Автор: Веселина Седларска
Защо ми се струва, че това лято вече сме го живели? Разбрах от доста надежден източник нещо интересно, но не е за телефон, казва една приятелка. А-ха да й кажа, че е параноичка, когато се сещам, че вчера и аз казах същите думи. Някакъв неясен страх, утаен в ъглите на всяко общуване извън приятелския кръг. По(д)слушковци.
Страната разцепена на „те” и „ние”. Той (тя) от агентурата ли е или просто тъй си гледа? Във въздуха тежи усещане, че или ние нещо не разбираме, или нищо не се случва. И в същото време предчувствие, че каквото и да се случи, няма да е неочаквано. Погнусата е повсеместна. Чувството за справедливост омаляло, изнемощяло, скимтящо. Нещата в цялата държава зависят от един човек.
Разведряваме се с вицове за този човек. Човекът си има човеци по места. Човеците по места си имат местни владения. Там се слуша тяхната воля, те са капитан. Но също така са и маркиз дьо Карабас от приказката за котарака в чизми. Отиваш в местното врадение и питаш: „Чий е този хотел?” На маркиз дьо Карабас. „А този завод?” На маркиз дьо Карабас. Стадионът? Дискотеката? Обслужващите общинските дейности фирми? Всичко е на маркиз дьо Карабас, а маркиз дьо Карабас е човек на Човека.
Пак ниски реплики, произнесени на високи места, както преди 22 години. Интелигенцията отново подозрителна. Отдръпната, себецентрична, високомерна. А всъщност: ранена, излишна, отвратена. Да емигрираме ли, да не емигрираме ли? България отново е „тази” страна, другите са нормалните, белите държави.
Партиите са се снишили, чакат нещо да премине, без да е ясно какво. Някакви партийни дисиденти страхливо и хитруващо се опитват да променят нещата в партиите си. Изключват ги. Партиите се правят, че нищо тревожно няма в това.Трескаво се оглеждат за почтени хора, неоцапани, с чисти имена, които ще се съгласят да се качат на каруцата им (разбирай – бюлетините им), макар и да не са партийни членове.
Човек, доскоро лежал в килия, се стреми към най-високия пост. Народът убеден, че дори и когато си отидат от властта, за крадците няма наказание. Нещо сигурно ще се случи. Нещо трябва да се случи. Когато държавата я няма, нещо задължително се случва!
Тазгодишното лято удивително прилича на лятото на 1989 година. Тогава държава нямаше, тя беше престараваща се и предана проекция на една друга държава, СССР. Тогава знаехме, че това няма как да продължи вечно. Никои империи, никои колонии не са завинаги. Тогава бяхме сигурни, че все някога ще свърши и тогава ще си направим наша държава.
Двадесет и две години по-късно, през лятото на 2011 година, годишният доклад на Европейската комисия за България ни каза точно онова, което поне веднъж седмично казва всеки българин, застанал пред гише или седнал на чаша. И то е, че няма държава. Сложният спор дали докладът е обективно лош или обективно добър, беше излишен. Нещата са далеч по-прости. Ако докладът бъде опростен до една мисъл, то тази мисъл е: правите нещо, но това нещо все още не е съвсем държава.
Ние толкова често казваме, че няма държава, че според един познат, няма да я познаем, когато я има. Ето по какво ще я познаем, казах му, съвсем просто е. Да си представим време, място и хора, през ума на които все още не е минало да създадат държава. Живеят на едно място, общуват, карат се, помагат си, но няма държава. По някаква причина един от тези хора убива друг. Или пък открадва собствеността му. Ако няма държава, какво прави братът на убития? Или крадецът?
Братът се заема да отмъсти, убива убиеца и по този начин също става убиец. Ограбеният в отговор граби и съответно става крадец. Раздадена е справедливост, но е наранено достойнството на хората, защото те са били принудени да се превърнат в убиец и крадец. Значи те също са жертви. Братът на убития убиец, за да отмъсти, съответно убива втория убиец и така става третият убиец в тази история, която може да се окаже безкрайна.
Много убийци, много трупове, много окрадени, превърнали се също в крадци. Как може да се излезе от този хаос, в който в един кюп са виновни и невинни, престъпници и жертви? Изходът е всичките тези живеещи на едно място хора да сключат обществен договор и в неговите клаузи да влиза задължението да се създадат институции, които да вършат цялата тая справедлива и понякога кървава работа.
