Автор: Димитри Иванов
Има разкази за картини, които не са били нарисувани (ако сте чели фантастика). Има паметници на хора, които не са живели (ако сте видели паметника на Козма Прутков в Брянск).
Ами за стиховете, които не са били преведени? А?
По едно и също време Артюр Рембо написал „Пияният кораб“, а Христо Ботев написал „В механата“. От парижките разпивки останали картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Ван Гог, а от Христо Ботев останали само стиховете:
Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!
…А тиранинът върлува
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
О, налейте! Ще да пия!
…чувства трезви да убия,
на пук и вам, патриоти,
…вий… вий сте идиоти!
Сто пъти съм разказвал за времето, когато срещу паметника на Патриарх Евтимий в София още я нямаше сградата с киното долу. Там имаше чинари и под тях бяха масите на семейна бирария „Хладна почивка“. Кухнята и вътрешното помещение бяха на първия етаж. На втория етаж имаше стаи за наематели с прозорци към задния двор с вишневи дръвчета и някогашният наемател Димчо Дебелянов там написал стихотворението „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“
Ние, махленските хлапета, крадяхме вишните в задния двор, а отвън под чинарите се излежаваше един красив, брадат бродяга, който приличаше на Христо Ботев от нашите читанки. Заради бродягата плъзнаха слухове, че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и се е завърнал от Диарбекир. Както десетилетия по-късно щяха да плъзнат слухове, че Елвис е жив, че Джако е жив.
Ние, дечурлигата, събирахме стотинки, купувахме за нашия „Христо Ботев“ юзче ракия и му го занасяхме под чинарите. Не знам защо тези шишенца се казваха юзчета. Някой ми каза, че на турски юз значело сто, сиреч сто драма, което се равнявало на 180 грама. Ако е тъй, аз предпочитам тази турска мерна единица пред течната унция на англосаксите, дето няма и 30 милилитра в чашата.
Нашият „Христо Ботев“ си изпиваше юзчето под чинарите срещу паметника на Патриарх Евтимий и немската легация. Легацията после стана софийски нотариат. След първото или второто юзче нашият „Христо Ботев“ заставаше на средата на булеварда, по който тогава нямаше автомобилно движение, и се провикваше към света: „Вий, вий сте идиоти!“
Нашият „Христо Ботев“ беше мъжествен красавец и гласът му отекваше по булеварда, понеже в София нямаше автомобилно движение.
Пред немската легация паркираха един опел-капитен с газ-генератор като триъгълен сандък пред радиатора и хорха на пълномощния министър Бекерле. Автомобилите „Хорх“ сега се казват „Ауди“. В газ-генератора на опел-капитена слагаха дърва, запалваха ги, затваряха горния капак, за да се ограничи достъпът на кислород, и след двайсетина минути опел-капитенът потегляше на газ. Хорхът беше на истински бензин и можеше да потегли, когато си поиска. Хорхът беше великолепна кола като на Хитлер от кинохрониките, само че не черна, а жълта с черни калници. Задният багажник на хорха представляваше отделен сандък и ние му викахме кутията за шапки. Един ден хорхът с кутията за шапки щеше да стане личният автомобил на генерал Владимир Стойчев, но този ден щеше да настъпи след десетина години.
Както съм разказвал, провикнеше ли се нашият „Христо Ботев“ към света: „Вий, вий сте идиоти!“, джандаринът Фердо, който също ни беше приятел, подгонваше нашия приятел бродягата, но никога не го настигаше, понеже Фердо (Фердинанд) не можеше да се отдалечава от поста си пред немската легация. Фердо не позволяваше на нашия приятел клошаря да гледа към фасадата на немската легация, когато вика „Вий сте идиоти“, понеже на втория етаж беше кабинетът на пълномощния министър Бекeрле. Ако има ад, сега Бекерле е в ада.
Данте не е казал в кой кръг на ада или на чистилището са преводачите, но аз си го представям така:
Там младите преводачи се мъчат, докато проумеят, че „fiat lux“ и „hold the line“ не значи „луксозен фиат“ и „дръж въжето“, а значи „да бъде светлина“ и „не затваряй телефона“. Аз – когато отида там – ще се мъча да проумея разликата между „хейтър“, „злобар“ и „омразниче“. Старите преводачи се мъчим да проумеем, че „Жив е той, жив е“ е по-кратко и по-силно от:
„He is alive way up there.. “
Или от
„Living, he’s living! There on the Balkan.. “
Преводаческа немощ или поетична непригодност на английския език? Не ще да е второто. На английски са писали стиховете си Кийтс и Едгар Алан По.
