Неделя. Малка селска черква, бих казала световно неизвестна. (Ако не броим фасадната й употреба в сериали от рода на „Столичани в повече”.) Цял ден си мисля, след като излязох от местния „Св. Димитър,“ за едно момиче и за други като него, българи от чужбина, които понякога срещам тук; мисля си за неща, които не се виждат точно или само с очите, но са много важни. Текстът, който следва, може би е малко патетично-историчен или поетично-ироничен, или не знам какъв, но и да е така, заслугата/вината не е само моя.
––––––––––––
Тази страна май не е точно тук, тя е навярно другаде – там, дето пръснатите й деца я пожелават в себе си. Тя има смисъл само като съхранен живот, не в похабения си от безумства слух. Тази страна започва отначало всеки път и все нещо важно губи.
Тя винаги била в Европа, казват някои. (И дошла от Азия). Руините на толкова култури, племена, народи са погребани в нея. Един заченат в древността народ я построил до Дунав; знаел как да стори държави и построил и нея.
А после Тангра бил сменен с Христос. Или с Аллах, на север – там, дето дали име на река, а не обратното. (Но Бог и без това е бил кръщаван и измислян много пъти.) А конниците, дето са създавали държави, отдавна не са в този свят, а в друг. И техните страни, култури, крепости, коне ги няма вече, включително в тази до Дунав.
И все пак, когато канът, станал княз, създал нов народ чрез буквите, дето се преумножили в книги, поникнала поредната култура и после… потеглила и тя нанякъде. Дали я поразили варвари, дали местни диваци, или все така е писано, не знам. Но чак през ХVІІІ век един самотен, величав монах се опитал с много труд да върне част от нея. И чак през ХІХ век един заспал народ успял да се събуди и да се опита да се върне в себе си.
И после, примерно през ХХ век, един човек, заровен в ръкописи, открил чрез тях една „Държава на духа”, както я нарекъл. (Пренесени, преписани, откраднати, все тая – те му прошепнали нещо.) Били поласкани в тази „Държава на духа”, даже се възгордели малко, макар че то Духът им в него време бил почти изчезнал.
Така, докато някъде към края на века дошло пак друго време – държавата им трябвало да се гради/руши отново. И почнали пак те да рушат и да градят. Но нито Тангра Синьото небе бил с тях, ни Христос. А само богът на парите – понеже или може би макар че, те нито пари, нито Дух имали.
И после, някъде през ХХІ век, едно момиче, върнало се от Ванкувър примерно, влязло в храма в родното си село. Било неделя, имало църковна служба. Жена на средна възраст седнала до момичето, почти без да го забелязва. Макар заета най-вече със себе си, тя все пак видяла или по-скоро усетила как то ту се вглъбява, ту се усмихва, ту плаче вътре може би. И така, докато някъде по време на тропара „Пресветая Богородице, помилулай нас…”, момичето (или по-скоро младата жена, но не това е важно) се обърнало и изненадващо сърдечно потърсило ръката на седящата до него непозната.
„Прощавайте – казало то след службата – развълнувах се. Не съм си идвала отдавна тук, не съм се връщала в страната”. А смръщената и изгубена в себе си жена се запитала на свой ред защо едно непознато, пълно с живот, прекрасно момиче, може на „Богородице, помилуй нас…” така искрено да те хване за ръката. И дали за България може да плачеш и се радваш; да си я открил, попил, понесъл в себе си – като Марина от Ванкувър – само ако си далеч от нея.
5 юни 2011 г.
Мариана Христова
http://stranitzi-stannitzi.blogspot.com/2011/06/blog-post.html
