Няма голям политик, който да не е „изцапан”. Иначе не е голям политик
Има един разказ от Исак Бабел, в който се разказва за мъж решил да се махне от града, в който живее и да промени живота си изцяло. Напуснал жената и децата си и тръгнал. По пътя през нощта като легнал за да почине, оставил обувките си с носове в посоката, в която е тръгнал. Докато спял обаче, се въртял и разместил обувките. На сутринта тръгнал отново и стигнал до същия град, оженил се за същата жена и имал същите деца.
Защо разказвам тази притча? Защото всички в българската политика са със съдбата на този мъж. Освен онези, които мишкуват и никой не ги познава. Заниманието с този вид дейност предполага вечно тръгване към промяна и вечно стигане до същия град. В България останаха 3 500 000 активни хора. При този факт може ли да ми отговорите на въпроса след 20 години демокрация как можем да рекрутираме непрекъснато нови политици?
В този аспект завръщането на Царя с цялата гвардия от „юпита”, появата на Борисов, който все повече разчита на хора като Симеон Дянков, Кристалина Георгиева и други български експерти, живеещи извън страната, е напълно обяснимо. Както казваше Симеон Сакскобурготски: „Вие не сте капацитирани”. Като че ли той беше? Впрочем мнозина смятат, че Царя наистина беше ценен политически капитал, внесен от чужбина. Но беше използван неправилно, а и историята с имотите му съвсем го компрометира.
Царя и Бойко Борисов са най-радикалните експерименти в българската политика. И нима те не са „стари муцуни? А Костов, Доган, Първанов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов, дори Станишев какво са? Новородени? Това, което искам да кажа, е че страната ни не разполага повече с нов политически потенциал. Тя е осъдена да бъде управлявана от „стари муцуни”. Мога, разбира се, да бъда опроверган с доста аргументи. Един от тях например е, че всички стари муцуни са „изцапани”. Вярно. Само, че моята теза е че няма голям политик, който да не е „изцапан” по някакъв начин. Иначе не е голям политик. Кръгът е омагьосан.
Вливането на свежа кръв в политиката водеше до това, че след смяната на всеки български парламент поне 80% от депутатите бяха нови. А 70% от тях никога не станаха известни и не можаха да се научат какво значи да правиш политика. И след като напуснеха парламента, без да са се изказали нито веднъж от трибуната, да не говорим да внесат проект за закон, някои бяха доста богати, а други захазваха финансовия си статус, но така или иначе оставаха „позорното нищо”. Този факт особено важи за дясно-центристките формации. Защото БСП умее да не си разпилява потенциала, макар и там да има изключения, но та са пренебрежимо малки.
Въпросът, който трябва да ди зададат десните, е как успя БСП, след като два пъти фалира държавата, старите й кадри непрекъснато да се възпроизвеждат и никой не поставя под съмнение участиетио им в политиката. Да изброяваме греховете на „старите муцуни” е все едно да броим греховете на всеки един човек. Говори се дори, че един от тях си купил страхотен бял „Мерцедес”, който обаче държи в гаража си и не смее да го кара. За разлика от Надежда Михайлова, която в едно късно телевизионно предаване в обстановката на пиано бар разказа без да й мигне окото, че получила като подарък от мъжа си „Мерцедес” с цвят на патладжан.
Но съм сигурен, че всички те са тръгвали в политиката с идеи и ценности и накрая са стигали до интересите и цинизма. Не защото са го искали. А защото това е неизбежно. Примерите в случая са неуместни, защото са известни. Така че „старите муцуни” са като „Неизбежния бял” от разказа на Джек Лондон. Политическата циркулация продължава. И ако не разберем това, даже и да не го приемаме, в много скоро време „старата муцуна” Бойко Борисов ще каже на всички, освен че политиката трябва да е най-чистата дума (чак не мога да повярвам, че той изрече тези думи) и фразата: „Аз правя политиката, вие само я пълните”.
Илия Петров
