Автор: Д-р Георги Чалдъков (Варна)
Големият американски психолог Елиът Арънсън е автор на много статии и книги, една от тях е “Cоциалното животно”. В нея той дефинира конформизма като “промяна в поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем натиск от страна на друга личност или група”.
При “малигненият конформизъм”, “другата личност” е Симеон Кобурготски, “групата” е НДСВ-БСП. А “личностите” са талантливи в професиите си хора, отдали се на нагаждачество и слугинаж на политическата власт, за да получават постове, привилегии и пари от нея. Хора, които “обичат повече властта, отколкото таланта си” – както казваше Константин Павлов. А италианският премиер Силвио Берлускони, като истински антикомунист, на въпрос на журналист дали някога е спал с жени комунистки, отговори: “Никога, кълна се! Дори не съм флиртувал с такива.”
Преди 15-20 години в “24 часа” ги нарекох “херостратови интелектуалци”, след това – “каба интелектуалци”, “натрапени политици”, “конюнктурните човечета” на Ендре Ади. “Това ламтене за облаги си остава типично за нашите интелектуалци” и политици – написал д-р Кръстю Кръстев през 1898 г. в списание “Мисъл”. Затова ги наричам “ламтящи интелектуалци” и “ламтящи политици”. Тези, които скачат от една партия в друга, от едно в друго правителство, вече – и в институции на Европейския съюз и в бордове на банки и бизнес корпорации.
Преди години бе публикувана книгата “Няма такава книга”, а наскоро – “Няма такава книга и други разкази” на (д-р) Людмил Станев. Сега наближава времето за “няма такъв президент” и искам да спомена за неговата книга “Гражданинът президент – медийният образ на Георги Първанов 2001 – 2006”. И за онези 53 интелектуалци, представящи се за “граждани” (Георги Чапкънов, Даниел Вълчев, Иглика Трифонова, Ирена Комитова, Йоана Буковска, Дони, Коцето Калки, Минчо Спасов, Кръстю Капанов, Мариана Попова, Меглена Караламбова, Любомир Христов, Огнян Герджиков, Чочо Попйорданов, Николай Василев и други; също така водещите на “Шоуто на Слави Трифонов”), които подкрепят кандидатурата на Меглена Кунева за президент на България.
А на мен този познат политически театър ми напомни за тихите разговори в кафене “Малина” в Бургас в началото на 60-те години на миналия век. Тогава двама наши съученици се върнаха от концлагера край Ловеч и ни разказваха за ужасите в лагера. Тъй като били “врагове на народа”, лагеристите не можели да бъдат “другари” на милиционерите и затова им било наредено да се обръщат към тях с “гражданино офицер” или с “гражданино милиционер”. Сега пък Меглена Кунева иска да бъде “гражданката президент”. Преди 9-10 години един колега-емигрант в САЩ написа книгата “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник”. Неговият сервилен антикомунизъм упреква – с безсърдечна студена – дори родния си баща за това, че бил член на БКП. Спомнети си публикуваната на английски през 1999 г. книга Voices from the Gulag: life and death in communist Bulgaria (“Гласове от Гулат: живот и смърт в комунистическа България”) на един български емигрант във Франция – и ще видите, че антикомунизмът на “американския” колега и този на истинския интелектуалец Цветан Тодоров са несравними субстанции – първият е камуфлажен, вторият е автентичен!
Тогава, ако е вярно, че бащата и дядото на Меглена Кунева са били заточени в концентрационния лагер в Белене, а тя е станала снаха на ЦК на БКП, след това – активен участник в неговата мутация НДСВ, как и защо да й вярвам, че милее за демокрацията, образованието, културата и медицината в България, както тя самата започна да пропагандира кандидатурата си за “гражданката президент”.
О, времена! О, граждани!
14.06.2011
