Автор: Христо Марков
4 май 1953 год. Пловдив. По икиндия на сегашния бул. „Руски” се стоварват министрите Георги Цанков /на МВР/, Антон Югов/на промишлеността/, Райко Дамянов /подпредседател на Министерски съвет/, Станко Тодоров /на земеделието/, Георги Чанков /на държавната планова комисия/. Придружавани са от кмета на града Никола Балканджиев и Секретаря на окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов /Да, да свекърът на еврокомисарката на кадета Рилски другарката Меглена – настоящ кандидат президент на РБ /. Булевардът е отцепен от стотици милиционери. Тежката комунистическа делегация е проводена по необичаен и стряскащ повод – първата стачка в пределите на Източния блок, окончателно предаден под господството на Съветския съюз.
За това събитие няма да прочетете никъде в официалните хроники и исторически съчинителства, много малко са останали и живите, които помнят пролетните дни на 1953 г. в Пловдив, а настоящите пловдивски краеведи и „местни патриоти” умишлено избягват темата, просто защото са си производни на същата БКП, която удавя стачката в кръв и множество съдебни процеси, завършили с присъди за Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен или Огняново.
Беше зимата между 1990 и 1991 г. Течеше стачката срещу второто правителство на Луканов. На един от митингите ме пресрещна шефът на униатите в Пловдив отец Храбър Марков /Бог да го прости!!!/ и ми разказа прелюбопитна история. Радваше се като дете, че „правителството е пътник”, но държеше да се припомни „за тютюневата стачка” в града през 1953 г. – с двама от водачите и` лежал в Белене, та му разказали в подробности за нея. Тогава държах да го запиша, после разрових и оскъдните документи, а тия дни се опитах да допълня фактите. Почти нищо не открих, но ще споделя какво научих за наистина уникалния политически протест. Той има и своята симптоматична предистория.
След 1878 г. в Пловдив се произвежда преди всичко рязан тютюн до 90-те години на 19 век, когато начва пълненето на цигари. Първопроходник е фирма „Златен лев”, която през 1885 г. внася машина за рязане на тютюн. През 1909 г. се създава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики” или „Картела”. След 1922 г. в Пловдив се откриват фабриките „Зора” на Димитър Спасов и „Златен лъв” на братята Тютюнджиян /1922г./. По време на войната градът е център на скромната промишленост, която захранва с цигари половин Западна Европа. Откриват се още три фабрики в Пловдив: „Родина”, „Болярка” и „Изгрев”. В града е и производството на най-качествените цигари по онова време с марката „Томасян” /един от преките наследници Ервант Хугасян доскоро беше жив/. Фамилията налага марката с качествената технология за ферментация, цигарената смеска, ниските цени на папиросите и достига през 30-те години до 1 милион цигари на смяна. По това време в Стара Загора се налага и производството на фабрика „Слънце” на братя Белчеви /наследникът Койчо Белчев е жив и здрав и досега/. В страната най-големите играчи на този пазар са братя Чапрашикови, Палавееви, Добри Кършев, Слав Константинов и разбира се магната Анжело Куюмджийски – един от най-богатите хора в страната. Всички те имат търговски представителства в Пловдив. Но…
През 1947 г. комунистите приемат Закона за учредяване в България на държавен тютюнев монопол и всички складове, съоръжения, машини, инвентар и авоари на … 81/осемдесет и една !!!/ чуждестранни и български тютюно-търговски фирми в Пловдив стават „общонародна” собственост, т.е. комунистическа. Вливат се в пловдивския клон на Държавния тютюнев монопол /ДП„Тютюнева промишленост”/ от 1 юни 1947 г. В производството, ферментацията, обработката, опаковката, експортирането, търговията с тютюн и цигари по това време в Пловдив и околността са ангажирани над 30 000 души, предимно от близките села и градския пролетариат. В пловдивската тютюнева промишленост има подписан един от първите колективни трудови договори, съществуват реално и три синдиката: необвързания с партии Съюз на съюзите, Свободния общ работнически синдикален съюз/СОРСС/ на широките социалисти и Общия работнически синдикален съюз/ОРСС/ на тесните социалисти, разбирай – комунистите. През 1934 г. е създаден и единния Български работнически съюз. Всички те са ликвидирани след 1944 г. и на тяхно място е създаден през март 1945 г. Общ работнически професионален съюз или прословутия ОРПС/по-късно БПС, а сега КНСБ/, който официално е обявен като поделение на БКП.
