“Аз вече имам, това, за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Защо трябва да имам нещо общо с тази страна?”
Скъпи сънародници, обичам България, но вече съм убеден, че има доста българи зад граница, на които, меко казано, не им пука за родината. В чужбина живее една такава безлична маса български емигранти, за които повечето от вас навярно дори не подозират, че съществува.
В последните няколко месеца станах свидетел как десетки интелигентни българи, мои познати, се преселиха в Англия. Всички те имаха собствени жилища, добри професии и солидни доходи. Познавам още толкова, които също имат завидно материално и социално положение в страната, но и те се стягат да емигрират.
Това не е икономическа емиграция, а нещо различно. Нещо, което е тревожно, защото потвърждава, че интелигенцията напуска страната. Тъжно. Но има и друго, което е още по-тъжно. Идвайки в Англия, а навярно и по другите части на света, тази интелигенция забравя завинаги родината. Ще се опитам да се обоснова.
Сравнително скоро след като дойдох в Англия, се случи нещо, което ме изненада. Градът, който избрахме със съпругата ми, не е никак голям. Не познавах никого и дните ми, макар и пъстри от впечатления, бяха сиви и еднообразни. Или иначе казано – липсваха ми познанства с други сънародници. След около два месеца на изолация най-накрая така желаните познанства се случиха.
Първите българи, които срещнах, бяха от смесени бракове – Петър – университетски преподавател по компютърни системи, женен за англичанка, и Боряна – учителка по пиано, омъжена за англичанин. Петър имаше две деца, а Боряна – три. Забелязах, че нито децата на Петър, нито тези на Боряна говорят български. Това ме озадачи и веднага попитах защо не са научили децата си на български? Отвърнаха ми, че това не им е нужно. После седмици наред се питах как ли се чувстват тези родители; тези, български родители, чиито деца говорят само английски?
След време се случи така, че за моя радост се запознах с още две, но този път, изцяло български семейства. Те живеят в Екситър – съседния по-голям град до нас. Мъжете са университетски преподаватели, а жените работят на добри длъжности. Всичко изглеждаше хубаво, докато не се разговорих с децата им. За моя изненада се оказа, че децата в тези изцяло български семейства също не говорят и дума български! Не издържах и се намесих. Отговорът на родителите им беше, че когато питали децата си нещо на български, те отказвали да отговарят, а когато ги питали на английски те веднага отговаряли. Ще се опитам да онагледя споделеното с действителна случка, за да добиете представа колко нелепа е ситуацията.
Бяхме се събрали с едното от споменатите семейства на вечеря. Четиримата възрастни стояхме на масата, а децата ни си играеха край нас. Естествено всички говорехме на български. Техните деца обаче говореха на нашите на английски. Жена ми се почуди: “Е, хубава работа? Тук сме само българи, пък децата ни си говорят на английски?”Думите й увиснаха в пространството. Настъпи неловко мълчание. Аз обаче се включих и попитах: “Защо позволявате това? По този начин децата ви ще загубят връзката с България!”Знаете ли какво ми отговари университетският преподавател? Каза ми: “Е, и какво от това?”Разбирате ли за какво страшно мислене става дума? “Е, и какво от това?” Неговите думи се запечатаха дълбоко в съзнанието ми.
С течение на времето, срещайки се с различни хора, аз започнах да приемам споменатата позиция – на отчужденост към българщината, не за правило, а по-скоро за изключение. Докато се стигна до събитието, което смени отново цялата ми нагласа. То се случи наскоро след тазгодишните великденски празници и така силно ме провокира и натъжи, че никога няма да го забравя.
В близост до нашата кооперация има поляна с пейки, маси и стационарни барбекюта. Когато времето е хубаво, мястото се изпълва с хора, които пекат различни меса на барбекютата, хранят се на открито и се забавляват.