Май вярно рекъл оня фашистки естет Езра Паунд, че поезията атрофира, щом се отдалечи от музиката. А поетът Робърт Фрост допълнил, че то е като да играеш тенис, когато мрежата е паднала на корта.
Добре де. Френският непригоден ли е за поезия? Ламартин, Рембо и Верлен са поезия. Пол Елюар е поет. Приемам. Но не мога да приема превода на Елюар:
„Voici que le soir tombe et qu’apparait la lune,
Le ciel va se remplir d’etoiles, goutte а goutte.
La foret bruit, le vent imperceptible souffle.
Tout le Balkan chante le chant des haпdouks“
Може ли този превод на Елюар да се мери с лаконичните Ботеви строфи:
Настане вечер, месец изгрее.
Звезди обсипят свода небесен.
Гора зашуми, вятър повее.
Балканът пее хайдушка песен.
Не приемам и английския превод:
„The moon comes out and day grows dim,
on heaven’s vault the stars now throng,
the forest rustles, quiet stirs the wind,
the mountains sing song of fighters.“
На руски все пак ми звучи по-добре:
Настанет вечер/ При лунном свете усеют звезды весь свод небесный/ В дубравах темных повеет ветер/ Гремят Балканы гайдуцкой песней!
To have great poets, there must be great audiences, too, написал Уолт Уитман.
Големи „audiences“ имат и ще имат поемите, написани на руски, на английски, на немски френски, испански и италиански. А когато грамотните българи се преселят другаде и в България останат хора неграмотни или другоезични, не ще има кой да се възхити на Ботевата поезия и това ще е тъжно, понеже Ботев е световен връх в поезията.
Умните българи се преселват и не ги виня за това, че са умни и се преселват. Децата им няма да са българи и няма да знаят български. Изключения ще има и те може да са капка в морето, но те са похвални. А ние и тях отблъскваме.
„Тоа, вместо да си седи тука при менека в България, се уредил навънка, па от вънка он че ми дава акъл“, рече ми един на пазара в Ситняково.
Напразно се опитах да го убедя, че България не е само тук. Тя е навсякъде, където имаме съотечественици, чувстващи се българи. Дали са се уредили, или пък мият чинии, те си знаят. Дай Боже да се уредят и да продължат да са българи. Онези от тях, които искат да участват в българския политически живот, не трябва да ги отблъскваме с думите „изборен туризъм от Турция“, нито със законови въртели за „уседналост“ или кой къде се бил родил или сега къде живее. Според мен нашите задгранични съотечественици имат право – ако пожелаят – да избират и да бъдат избирани. И то без да идват в България или да ходят до някакъв отдалечен от тях изборен пункт. Новите комуникации дават такава възможност.
Възхищавам се на евреите: все едно къде се е родил и къде живее евреинът, той си остава евреин.
Овреме си изхвърлих телевизора, та на втори юни не чух какви тъпотии за Ботев са изрекли нашите политици умници. Хората, чувстващи Ботев, си отиват.
– Всичко хубаво си отива заедно с нас – казва моят приятел Петьо Тодоров. Той го казва по друг повод. Поводът е, че черноморският ни бряг вече не е тъй хубав, както някога беше.
Аз се смея:
– Да, всичко хубаво си отива заедно с нас, за да не ни е мъчно.
Ала хич не ми е до смях. Територията на българския дух се смалява.
Но територията на света е необятна и не можеш да обгърнеш необятното, както ни е обяснил Козма Прутков. В необятния свят има българи, които не се срамуват да се нарекат българи. Тясна им е била страната „колкото една човешка длан“. Нужен им е бил по-широк хоризонт.
А ние тази наша малка страна я харизваме на „developers“ (строителни предприемачи), на US за военни бази, на Русия за тръбопроводи и атомни централи. И тук оставаме неграмотници и чуждоезичници, които никога не ще се развълнуват от стиховете на Ботев. Нито от тъй детинските, ала тъй искрени стихове:
Аз, Васил Лъвский
В Карлово роден
От българска майка юнак аз роден
Не щях да съм турский и никакъв роб…
–––––––––––––––––––––––
PS. Много ботевско звучи стихотворението на Джагаров „България/ Земя като една човешка длан/ Но по-голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна/ че е от кремък твоят стар Балкан“.
