С доц. Димитър КАМБУРОВ, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, разговаря Таня Джоева
– Доц. Камбуров, вие бяхте един от първите, които обърнаха сериозно внимание върху феномена “Уикилийкс”. Трябва ли грамите да се четат с молив? Тоест, да си водим бележки.
– Хубав въпрос. Към “Уикилийкс” трябва да се отнасяме с повече доверие по една причина, свързана със спасението на това, което наричаме демокрация. “Уикилийкс” нарушава статукво, което предполага пасивност и смирение на всекидневния човек по отношение на превръщането на демокрацията във фасада. Демокрацията получава шанс да възвърне своята жизненост.
– Не говорите само за българския сюжет?
– Не. Българският сюжет ме интересува заради абсолютната нефелност по отношение на това, което представлява “Уикилийкс”.
– Вероятно имате предвид и думите на премиера: “Не чета Уикилийкс”?
– И тях. Но и по-ранната реакция на медии, когато възникна скандалът около първите грами. Когато се говореше, че Джулиан Асанж участвал в поредния сговор, че това момче е кукла на конци и т. н. Не, че не е възможно и така да се окаже. Но по-добре да проиграем възможностите, които “Уикилийкс” предоставя, отколкото да влизаме в стандартите на клишето, че всички сме маскари, Асанж включително.
– Като говорите, че демокрацията е превърната във фасада, имате предвид световна тенденция?
– Да. За жалост случаят на България е по-лош, защото нямаме демократични традиции. Има висока степен на пасивност на населението и предварително съзнание, че картите са раздадени и едни държат жокерите и асата, докато другите изпълняват чужд проект.
– А не е ли така?
– Не бива да бъде така. Трябва да се мисли през въпроса какво може да се промени. При влизането в Европейския съюз българите се надяваха, че ще има коректив. И после какво – избрахме персона, която се държи по всякакви драматични и драматургично издържани антидемократични правила и принципи на поведение. Идеята как размества хората си и се държи изцяло в предела на едноличността, на някаква едва ли не миропомазана отгоре величавост, е модел на мислене, който познава антидемократичната фундираност на българския човек. Българинът ненавижда държавата, но е склонен да делегира правото на един човек да решава съдбите му.
– Кои са възможностите, които “Уикилийкс” дава?
– Асанж и “Уикилийкс” отварят вратичка. Отварят възможности да видим как изглеждаме през очите на другите. При това ние сме погледнати сериозно. Говоря особено за най-важния чужд представител, който е бил в полето на дипломацията в България – Джон Байърли. Байърли е качествен дипломат и неговите оценки не са лесни за пренебрегване.
Властимащите сега разчитат на късата памет на публиката. Но добре е да помнят, че между нивото на сегашния американски висш дипломат и нивото на Байърли има съществена разлика. И тя е в полза на втория, който прави изказванията, публикувани в “Уикилйикс”. Впрочем, много прецизни изказвания по отношение на споменатата величава персона.
– Вие какво ново познание получихте от прочетеното в “Уикилийкс”?
– Видях хора като Байърли, които са по-мъдри от мен. Вместо да изпаднат в интелигентско отвращение, те правят трезва оценка за това как очевидната ограниченост и интелектуална малокалибреност на един лидер не са основание да не се види неговото голямо бъдеще.
– Момент, през 2005 г. вие предрекохте, че Бойко Борисов има бъдеще. Цитирам: “Борисов има ресурс за чудото, въпреки че е семпъл и предвидим.” Казали сте го преди Байърли.
– Така ли? Припомняте ми нещо, което съм забравил.
– Успя ли Борисов да извърши чудото?
– Успя. Нещо повече, вече 2 г. той продължава да поддържа висок рейтинг в ситуация на фундаментално сриване на тази страна. Това е нещо, което никой не е успял да постигне. Когато си внушил толкова абсурдни надежди в широки маси, очакването е бързо да стане преобръщане.
Можем да си го обясним със синдрома, че човек не иска да се изправи пред провала на собствения си избор. Но има и една мускулеста издръжливост на българския гражданин да се придържа към своя пореден мит и да му дава основание да продължава да се вее върху коня, който е обяздил от самото начало. Публичният образ на Бойко Борисов продължава да действа с неясно откъде удържаща се аура. Тук идва и големият проблем с опозицията. Тя също е безнадеждно лишена от зъби, от аргументи и от политическо въображение, за да може да катурне този книжен тигър.
– Може ли българският гражданин да открадне подхода на американските дипломати и да “тика Борисов в правилната посока”, без да забравя с кого си има работа?