След светлия празник решихме и ние да си направим нещо като български Великден. Поканихме всичките си български приятели и ги помолихме да доведат колкото могат повече още наши сънародници на срещата. И мисля, че се получи – събрахме се шест български семейства. Аз посрещнах всички с поздрава: “Христос Воскресе”и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единият ми вика: “Абе, знае ли човек дали е така”, а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: “Ама ти вярваш ли в тия работи?”Истински голямата изненада обаче дойде малко по-късно. Тя се случи, когато установих, че децата на всичките тези шест български семейства не говорят изобщо български. Направих си труда да заговоря всяко едно от тях поотделно, за да се уверя, че е така.
Седнахме да обядваме и се обърнах към родителите им с въпроса защо децата им говорят само английски. Те ми отвърнаха, че така е било по лесно за самите тях, т. е. за децата. Това за мен беше пълен абсурд. На поляната тичаха, смееха се и се гонеха тринадесет българчета, които си говореха и подвикваха на английски!? Попитах една майка защо допуска това. А тя ми отвърна, че и аз съм щял да го приема, но още ми било рано. “Не, никога няма да допусна това с децата си”, съпротивих се аз, а тя спокойно ми отвърна: “Значи ще ги подложиш на излишен стрес”.
Малко по-късно се обърнах със същия въпрос и към другите, като настоях за отговор, защото английските викове от тичащите наоколо наши, български деца не ми даваха мира. И тогава дойде шокиращото обяснение на един от бащите (отново университетски преподавател в Екситър), когото ще цитирам по памет:
“Това, че няма да знаят български, не е никакъв проблем! На тебе още ли ти пука за България? Я се огледай къде сме? Какво повече може да иска човек от живота? Ние ще им дадем всичко. Ще им помогнем да се изучат, да завършат колежи и един ден да си намерят хубава работа. Ще имат парички и… пей, сърце. Ти не си отскоро тука и е време да зарежеш тия националистични дивотии и да погледнеш на живота по-философски.”Сякаш нож ме жегна в сърцето при тия думи. “Прощавай, но не мога да се съглася с теб!”, апострофирах го аз. “Ама какво толкова се изненадваш- продължи той, – аз съм човек с доста контакти и познавам поне още двадесет българи, чиито деца също не говорят и дума български.”След тези думи не намерих сили да продължа спора и замълчах. Другите гости на масата обаче напълно се съгласиха с него и даже вдигнаха наздравица.
Когато вечерта останах сам, се попитах, ако наистина така мислят повечето български интелектуалци емигранти, за какво всъщност иде реч? Ако всички престанат да учат децата си на български, какво ще стане с България? По-точно какво ще остане от нея един ден?
Сега, преди да ме обвините в лицемерие, защото аз самият живея в Англия, а това знам, че е нормално да подразни някои, помислете над този материален поглед на българина емигрант. Когато той вече е придобил онова, което не е имал в България и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало световен катаклизъм. Без да е имало репресии…
Просто той е станал друг човек. Превърнал се е за няколко години в “нов” човек. Той има пълен хладилник. Собствена къща. Две коли. Няколко хиляди в спестовната си сметка. Той е на върха на света. Той е “щастлив”. Погледнете към този “красив” образ и го запомнете. Ако един ден съдбата ви се стече така, че и вие се окажете от другата страна на границата, да не допуснете това да се случи и с вас. Не казвам, че тези интелигентни емигранти трябва да се върнат в България. Не казвам, че трябва да я обичат. Нито пък, че трябва да са православни християни. А още по-малко пък да занимават децата си с нашата автентична и уникална азбука.
Животът е неприкосновен свещен дар и всеки сам избира как да премине през него. Аз просто се питам на глас кое е това, кое кара тези хора, в даден момент, напълно да забравят за България? Кое ги отвращава дотолкова, че решават, че ще е добре да прекъснат завинаги пътя на техните деца към родината?
Трудно е да се посочи лекарството за това състояние, но не е толкова трудно да се напипа първопричината. Според моите скромни наблюдения тя се съдържа основно в типичниянихилизъм, на българина. Именно нихилизмът и всичко свързано с тази грозна поведенческа черта е нещото, което е най-страшно. И то е страшно не защото косвено допринася за обезлюдяването на страната, а затова защото очертава тази ужасна българска мисъл на успелия емигрант: “Аз вече имам, това, за което копнеех. Защо трябва да ми пука за България? Защо трябва да имам нещо общо с тази страна?”