Аз, не от смелост, а под въздействието на алкохола, казах, че е много тясно в страна колкото една човешка длан. Джагаров, и той под въздействието на алкохола се обиди, стана, тръгна си и ме остави аз да платя всичко изпито от неговите български и френски гости в бар „Астория“. Ама аз, нали съм скръндза, не платих, ами го прехвърлих по сметка на българския писателски съюз.
Айде сега българските политици да поискат от US да плащат за военните бази в България милиарден наем, както плащаха на Гърция. Ама и US са скръндзи. Даже керосина за техните изтребители не плащат при съвместни аеро-акробатики в българското небе.
Вярно, че сме идиоти.
Какво ще кажете?
Източник: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=9349§ionid=5&id=0001101
MY PRAYER
Oh, you, my God, my fair God,
who doesn’t live in Heaven up,
but you, who are in me, my God,
into my soul and in my heart.
Not you to whom the monks and priests
make their bows and bend, not you
whom all the ortodoxal beasts
light up the sacred tapers to.
Not you who made of mud and dirt
the man, the woman, but forsakes
the human being on the Earth
to be its everlasting slave.
Not you who’s consecrated kings,
the patriarchs and every Pope,
not you who’s left in misery
my poor brothers in the woe.
Not you, who teaches slaves to pray,
to cry for mercy and to bear
the suffering until the grave
with their hopes in vain to cherish.
Not you, oh, God of liars, who
has blessed dishonest tyrants all,
not you, an idol of the fools,
an idol of the human foes.
But you, oh, God of sense and mind,
oh, God, defender of the slaves,
whose day the people and mankind
are going soon to celebrate.
Inspire everyone, oh, God
with love alive for freedom, then
each one will struggle as he could
with all the enemies of men.
And at the end support my arms,
when rises the revolt of slaves,
in rows of their fight at last
to find also my only grave.
Don’t let abroad this vigour heart
lost in youth cool down at present.
Don’t let my voice unlikely pass
silently as through the desert.
© Hristo Botev
© Temenuga Marinova – translated from bulgarian
=============================
© HADJI DIMITAR
Alive, still alive! On the mountain’s crest
there sunk into blood he’s lying withdrawn,
a rebel with deep wound in his chest,
a rebel in youth and vigorous growth.
A rifle is thrown on left side. On right
one, broken in two, is left off a sword.
The eyes have grown dim. He’s swaying his head.
The mouth is damning the whole Universe.
The rebel is lying but in the sky
the Sun is stood still burning with anger.
A woman’s reaping down singing in fields.
The wound is bleeding as there’s no ending.
It’s harvest time now. Sing all you bondmaids
songs of despair and shine Sun of wrath
in that land of slaves. There’s going to rest
that brave rebel, too…But be silent, heart!
He, who falls down in battle for freedom,
he will not die, for the Earth and the sky,
Nature and beasts are grieving for him and
singers in songs tell about his life.
An eagle’s shading him in the hot days.
A wolf is licking gently his deep wound.
The falcon above, that bird of the braves,
from high’s taking care for his brother, too.
The night comes there. The moon appears.
The stars strew over the dome of heavens.
The forest whispers. The wind then whistles.
The mountain’s singing a song of rebels.
And maidens of woods, each one in white dress,
begin their weird and marvelous tunes.
They come through the grass with winged silent steps
to rebel and sit by him under moon.
One of them ties with herbs his wound round.
Another with water cools him. Inclined,
the third one quickly kisses his mouth.
He’s looking at her. She’s smiling and kind.
Tell me, my sister, where is Karadja?
Where are my faithful fellows, my dear?
Tell me and take then my soul to afar.
My only wish is to die, sister, here.
They clap and tightly embraced up they soar
with songs in darkness in distant skies far.
They fly and sing till the dawn, searching for
the spirit of hero by name Karadja.
The day breaks but in the mountain at noon
the rebel’s lying in blood and languor.
The wolf is licking his ulcerous wound.
The Sun is burning as there’s no ending.
Случайност или съдба?
