Автор: ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА
Балът на Коко (Коко завърши четвърти клас и това беше отбелязано с нещо като бал) ме кара да си спомня един разговор от самото начало на 90-те. Тогава сутрин, обед и вечер се правеха митинги.
Вееха се много сини знамена, „Подкрепа” сваляше директори, по площадите се пееше на поразия, непрекъснато описвах някакъв митинг. И сред целия този демократичен кипеж ми се обади редакторът Калчо Иванов с поръчка да отразя концерт.
Концерт, моля ви се, когато учебниците по история се пишеха пред очите ми по площадите. За каква музика толкова става дума? – попитах. „Не знам – вика Калчо, – трудно ми е да я определя, жанрът няма име, ако много се вдъхновиш, докато я слушаш, може и да измислиш. Знам само името на певицата, Тони Дачева.”
Ти какво, подиграваш ли ми се – попитах го, – в момента по площадите се пише бъдещето на България, а ти ме караш да ходя на някакъв концерт на някаква Тони, която пеела нещо си, което даже си нямало име… Калчо Иванов беше умен и талантлив, но каза нещо, което тогава ми се стори много глупаво. Каза: „Ти пък сигурна ли си, че бъдещето се пише по митинги, може да се пише точно на тия концерти…”
Може да го е казал просто ей така. Но по-вероятно е да беше преценил. Защото също тъй каза: „Тази музика я чух в една кръчма и по лицата на хората разбрах, че ще ни удави.” Ако Калчо беше жив, щях да му се извиня, че тогава не разбрах. Тогава наистина вярвах, че бъдещето ни се пише по митингите и ги описвах много старателно.
Броях непреброимото, организаторите винаги твърдяха, че присъстващите са два пъти повече, отколкото ние сме съобщили. Мина много време, докато един колега ме научи как да се разправям със сърдити организатори на митинги, които крещят срещу ти: Как така две хиляди, бяха поне четири хиляди, как ги преброихте? Амиии, броя краката и ги деля на две – отговарях.
Във времето, докато се случваше всичко това, онези концерти ставаха все повече, все по-многобройни, музиката вече си имаше име, а Тони Дачева остана единствената изпълнителка на такава музика с две имена. Когато тази музика превзе баловете на абитуриентите, беше странно, беше неприятно, беше заклеймено като проява на лош вкус.
Днес разбрах, че чалгата е била музиката на бала и на Коко. Връчили на децата бележниците за четвърти клас, след което отишли в заведение – организирано, с класната, с предварително събрани пари и ангажирано бистро, защото в същия ден много четвъртокласници направили същото. Момичетата били подготвени, носели от онези триъгълничета с парички, които се връзват на кръста, когато се танцува на тази музика. Песните били познати, в танците някои се оказали виртуози.
Коко не си пада по тази музика. Майка му, шашната и притеснена, наивно попитала: Не ви ли пуснаха хоро? Пуснаха ни и „Бяла роза”, казал Коко, все тъй погнусен, от което ставало ясно, че оттук нататък ще му е все по-трудно – с тези съученици, с това училище, с тези учители, с тези бистра, с тези телевизии, с тези министри, с този премиер, с това бъдеще…
Калчо Иванов се оказа пророк. Толкова прав, колкото тогава и през ум не ми минаваше. По онова време аз старателно преписвах лозунгите и броях митингуващите, за да бъде обективна в отразяването. Сверявах информацията, засичах потвърждението й от два независими източника.
Държах се отговорно, защото имах чувството, че ми е поверено да описвам създаването на бъдещето на България. Сега вече мога да повярвам на всичко. Например на следната версия: „Докато т.нар. демократи крещяха по площадите, правеха шествия и митинги, няколко души се събраха и си казаха: Ако искаме да властваме над властимащите, трябва да направим така, че да бъдат избирани прости хора. А за да бъдат избирани прости хора, трябва да си отгледаме гласуващи простаци. Простите властимащи си знаем как да контролираме, простаците избиратели ще контролираме музикално.”
Никак, никак не би ме учудило, ако е било замислено толкова ясно, толкова просто и толкова рано.
Източник: Новинар