Един наивник обаче все още вярва и обича тази страна. Това е авторът на тези редове (и той знае, че не е единствен). Този наивник от време на време пише за нея. Пише предимно с болка, но често и с надежда. Този наивник има една мечта. Една детска и наивна мечта. Тя е да види как България се възражда. Как хората се връщат към вярата и националните ценности и се събуждат от дългогодишната летаргия. А интелигентните наши емигранти постепенно преосмислят приоритетите си и започнат да учат децата си и на български.
Мартин Ралчевски,
Bolgari.net
Човек иска да съхрани нещо, когато е в състояние да види стойността му. Ако даден човек не държи особено на езика, културата и пр. на страната, в която се е родил, той нерядко има вид комплекс, който може и да не съзнава, на тема национална идентичност. Има, впрочем, хора, които избиват този личен, персонален комплекс, като се опитват да го прехвърлят общо върху всичките си сънародници. Както има и хора, чийто комплекс на тема национална идентичност се изразява в това, че смятат или тръбят, че техният език, етническа или национална култура са най-най-най… от всички отстанали езици и култури.
И аз като повечето хора в България имам, впрочем, познати, приятели, колеги и пр., които емигрираха. Едни от тях си бяха българи, граждани на света, и преди да заминат. А други станаха граждани на света с някакъв вид провинциален комплекс (срещащ се разбира се достатъчно и сред българите, които живеят в България), за който някои може никога да не разберат, че не малката страна, и още по-малко – езикът, историята, културата и пр. на тази страна, са виновни. Хората от втората група, независимо дали са емигрирали или не, са от онези, които, понеже имат някакъв личен, персонален дефицит на самочувствие или самопознание, по-лесно копират и папагалстват всичко, което им се види по-лъскаво или модно; личният им праг за пресяване, сравняване, допълване, отвхърляне и пр. не е вероятно в този смисъл особено висок.
По повод: ”Корнезов предлага държавна комисия да отговаря за опазването на българския език”
Навременна инициатива?
Няма как да бъде определена като такава.
Просто защото идеята е от категорията на вечно злободневните, нетърпящите отлагане, но с упорито постоянство и животински инат неглижирана от „народните избраници“.
Защото всяка уважаваща себе си нация, готова да се съпротивлява срещу месомелачката на тоталната геополитическа асимилация, отдавна е приела подобно законодателство.
Интересуващите се от темата ще си спомнят, че и други, много преди абонирания за високи постове (член на т. нар. „конституционен съд“, зам.-председател на Народното събрание, и пр.) депутат, са се сетили да предложат подобен законопроект. Тук, в България, още преди двадесет години екип експерти воглаве с проф.Асен Кантарджиев от Варненския свободен университет внесе чрез депутати проект на Закон за българския език.
Но, всуе.
Реанимираната от депутата Корнезов идея заслужава сериозното внимание на експертите и особено това на внедрените на парламентарна ясла индивиди.
Мен лично ме смути една част от фраза, повдигаща крайчеца на интимната завеса на въпросния проект:
Сред задачите й да бъдат …усъвършенстване на българската граматика…
Дали не възкресяват мераците на „специалисти по езикознание от БАН и Софийския университет“ , временно помръкнали в началото на т.нар. „преход“, да „усъвършенствУВат“ българската граматика чрез административно (насилствено, недоброволно, „законово“) премахване на задпоставеното членуване на съществителните, прилагателните и числителните имена?
Тази специфична особеност на българския език го отличава от т.нар. славянски езици, при които е налице падежната форма на изразяване.
Подобна опасност не е за пренебрегване, защото „специалистите“ междувременно се окопитиха от сковалия ги за известно време страх от народно възмездие и смело нагазиха родния ни език:
– премахнаха наставките -у- и -ув- (което не им пречи да „съществат“ , за да „практикват“ експертните си качества в полза на духовните лумпени – техни меценати);
– отмениха утвърдени практики на изписване (не са едно и две, за да ги изреждам тук);
– стимулираха неграмотността в медиите, които загъмжаха от езикови недомислия и безподобни словоблудства.
