсната и днес това може да бъде използвано за ускорена интеграция на Сърбия в Европейския съюз. Сърбия в момента има шанс да получи ускорена писта за интеграция в ЕС…“.
А ето какво казва по въпросите за евроинтеграцията и тогавашният министър на външните работи Ивайло Калфин през същата 2008 г.: “България подкрепя силно европейската интеграция на Сърбия. Интеграцията в ЕС и НАТО дава на югоизточна Европа уникалния шанс да постигне просперитет и стабилност като загърби конфликтите от миналото“.
Какво ни приканват да загърбим – геноцидът, извършен в Сребреница, и етническото прочистване в Косово? Или може би трябва да забравим, че в западната ни съседка имаме многохилядно българско малцинство, подложено да обезличаване и пълна асимилация? Или да си затворим очите за спокойно живеещите и ненаказани все още военнопрестъпници, извършили гореописаните чудовищни престъпления по време на отминалите войни? Значи ще правим сделка: Откъснахме ви Косово, но в замяна ще ви приемем бързо в Европейския съюз. Това е една безпринципна политика, политика на сделките, която видяхме вече до какво доведе през 1919 г. след края на Първата световна война. България не трябва да бъде съучастник и инструмент за провеждането на тази политика. В интерес на Европейския съюз и на самата Сърбия е да се постигне деюгославянизация на обществото (подобно на извършената денацификация на германското общество след края на Втората световна война) и безкомпромисно изпълнение на всички горе изброени критерии за членство в Съюза, и чак тогава страната да стане пълноправен член на общността.
България трябва да помогне на Сърбия да измине този труден път, но не като продажен адвокат, а като държава наблюдател и съветник от страна на Европейския съюз.
По въпроса за Западните покрайнини и живеещите там наши сънародници безусловно трябва да се даде политическа автономия, единствено гарантираща спазването на човешките и малцинствените им права и свободи. В противен случай дезинтеграцията на Сърбия трябва да продължи.
Д-р Валентин Янев,
съпредседател на Обществено движение „Западни покрайнини”
София, 24 януари 2010 г.
Източник: http://www.kicbos.org/novini/seu.html