– За съжаление, не мисля, че е налице необходимият интелектуален, политически и културен капацитет, за да можем да разчитаме на това. Обратното. Имам сериозни страхове, че колкото повече се влошава ситуацията, толкова повече ще изпадаме в синдрома на деспота. Този синдром е свързан с това, че хората, които му казват истината, все повече и повече биват изчиствани от неговото полезрение и оттам нататък той изпада в голямата самота на илюзията за самия себе си.
– Умее ли Борисов да лавира добре между различните интереси, между руските и американските, между тези на социалните групи в България?
– За американските и руските нямам ясен поглед. Що се отнася до социалните групи, в моите очи става дума за демагогия. Той работи на принципа на обещаване на всички. А отдолу започват да набъбват социални напрежения. Наблюдаваме най-тежката криза на старите елити, при положение че новият все повече ще бъде разпознаван като лишен от база в каквито и да било социални кръгове. Ще имаме трети елит, който се е провалил по грандиозен начин, и това ще бъде по-лошо, защото този елит е бил разпознаван като идващ от народа. Като идващ отдолу по едва ли не автентичен начин.
– Как ще коментирате думите на посланик Нанси Макълдауни “Боклуци излизат, боклуци влизат” в българския парламент, за които се вдигна шум? Под съмнение бе поставен и преводът на думите й.
– Щом започне да се говори за неточен превод, значи работата е сериозна и става дума за истина.
На мен не ми харесва, че Алековото изречение “всички са маскари” се превръща в перспектива и в спонтанна гледна точка и на чуждите наблюдатели. Едно от важните неща, които трябва да правим, е да се лишим от емоция и да теглим фини разграничения. Политическите партии в България са дискредитирани. Въпросът е степента на дискредитация. Ако влезем в режима “всички са боклуци”, няма да можем да виждаме малки, но съществени за политическото бъдеще на страната разлики между едни, други и трети.
– Данни сочат, че все повече българи емигрират. Има ли такива настроения и във вашите среди?
– Има ги и у мен. Аз съм на точката, в която трябва да реша дали да остана в тази страна, или да я напусна завинаги.
– Парадоксално ли е, че станахме член на ЕС, а оттогава насам все по-малко българи се чувстват уютно тук? Доближаването ни до Европа май не се случи.
– Не се случи по една важна причина. Степента на деформация на социалната тъкан се оказа по-голяма, отколкото мислехме. Всички се надявахме на контрол от Европа по отношение на собствените ни бакии, най-вече икономически. А се оказа обратното, еврофондовете са привлекателни и има достатъчно групи и групировки, които протягат нечистите си ръце към тях. И не само ги протягат, но и се домогват до тях. Влизането ни в Европейския съюз по-скоро даде огромен ресурс на същото онова, от което се опитвахме да се избавим.
– И интелектуалци се включиха в издигането на Меглена Кунева за кандидат-президент. Одобрявате ли подобен пряк ангажимент с политиката на хора на изкуството?
– Да. Колкото повече се променят правилата на играта, толкова по-добре. Добре е да се разбива статуквото и усещането за предрешеност. Кунева и Касим Дал разбиват мита, че нищо не може да се направи извън партия. При Дал обаче има воля за различие, но няма истинско различие. Докато при Кунева различието е очевидно. Имаме европейски човек с цялото му излъчване, аура, стил на поведение и говорене. Което го прави леко стерилен, прекалено хладен и като че ли лишен от този тип харизма, който е ефективен в българското социално поле. Но въпреки всичко издигането й е добър лакмус за гражданското общество в България.
– Видяхте ли театралност около Баня баши?
– Театралност е мека и фина дума. Ставаше дума за провокация, за предизборен жест. Национализмът не е само българско явление, то е завладяло цяла Европа и е ефект от кризата до голяма степен. Опасното е, че има заиграване с тази карта и с налудните агенти, които я играят. Не е луд този, който яде зелника на национализма, а който му го дава. Една все по-разклащаща се политическа сила, която не вижда другаде спасение, е страшното. Атакизирането на ГЕРБ би било проблем на нацията.
ВИЗИТКА
Димитър Камбуров е роден през 1962 г. във Варна.
Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.
Преподава теория на литературата в СУ.
Автор на книгите “Явори и клони” и “Българска поетическа класика”.
Публикува свои текстове в областта на литературата, културата, политиката, балканските проблеми.
Специализирал е в САЩ, Австрия, Гърция, Испания, Унгария и Германия.
Източник: http://www.trud.bg/