Безпокоя се „Комисията Корнезов“ да не се окаже духовен наследник и фактически продължител на пагубното за България, за целокупния български народ („от Черно море до Охрид и от Дунав до Бяло море“) и за живия български език дело на „Комисията Осинин“.
Страховете ми не са безпочвени:
духовните лумпени от времето на Осинин днес са наследени от своите застаряващи деца и младеещи внуци и правнуци,
на които номенклатурните прадядовци, дядовци и бащи прехвърлиха не само ограбеното национално богатство, но и скотската жестокост на зверската си родова генетична памет.
Димитър Осинин в края на живота си се покая за непоправимото зло, което комисията му нанесе на България, българщината и българския език.
Науката е безапелацинна по въпроса:
умре ли езикът, от историческата арена изчезва и неговият носител – народът.
В този смисъл едно покаяние от страна на Корнезов би било нищо повече от епитаф над гроба на България, българщината и българския език.
(А и не сме забравили, че за Партията, на която проектовносителят дължи всичко в живота си, важат непререкаемите изводи: „Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори“ и „Ще поемем вината, но само с мезе“)…
Уча в чужбина от 3 години и емигрант за мен е мръсна дума. Аз лично ги съжалявам, защото изгубиш ли основните неща, които те дефинират ти не си по-различен от хлебарка в новото общество. Радващо е, че виждам една друга тенденция у студентите в чужбина. Гледам на тях като на модерните хъшове…
По повод „Децата, които никога няма да проговорят български“
„Аз посрещнах всички с поздрава: “Христос Воскресе”и повечето ми отговориха, но двама се заинатиха. Единият ми вика: “Абе, знае ли човек дали е така”, а другият се прояви като типичен неверник и ми върна въпроса с въпрос: “Ама ти вярваш ли в тия работи?”
Мартине, с това се започва:
Унищожаване на вярата в Бога
Вероятно сте млад човек и няма как да помните годините след 1944, когато тоталната комунистическа стигма преследваше всеки, дръзнал да заяви принадлежността си към християнството.
Всред над 30,000 избити – повечето без съд и присъда – български интелектуалци, политици и бизнесмени, имаше и немалко свещенослужители.
Лишаване от духовност на образователната система
В българските училища се провеждаше безцеремонна антирелигиозна пропаганда, децата целенасочено бяха зарибявани с недоказаната и неподлежаща на доказване хипотеза на еволюцията, заблудително и настоятелно лансирана като „теория“.
Резултатът – празни, рушащи се от природни стихии и лумпенска немара храмове, опустошение и празнота в душите на българите, настъпателно лишавани от основната опора на човешката нравственост – вярата в Бога.
Защо комунистите воюваха с такава ожесточена стръвност срещу религията?
Защото самият комунизъм – също като „еволюционната теория“ – е чиста проба религия, но не божествена, а сатанинска.
Прочетете внимателно „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс, припомнете си делата на претворителите му в практиката Ленин, Сталин, Мао, червените кхмери – и ще осъзнаете, че Антихристът не може да търпи конкуренция.
Унищожаване на социалните връзки в обществото – семейство, род, етнос
Бидейки млад човек, няма как да помните времето, когато при навършването на пълнолетие в паспортите, които получавахме, по закон вместо утвърдените от векове фамилии соцвластта ни записваше имената на нашите дядовци.
Така връзката с рода – този надежден корен, идващ от дълбините на историята – беше безцеремонно прекъсвана: вместо цветистите Лудогорски, Синеморски, Влашки – станахме безличните Иванови, Петрови, Стоянови.