Тъй като комунистите са се борили за „благото и просперитета” на работническата класа са ликвидирани всякакви привилегии за „класата на тютюноработниците”, конфискувани са почивните станции/имало е и такива/, избити или пратени по лагери са собствениците, технолозите и търговските представители на старите фабрики, защото снабдявали с цигари „фашистка Германия”. Завинаги отиват в историята „Томасян”, Златен лъв”, „Зора”, „Тютюнджиян”. Сменени са имената на фабрики и складове. Вследствие на разгрома на този клон от промишлеността около 1950 г. вече има остър недостиг на работна ръка в определени периоди на годината. „В цигарената фабрика по онова време беше единственото място, където се назначаваше без проверка на ОФ, без искане за „партийна чистота”, даже започнаха да пращат принудително там „нездрави елементи”. Наричаха ги суинги и зози. Събраха се и доста католици, дъновисти, униати, мюсюлмани или просто „бивши хора”. Трябваше им работна ръка за тютюна.” – така разказваше симпатичния и добър мъченик на комунизма отец Храбър Марков.
Да, но поради умността на новите соц-директори работата е сезонна – от късна есен до пролетта. Практически половин година работниците са без никакво препитание. Заплащането е в пъти по ниско от това преди 1944 г. След паричната реформа от началото на 50-те години нещата стават още по-тегави. В същото време с пълна сила си върви „вторият петгодишен народо-стопански план”, който иска и съответните „дажби” или наряди в натура.
На 5 март 1953 г. умира „бащата на народите” Йосиф Сталин. Дали смъртта е причината, дали се е усетило леко разпускане, но в началото на април пловдивските тютюноработници решават да защитят правата си, колкото наивно и обречено да е изглеждало намерението им. По това време са спуснати годишните списъци за освобождаване на работниците, които остават без препитание до следващата кампания. Стари синдикални дейци, загубили перспективата „нездрави елементи” и окомуш представители на работническата класа решават да стачкуват с искане за целогодишна заетост. Добавят и няколко чисто синдикални искания за възстановяване на бонусите, които са ползвали преди национализацията. На 20 април пишат исканията си и ги пращат на премиера Вълко Червенков като изрично подчертават, че в началото на май ще напуснат работа и протестират пред секретариата на Държавния тютюнев монопол в Пловдив. Същата вечер се избира и стачен комитет. Безспорно установих, че членове в него са били: Кирил Джавезов, Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево – общо били към двадесетина души, включително трима свещеници/двама православни и един католически, вероятно намерили препитание като работници/. Сред тях и няколко анархо-комунисти, които вероятно са мислели, че със смъртта на Сталин са си отишли и репресиите. Пък и те обичат стачките и бурите. Вероятно Червенков е получил искането на тютюноработниците, но защо не са взети веднага мерки?!… Не е ясно и защо пловдивските първенци не предприемат нищо почти две седмици. Може и да не са счели за сериозно недоволството, може и да са се опитали да предотвратят „мирно и тихо” протеста с внедрени люде, сега само ще гадаем, но е факт, че след 20 април започват събрания по тютюневите складове в Пловдив с намерение да се протестира. Трябва да са били смели тези хора, много смели, нали?
Като център на стачния комитет се оформят бившите складове и фабриката на „Томасян” в центъра на града, където дълги години бе Стоматологията на медицинския университет. Май още е там. На 3 май нощната смяна в склада, носещ името „Иван Караджов” изгонва охраната и се барикадира вътре. В ранната сутрин милицията ги приклещва в помещенията и заключва външните врати. Вероятно не се намесват по-грубо, защото повече от протестиращите са жени. Сабахлем на 4 май спират работа и жените от складовете „Стефан Кираджиев” и „Георги Иванов”. Насочват се към окупирания склад „Иван Караджов”, където става нещо удивително – стачниците разбиват вратите и прогонват милиционерите, които явно са били в ступор от нечуваната дързост. Стрелят във въздуха няколко пъти и се оттеглят.
Стачкуващите от трите склада правят митинг в двора на „Иван Караджов”, където се присъединяват и работници, които не са на смяна. Говорители били водачите на стачния комитет и анархиста Станьо Вътев, който ги уверил, че „делото им е право и трябва да направят демонстрация до секретариата на монопола” – колко ли трупа са останали след заблудата, че „комунистите мислят за трудовата класа”?
