След като вицепремиерът Дянков прекъсна петъчния парламентарен контрол, за да раздаде на депутатите обрезки от трикольорна лента за откриване на обект, вече се питам какво би им раздал, ако поводът за тържеството му е някоя първа копка – по лопата пръст ли? Понякога си мисля, че PR-ите на властта не са бивши журналисти, а вариететни постановчици от кариерата. Но не за акцията с лентичките на Дянков искам да говоря сега, а за реакцията, която тя предизвика у Юнал Лютфи. Когато получаваше своя отрязък, той стана от мястото си и стисна ръката на вицепремиера за разлика от Станишев, който прие лентуването си с горда надменност. После обаче г-н Лютфи излезе на парламентарната трибуна и направи едно от най-знаковите за властта и политическата класа, за държавата и обществото ни изказвания, правени някога там. Понеже парченцето лентичка беше от откриването на новия музей за съвременно изкуство, зам. председателят на ДПС се изказа в смисъл, че да се занимаваме с култура и изкуство по време на криза е едва ли не подигравка с обеднелия народ, че откриването на музеи било излишно, не било сред „истинските проблеми на страната”, защото никой от бедните хора нямало да отиде да посети тези музеи, че имало много по-важни въпроси за решаване от културата и изкуството и че „когато един човек си ляга гладен, той трудно би отишъл да се радва на постиженията на българското и световното изкуство”. Аз обаче съм на мнение, че ако България няма музеи, галерии и библиотеки, същият този човек няма да си ляга по-сит. Напротив, ще се увеличи вероятността неговите деца и внуци също да си лягат гладни в студените вечери на безрадостния си живот. Но пък, ако тези деца и внуци не си лягат гладни, може да им се прииска да се порадват на българското и световното изкуство, а като им се порадват достатъчно, може вече да не се знае за кого ще им хрумне да гласуват следващия път…
Легендата разказва, че ръката на палача се вдървила и той не успял да стовари брадвата върху врата на патриарх Евтимий. Не че е липсвало желание да бъде обезглавен духовният водач на Второто българско царство, но изглежда нравите в края на ХІV век са били по-човечни, та патриархът се е разминал само с изгнание. Което, разбира се, не е попречило впоследствие интелигенцията и елитът на българите да бъдат изклани и после периодично изколвани така, както се поддържа райграс: щом поникне нещо – косачката отгоре. Паметникът на Левски в Карлово е изписан целият с имената на избити учители, духовници, търговци и занаятчии. Последното подрязване на райграса беше т.нар. „народен съд”, който със своите 2680 смъртни и 6870 други присъди разчисти пътя пред онези, които направиха кариера в ДС и днес от парламентарната трибуна казват, че културата е вредна загуба на средства и отклоняване на общественото внимание от важните неща.
Половин милион граждани на България не могат да работят, да получават заплата и да издържат себе си и семействата си не по някаква друга причина, а защото не умеят да четат и пишат. Също половин милион са и българите, които работят, създават материални ценности и с тях издържат първия половин милион и останалите шест милиона и половина. Сигурен съм, че този половин милион, който с данъците и осигуровките, които внася в държавата, подпомага останалите, с удоволствие би „отишъл да се радва на постиженията на българското и световното изкуство”. Но щом откриването на музеи не е важно, то защо да бъде важна грижата за училищата, читалищата, обществените библиотеки, театрите и концертните зали! Бюджетът за образование и култура у нас сигурно е по-малък от рекламния бюджет на кока-кола. С него през следващите поколения не можем да се надяваме да бъдем нищо друго, освен народ – банка за общи работници и обслужващ персонал.
Наистина, показността, с която се откри музеят за съвременно изкуство, е дразнеща и безвкусна и напълно в стила на правителствения PR. Но това не значи, че такъв музей не трябва да има и че не е срамота, дето досега нямаше. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Иван Стамболов