Тази тенденция продължава и днес с пълна сила:
– приемат на поразия закони „срещу домашното насилие“ – т.е. забраняват на родителите да наказват отрочетата си, когато малките са се държали като бъдещи престъпници (тази концепция беше опровергана дори от най-ревностния й пропагандатор, д-р Бенджамин Спок, смазан от поведението на възпитаните по неговия метод американчета, станали най-кръвожадните и бездушни убийци във виетнамската война);
– премахнаха от паспортите и личните карти отбелязването на етническата принадлежност (българин, турчин, циганин, арменец, евреин и пр.) – било „дискриминация спрямо личността“;
– наложиха т.нар. „самоопределение“ при „избора на етническа принадлежност“ (сякаш е съвсем нормално да прецениш какъв произход би искал да имаш – без да се съобразяваш с реалиите на зачеването си);
– систематично в медиите подменят етническата идентификация на осветяваните престъпници с техната гражданска принадлежност (напр. „българи“ – вместо истинското „цигани – български граждани“);
– и пр.
Когато той вече е придобил онова, което не е имал в България и когато е получил така жадувания по-уреден живот. Колко бързо и колко лесно забравя откъде е дошъл. С каква лекота къса нишката с миналото си и как става апатичен към вярата и родината си. И всичко това, без да е имало война. Без да е имало световен катаклизъм. Без да е имало репресии…
Мартине,
Няма място за чудене.
Вие живеете в Англия – родината на двама велики писатели – Олдъс Леонард Хъксли (Aldous Leonard Huxley, 1894-1963) и Ерик Артър Блеър ( Eric Arthur Blair – псевдоним на Джордж Оруел – George Orwell, 1903-1950).
Т. нар. „цивилизован свят“ понастоящем обитава в епохата на „Прекрасния нов свят“ (Huxsley) – компютризираният, виртуализиран до невъзможност да възприема истински ценности социум бездумно вдъхва наркотизираната атмосфера на изпразнения от духовност материално обезпечен сибаритски живот на удоволствията.
Без да осъзнава, че следващата неминуема фаза, през която задължително се налага да премине, е тази на „1984“ (Orwell).
Корнезов предлага държавна комисия да отговаря за опазването на българския език
Автор: Мартина Бозукова
19 Юли 2011
Депутатът от Коалиция за България Любен Корнезов предлага специална държавна комисия да отговаря за опазването и развитието на българския език. Сред задачите й да бъдат замяна на изрази и думи от друг език с равностойни изрази и думи в българския език, усъвършенстване на българската граматика и др., предвижда внесеният в Народното събрание Законопроект за българския език.
Корнезов предлага Комисията за опазване и развитие на българския език да се състои от 17 членове – специалисти по езикознание от БАН, Софийския университет, Съюза на българските журналисти и Съюза на юристите.
Проектът предвижда българският да е задължителен освен за официалните институции, също и при сключването на трудови и бизнес договори, при изписването на табели на ведомства, на улици, пътни знаци, туристически обекти. Партиите и обществените организации също ще са длъжни да изготвят и публикуват своите устави и програми, провеждат конгреси, конференции, събрания и митинги, изготвят надписи, плакати, видео- и звукозаписи на български език.
В проекта изрично е записано правото на изучаване на майчин език, различен от българския. Записано е още, че гражданите са свободни да общуват помежду си на всякакви езици, без те да се използват на публични места като демонстрация против българската култура и национално самосъзнание.
Проектът предвижда наименованията на чуждестранни фирми, патенти, търговски марки и стоки да се запазят.
В официалните издания на държавните органи, изрази и думи на друг език да се използват, когато са станали съставна част на българския език и не могат да бъдат заменени с равностойни изрази и думи от българския език, както и думи, които нямат съответно наименование в българския език.
“Финансовите разходи по реализирането на законопроекта ще бъдат минимални. Членовете на Комисията за опазване и развитие на българския език няма да бъдат на щат и не се предвижда създаването на регионални структури. Ще са необходими един-двама служители, които да обработват документацията“, се казва в мотивите на Корнезов към законопроекта.
Той посочва, че в много държави освен в конституциите им, въпросът с езика е уреден и в специални закони, независимо от разнообразието им. Такива са Франция, Полша, Литва, Латвия, Естония, Китай, Люксембург, Канада, Белгия, Ирландия и др. В някои от посочените държави има два и повече официални езици, но така или иначе тяхното ползване е уредено нормативно.
Това е втори законопроект, който Корнезов внася самостоятелно в рамките на последния месец, след закона за евтаназията, който не получи подкрепата на колегите му депутати.