Около фабриката и складовете на „Томасян” се събират протестиращите – едни казват стотици, други – хиляди. Историчката на БКП Искра Баева в книгата си сочи, че в акцията участват около 20 000 работници/стр. 86-87/, други „изследователи” подхвърлят за стотици, най-много 3 000 протестиращи. Истината няма да разберем никога, вероятно е по средата. Тук се оформят синдикалните искания: целогодишна заетост, увеличение за заплатите, петдневна работна седмица/по това време се работи и събота/, и разни такива. Явно по това време се стоварва делегацията на БКП, с която започнах. Като пловдивски комунистически деец и стар деятел за „работническа справедливост” желае да говори другаря Югов. Придружаван от тежките тела и авторитет на държавните първенци се възправя на импровизираната трибуна в двора на днешната стоматология и започва: „Другари и другарки …” Какво е говорил историята никога няма да научи, но … към него полетяват камъни. Пише го дори комунистическата историография в лицето на споменатата Баева. Разиграва се на живо в центъра на Пловдив сблъсъкът от романа „Тютюн”, но вече в „демократичните и щастливи” времена на втория петгодишен план на родната икономика. И тук се намесват местните величия. Другарят Иван Пръмов като пловдивски комунистически шеф се хвърля да спасява министъра, а милицията стреля във въздуха. Протестите не спират и думата взима другаря Станко Тодоров като земеделски шеф, но следва същата реакция – камъни, псувни, викове. Тогава другаря Иван Пръмов извиква от трибуната „Стреляйте!!!” и народната милиция го прави – стреля в телата на стачкуващите. Комунистическата историчка Баева и самата БКП признават за 3/трима/ убити, 50 ранени и стотина арестувани. Моите източници говорят за доста повече. Протестиращите се разбягват, милиционерите стрелят сред викове, псувни и проклетисване. От трибуната разправата командва другарят Пръмов от Войнягово и пловдивският кмет Балканджиев. Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица „Ив. Вазов”. Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните. Години след това се разказва случката с Райко Дамянов, който тръгнал да бяга и се натресъл в група стачници. Оказва се, че сред протестиращите има цивилни агенти на ДС. Един от тях на втория етаж на фабриката/сегашната стоматология/ застрелва анархиста Станьо Вълев/и досега се говори, че убиецът е дядо на един от демократичните пловдивски кметове/; Станка е убита при първия залп, падат още няколко души – дали са останали живи – никой не може да каже. До гарата е застрелян и водачът на стачката Кирил Джавезов/погребан е в запечатан ковчег, а на роднините е обяснено, че са го убили … протестиращите/; Кера Вълева е прегазена от милиционерска камионетка до днешното кино „Гео Милев”. Умира на другия ден в областната болница.
Интересна съдба имат оцелелите. Димитър Бахаров и Златка Влайчева успяват да напуснат България и работят в радио „Горянин” чак до закриването му през 1962 год. /За сведение имало е такова радио с мото „гласът на българската съпротива”, което излъчва с два предавателя на различни честоти от околностите на Атина и е заглушавано от техническите отдели на ДС в продължение на десет години. В предаванията си разказва за дейността на горянските чети в страната и нейната съветизация./
Любопитно е делото за смъртта на анархиста Станьо Вътев, който има сериозни бонуси в биографията си отпреди 9 септември като „участник в съпротивата”. Убийците му са оправдани като Пловдивският окръжен съд се позовава на Указ № 359 на Президиума на НС, приет на 28 август 1952 г. и според текстовете му е разрешено да се стреля на месо/демек да се убива/ в случаите, когато лица правят опит да преминат държавната граница. Та, според пловдивските магистрати, тоя Станьо се опитал да премине държавната граница от…Пловдив като стачкувал и едни добри момчета го пушнали /пак припомням, че според слуховете убиецът е дядо на един от последните пловдивски кметове/.
На 26 и 27 април 1954 г. се гледа процеса срещу членовете на ДП Стойчо Мошанов и Методи Янчулев /бащата на столичния кмет от 1991 – 1995 г. Александър Янчулев/, които са обвинени, че внедрили в РП полицая Никола Милев. Осъдени са на 3 години затвор. Изведнъж се намесва ЦК на БКП и добавя още едно прегрешение на старите демократи – „организирали и подпомагали стачката на тютюноработниците в Пловдив от май 1953 г., тъй като искали да върнат „монопола в тютюна” на съпартийците си братя Чапрашикови”. Делото е преразгледано на 3 декември същата година и „организаторите” са осъдени, както следва: Янчулев на 15 год., а Мошанов на 12. Именно с Методи Янчулев и Усин Мутов се засича отец Храбър Марков в Белене. Те му разказват и за събитията по стачката.