Това е държавата. Тя започва с готовността на едни хора да сключат договор помежду си. Хората правят това по една много основателна човешка причина – да запазят достойнството си. Според обществения договор институциите разкриват и наказват убиеца/крадеца и го правят от името на всички.
Така има възмездие и справедливост, няма саморазправа, няма отнето човешко достойнство, няма самотни хора, които са принудени да се превръщат в убийци и крадци. Има граждани. Има и закони, които регулират отношенията. Като страна по обществения договор гражданите имат задължението да плащат данъци, с които да издържат институциите, за да могат те да работят за гражданите, което пък е задължението на държавата по същия договор.
Втори пример: човек, болен от рядка, тежка болест, за чието лечение са нужни много пари. Той ги няма, затова проси. Вие минавате, навеждате се и подхвърляте един лев. Хем сте направили добро, хем е някак неловко – за вас. Хем е получил, хем е неудобно – за страдащия. А най-вероятно е да сте се усъмнили, че е жив-здрав хитрец и да сте го подминали. Значи отново опираме до проблема с достойнството.
За да спести този проблем, държавната институция трябва да помогне на слабия от името на силните. Да подкрепи този, към когото животът е бил жесток, от името на всички, към които животът е добър. Работа на държавата е да разграничи кои точно са слаби, да определи какво точно може да им помогне и да го свърши от името на силните, съхранявайки достойнството на слабите. Нашата част от задължението е да си платим данъците, за да финансираме работата на социалната институция и съответната помощ. Това е държавата. А не химна, знамето, ордените, де Марица тихо шава или картинка в твоем букваре.
Преди известно време двайсетина селяни от Хаджи Димитрово, Ямболско, се подписаха под декларация, адресирана до президентството, че искат да се откажат от българско гражданско. Защото им крадат кокошките. Нелепа история, селска? Всъщност подписите на тези двайсетина селяни са една от най-точните, най-силните и най-уместните граждански позиции в България.
Хората си отглеждат кокошки. Нощем обаче едни други хора обикалят из дворовете и задигат кокошките, овце, че и кон. Селяните са коректни по отношение на своите задължения към обществения договор, те си плащат данъците. С тези данъци се издържат институции, които трябва да открият кой краде кокошките и да го окошарят. Селяните, коректна страна по обществения договор, сигнализира с жалби другата страна по договора, институциите. Другата страна обаче пет пари не дава. Уж за кокошките, но всъщност за договора.
Другата страна смята, че това е дреболия, с която не си струва да благоволи да се занимава. Тя не се занимава с големите неща, камо ли с малките. Селяните пак гледат кокошки, пак им ги крадат, институциите пак нехаят. И селяните решават да се оттеглят от договора. Защото другата страна не изпълнява задълженията си. А договорът се нарича България. Затова те пишат писмо до президентството, с което искат да прекратят българското си гражданство, тоест да развалят за себе си договор, който очевидно партньорът им не спазва. Все още ли ви изглежда нелепо?
Сега Брюксел ни казва същото, което и тези селяни. Институциите, които ние издържаме, за да раздават справедливост от името на всички ни, не работят. Престъпността се е организирала, но институциите не са успели да се организират. „Все още не са отчетени убедителни резултати в борбата с корупцията по високите етажи…няма признаци за активни и целенасочени действия.”
Няма признаци, има имитация. Няма резултати срещу пресдтъпниците, има вятърни мелници срещу престъпността по принцип. И какво означава всъщност това? – означава, че основни институции на държавата, заради която се създава самата държава, не работят. Че на практика държавата я няма. Има химн, има знаме, раздават се ордени, но няма действащ обществен договор.
Институциите за въздаване на справедливост от името на всички бездействат, а хората се самосправят и се чудят как да прецакат държава, която е забравила всички свои задължения, но не и правото да събира данъци. Достойнството отново е застрашено, защото липсващата справедливост не е посочила кой е жертвата и кой виновникът. Отвращението е всеобщо, както и очакването нещо да се случи. Да, това лято определено сме го летували.
Разбира се, че не съм права. Преди 22 години човекът начело на държавата се опитваше да убеди Съветския съюз, че не се стараем да си направим своя държава. Сега човекът начело на държавата се мъчи да убеди Европейския съюз, че се стараем да си направим държава. Защо обаче ние сега се чувстваме точно както тогава?
Източник: Сп. „Тема”