Късно нощес бях пуснал – непосредствено след публикуването на горния коментар – филма на френската телевизия „ARTE G.E.I.E.“ за Янко Н. Янков-Вельовски ( French TV film about prof.Ianko Iankov, by eurochicago http://www.youtube.com/v/BlZXESNc_cM ).
Излъчен за първи път на 15.12.1999 г. (непосредствено след филм със същата продължителност за тогавашния руски президент Борис Елцин), филмът със своя едновременно директен и иносказателен кинематографичен език разказваше историята на един непоколебим борец за човешки права и голям учен.
Гледал съм го много пъти и не ме впечатли нито брезгливостта на бившия дисидент и вечен марксист Желю Желев, нито самодоволното разглаголствуване на ошопарения социолог и строител на голфигрища Андрей Райчев. Нещо друго привлече този път вниманието ми.
На 6-ата секунда след 7-ата минута с чаша в ръка се мерна профилът на – кого мислите? – Димитри Иванов! Пируващ с група млади дами около маса, отрупана с (вероятно изпразнени) алкохолни бутилки.
Това – на фона на чинията с постен боб, която съпругата на професора сипа на невръстната им дъщеричка. Пируващите сред алкохолни изпарения еманации на отиващата си, за да остане завинаги, система – и бъдещето на България, ограбено от същите перверзни канибали, задоволяващо се с чиния постно ядене.
Наистина, французите са изключителни майстори на семантиката!
(А Димитрий вероятно случайно е бил уловен по риза и вратовръзка в шикозното заведение – нима е редно да виним човека, че е толкова талантлив?! Та талантът не е заслуга, а е дар – и то дар от Бога. Все пак, когато го експлоатираш, първо помисли кому служиш с даденото ти свише…).
„Аз, не от смелост, а под въздействието на алкохола, казах, че е много тясно в страна колкото една човешка длан. Джагаров, и той под въздействието на алкохола се обиди, стана, тръгна си и ме остави аз да платя всичко изпито от неговите български и френски гости в бар „Астория“. Ама аз, нали съм скръндза, не платих, ами го прехвърлих по сметка на българския писателски съюз.
Бях ученик в Х или ХІ клас, когато младият тогава поет Георги Джагаров посети нашето училище (имаше такава практика – срещи на учениците с творци на перото). Бях си купил стихосбирката му и съответно получих автограф („На Н. от автора за спомен от срещата ни в СХХХ училище и за бъдещи срещи в поезията“; е, в поезията не се срещнахме – тя не е за всяка уста лъжица).
Освен цитираното четиристишие за „земя като една човешка длан“ там попаднах и на друго, което ме смути и озадачи. Цитирам – пък всеки да си прави изводите:
„Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
като не мога да ви мина –
до вас поне да дораста…“
Явно силно ме е впечатлило, щом като съм го запомнил от едно прочитане, случило се преди повече от половин век.
Не виждам нищо странно във факта, че повечето наши изтъкнати художници на изящната словесност са пияндета: това е стара езическа традиция, и не само в България. Особено когато пиячката е „на чужд гръб“ – както в цитирания от талантливия български майстор на журналистическата баданарка Димитри Иванов случай.
Ботевата сатира „В механата“ беше любимото ми стихотворение – с него закривах импровизираните вечеринки, с които драмсъставът на нашия ХІ-Б клас обикаляше селските читалищни салони около столицата. Дали съм влагал съзнателно протестен момент срещу системата? Своеобразен дисидентски мотив? Едва ли – по-скоро неосъзнат, или подсъзнателен, юношески протест срещу изглеждащото железобетонно статукво.
Днес… Днес пенсията не стига дори за чаша кафе, къде ти за вино. Пък и талантът е далеч под средното равнище на пишещите пиещи – или на пиещите пишещи – ако въобще словоредът има каквото и да е значение в случая. Смущава ме друго:
Вчера е бил арестуван един наистина талантлив човек – голям учен, честен политик (колкото и рядко да се съчетават тези два термини) и непоколебим правозащитник – проф. Янко Н. Янков-Вельовски. Арестуван заради отказ да свидетелствува… против себе си. Тъй като няма как да го уличат в престъпление, акълът им стигнал само до тази процесуална врътка.
Това и в турско го нямаше. Но тогава поне имаше един Христо Ботев…