Партията пък се отблагодарява подобаващо на верните си другари, потушили стачката с цената на невинни жертви. Командващият разстрелите тогавашен секретар на БКП в Пловдив Иван Пръмов е произведен в министър на земеделието. Сега се питам дали е разказвал на снаха си Меглена Кунева-Пръмова за „подвизите си” на трудовия фронт, та и тя да осветли Барозу и компания за „тежкия живот на семейството си”??? Кметът Балканджиев е награден с орден за „гражданска доблест”, а шефът на пловдивската милиция е направен … шеф на обединението Тютюнева промишленост. За проявеното малодушие и недостатъчен плам в речите са наказани по партийна линия Югов и Дамянов, а след смяната на Червенков са отстреляни въобще от състава на ЦК. Припомнено им е за тютюневата стачка, както дълги години ще е наричан протеста от 4 май 1953 год. Въобще, от потушителите на стачката след десетилетия оцелява по върховете на комунистическата власт само тогавашния земеделски министър Станко Тодоров, но при тях нещата са винаги абсурдни и идиотски.
След 10 ноември 1989 год. синът на Кирил Джавезов прави опит да изиска есхумация на тялото на баща си, за да докаже, че е застрелян в гръб от милиционерите и предизвика съдебно дирене за убийците. Около десетина души от ония бурни времена са готови да свидетелстват, но „демократичните” лекари от пловдивската съдебна медицина му отговарят, че е невъзможно, защото минало много време и било безсмислено. Това „заключение” е подписано от бащата на един друг демократичен пловдивски кмет. През 1993 год. синът на водителя на стачката емигрира с цялото си семейство в Канада и няма никакво намерение да се връща в демократичната си родина.
Ами това е. Бях длъжен да напиша горното. През годините правих опити да разкажа за ония зловещи времена, но никой не се заинтересува. Правя го сега с леката надежда, че ще остане в паметта на читающите люде.
Източник: http://toross.blog.bg/
От същия автор:
Меглена Кунева-Пръмова като Гена Абисинката /Гена Уруспията/
Двете истории, които ще разкажа са истински. Първата е за Гена Уруспията, която става Абисинката и се е случила преди около 90 години в северняшкото село Торос. Разказвана е от прадядо ми Георги Нинов, после баба ми Рада я разказа на мен. Втората история е от героичния ден 2 юни 2011 г., когато снахата на Иван Пръмов стана кандидат за президент в „Шоуто на Слави” и е общоизвестна на целокупното народонаселение, което припада от умиление само при вида и`, според Райчев, Стойчев и най-вече Гоце Сирищника, допълнени от Симеон, кадет Рилски. Днес /6 юни/ се представи и „инициативния комитет, който спонтанно издигнал Меги”, а на първия ред лъщеше темето на мадридския комбинатор.
Първата история. Дядо Георги, заедно с четиримата си сина, бива мобилизиран в Девета пехотна желязна плевенска дивизия и се озовават на дойранските възвишения през Първата световна война. Героичната епопея е известна, но малко се знае, че в съглашенските сили имало войскова част от наемници, в обоза, но впечатлителното е, че родината им била Абисиния – т.е. днешна Етиопия. Демек – негри, чернокожи. Нашите хора били втрещени като разбрали, че по света има такива люде, даже мислели, че е някаква английска или гръцка уйдурма, за да ги отклони от същинската им работа – да побеждават. Така разправял дядо Георги. Решили да проверят и зимата на 1917 год. наш разузнавателен взвод се промъкнал до вражеските позиции и пленили десетина от „дяволите”, както наричали абисинците. Дяволите не оказали никаква съпротива, не разбирали световните проблеми и кротко станали български пленници. За нашите обаче били страшна атракция – опипвали ги, опитали се с много къпане да ги избелят, нахранили ги добре, облекли ги, та абисинците и не помислили да бягат, дори се заели да помагат в тила на новите си господари. Свършила войната, при размяната на пленниците десетината абисинци от плевенската дивизия категорично отказали да се върнат при колониалистите, харесали си българите, така да се каже. В София като настъпило „време разделно” ген. Владимир Вазов предложил, които искат да вземат по някой абисинец да погостува в родните места, да ги видят хората, с една дума – интеграция. Торошката група била около 30-40 души и подкарали един от тях да го водят и му покажат селото. Историята дори е заличила името му. За селяните той си останал Абисинеца или Черньо /има версия, че това било българското му име/. В тоя край Черньо си е традиционно лично име. За справка – националният герой Христо Чернопеев по кръщелно е Черньо Пеев. Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели ли му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.
Някъде тогава ще да е било в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къще, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.
Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно. Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.
Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.
Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.
Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избил кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бивша Уруспията и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Вила и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.
Това е историята. Първата. Сетих се за нея на 2 юни, когато се случи втората история.
Другарката Меглена, научена да служи вярно на комунистите, на демократите, на царистите, на европейците и на Тройната коалиция, се изтъпани и обяви: „Реших се да ставам президент”, а един гологлав шоумен с черни очила „безкористно” с цялата си компания обеща да помага. При обявяването от Пръмова-Кунева, че „говорила английски” Слави и компания изпаднаха в телешки възторг, сякаш това е велико достижение на интелектуалните възможности, изпаднаха във възторжен ступор, че „ще променя страната, времето дойде, говорих с много хора”, въобще – празно лустросано говорене, сякаш комисарката е паднала от някоя планета току-що… А малко хора знаят, че в началото на кариерата и` е наричана от колегите си „Снахата”. Сега е избрала да я промотира титана на мисълта Слави на връх светлия ден 2 юни по сценария на Гоце Сирищника, Симеон, кадет Рилски, Райчев, Кънчо Стойчев или Явор Дачков. Очаквам доскоро непримиримите врагове Слави и Дачков да се появят под ручка и да изпеят една песньовка в подкрепа на Кунева-Пръмова – ще бъде знаменателна сценка. Като теолог Дачков може преспокойно да я предложи за канонизиране на Синода.
За фалшивия образ на Снахата, за предателствата и` , за сценаристите и изпълнителите, за прикритата задкулисна черна кампания, за поредния ляв проект, затварянето на първите четири реактора на Козлодуй, за конфликта на интереси и „Пари Ба”, за финансовия порой, който се изсипва върху бедната кунева главица няма да прочетете никъде, освен в малкото останали независими медии. И по блоговете, разбира се.
След митовете „добрия Цар” , „800 дни до благоденствието”, „нов морал”, „да мислим положително”, „тройна коалиция”, „толерантност и търпение” дойде ред и на „европейската визия”, „жена президент”, „защита на потребителите”, „европейски авторитет”, „владее английски”. Защо ли при последния мит, изречен съвсем сериозно в „Шоуто” се сетих за Гена Абисинката, бивша Уруспията, чието поназнайване на английски и стремителна комунистическа кариера не са променили прякорите и`?!
Ще се забрави и безпокойството на „Трансперънси интерненешънъл” във връзка с назначаването на Пръмова-Кунева за член на борда на френската банка „Пари Ба”, която случайно участваше в бастисването на 3 и 4 блок на АЕЦ и още по-случайно финансираше енергоразпределителните дружества, от които пищи народа. Не влиза в омайването на електората и чисто бакалските сметки, които си направи Кунева-Пръмова, та да осигури живота на децата и внуците си. С напускането поста на еврокомисар „моралната” Меги получи 20 000 евро за „преустройване”, 322 540 евро като „преходни плащания” и за капак 25 534 евро годишна пенсия. Алоооо, пенсионерите с леви и социални убеждения ще питате ли другарката си Кунева-Пръмова за тази пенсия и дали не се отказа от евродепутатството именно за купищата пари, които Барозу и компания раздадоха на бившите комисари? Ама така излъгала избирателите и подарила мястото на Станимир Илчев – кой ти гледа?!
Продължението бе днес, разбира се в „Хилтън” гдето Кунева – Пръмова сълзливо ни разказа за „тежкото си решение”/гаче ли някой насила я кара/, отново припя познатия рефрен за „Европа, образованието, културата и независимостта си”, а лизнатият царист Борислав Цеков обяви, че „започва гражданския поход”. После представиха водачите на похода, сред които блестяха „гражданите” Йоана Буковска и Чочо, Огнян Герджиков, Малкия Мук /Николай Василев/, президентската хетера, дето щеше да напуска България Марияна Попова, Коцето Калки, Дони, стилист Капанов, а менторите им Симеон, кадет Рилски и Милен Велчев/той?! обяви липсата на връзка с олигарсите на Меги/ наблюдаваха внимателно поданиците, не мина и без вечния Гиньо Ганев, с който в демократични времена Пръмова посети Габон. Водещата Иглика Трифонова изпадна в такъв приятелско-умилителен сценарии, че изтърси върховната глупост „докато се кандидатира Меглена изживя върховен екзистенциален момент” – аз не го разбирам това откровение, вие както искате си го превеждайте. После Кунева-Пръмова прочете обръщението си за „дефицитите, заради които влизала като кандидат на гражданите”, което си чиста негативна кампания, но замълчи сърце царско…
И втората история си заслужава, нали? Не знам защо, но на 2 и 6 юни 2011 г. някак си естествено ги свързах – Гена Абисинката, бивша Уруспията и нашето Меги Кунева-Пръмова. Ако вие не откриете сходствата – извинете ме, че ви загубих времето, но няма да си променя намерението да не гласувам за нито една от двете.