Разчитам единствено на писаното слово. Само то може да свърши някаква работа!

Със Зденка Тодорова, председател на Хелзинкския комитет на българите в Сърбия, разговаря Славимир Генчев

– Г-жо Тодорова, на 4 и 5 юни т.г. в София се проведе  Втората национална конференция на тема “Съдбата  на българите в Западните покрайнини, организирана от родолюбиви и правозащитни организации на сънародниците ни, живеещи в пределите на Сърбия. Какви теми и проблеми бяха дискутирани?

– Това е Втората национална конференция, посветена на българите в Западните покрайнини, която от миналата година ежегодно се провежда в София с участието на българи от Западните покрайнини и България. Миналата година конференцията се проведе на 1 и 2 май пак в конферентната зала на Националната спортна академия, за което сме благодарни на ректора на НСА. Целта на провеждането на такава национална конференция беше обсъждане на проблемите, касаещи българите от Западните покрайнини, по един аналитичен а не площаден и патриотарски начин, по съответните области – култура, образование, здравеопазване, права на човека, църква, икономика, българско гражданство, ролята на българските организации в Западните покрайнини за запазване националната идентичност на хората, ролята на официален Белград в дебългаризацията на българите в Сърбия и ролята на държавата майка в опазване или неопазване на българщината в тези райони. Тази година обсъждахме  опасността от създаването на “шопски език” и “шопска нация” в Западните покрайнини, както и въпроса, свързан с абдикацията на Българската православна църква в Западните покрайнини след 9 септември 1944 г. Беше засегнат и въпросът с разликата в църковните служби и песнопенията между Сръбската и Българската православни църкви, историята на образованието в Босилеград, ролята на Емануил Попдимитров в националното съзнание на българите от Западните покрайнини. И което е много важно – чуха се конструктивни предложения за решаването на въпроса с гражданството, преодоляването на демографската криза в Западните покрайнини и България, ролята на българския бизнес в икономическото развитие на този нещастен крайграничен район. Държа да подчертая, че ние не искаме да се затваряме само в рамките на Западните покрайнини, а да разширим темата и да разглеждаме проблемите заедно с останалите български общности зад граница. Забелязвам, че това допада на хората, затова и миналата година, и сега имахме гости от Македония и Таврия.

– Ще ни кажете ли нещо повече за участниците във форума?

– В конференцията взеха участие изявени представители на българските организации в Западните покрайнини, както и доказали се радетели на българската кауза от България. От Западните покрайнини тази година бяхме аз, Иван Николов и Илия Момчилов. От България присъстваха д-р Валентин Янев, доц. Лозан Митев, редакторът на сп. “България–Македония” Иван Николов, историкът от Кюстендил Ангел Джонев, богословът Иво Янев и диригентът Георги Гичев, адв. Георги Челебиев, Анета Иванова от Гимназията по класически езици в София, която е омъжена за босилеградския българин, поет и общественик Радко Стоянчов, Ангел Пелтеков от Русе ни поднесе фрапиращи факти за ролята на църквата след 1944 г. и нейното безхаберие по отношение на някогашните си епархии в Западните покрайнини. Д-р Ноеми Стоичкова имаше доклад, посветен на поета Емануил Попдимитров, който е роден в село Груинци, Босилеградско, но който не е само поет и писател, а и борец за каузата на българите в Западните покрайнини. Вече има предложение в Борисовата градина да бъде предоставено място за построяване на паметник на Емануил Попдимитров, доказан българолюбец, поет, философ, преводач и правозащитник. Особено конструктивни предложения за преодоляване на икономическата криза в Западните покрайнини поднесе инж. Сокол Алексиев, който е внук на безследно изчезналия след 9 септември 1944 г. полковник Сокол Алексиев, един от ръководителите на ВЗРО “ВЪРТОП”. Доц. Димитрина Нанева повдигна също много интересни въпроси, свързани с посещението й в Пирот, включително с манастира “Св. Георги” в село Темска, Пиротско. Сърбизацията на българите в Пирот отдавна е свършила, явно на ред са Западните покрайнини. Затова решихме да не мълчим, а публично да повдигаме тези и още някои въпроси, касаещи българската история и българските интереси в Западните покрайнини. Приятно бяхме изненадани от присъствието на Йордан Колев от Агенцията за българите в чужбина, който сподели своите впечатления и тревоги от многобройните си служебни посещения в Западните покрайнини. Държа да подчертая, че във форума взеха активно участие и нашите гости, доказани радетели на българската кауза. Сред тях бяхте и вие, г-н Генчев, също така Григор Марков, Коста Влахов, Владо Калоянов – таврически българин, имахме и гостенка една поетеса от Украйна, Раиса Пепескул, която ни посвети стихотворението си “Децата на Аспарух”. Хубавото е, че нямаше политици. Защото заради тях днес обсъждаме на форуми и кръгли маси нелепата ни и окаяна съдба българска.

– Бихте ли направили сравнение с предишната конференция, както и с други подобни форуми? Бяха ли поставени нови проблеми, изнесени нови данни, направени нови предложения за решаване на проблемите на българите в Западните покрайнини?

– През последните 20 години съм участвала и организирала много форуми и конференции, свързани със Западните покрайнини. Днес се намираме в друга и по-различна от тази през 90-те години на миналия век ситуация и затова конференцията е аналитична откъм информация. Трябва да кажем какво става в момента в Западните покрайнини и как по-нататък да действаме с цел решаване на част от налегналите ни през последните 90 години проблеми – образование, език, църква, здравеопазване, гражданство, икономика. От миналогодишната конференция излезе един великолепен сборник – “Съдбата на Българите в Западните покрайнини”, том I, 2010 г. Да се надяваме, че и след тази конференция ще успеем да издадем сборник с новите доклади и решения на конференцията.

– Докога нашите сънародници в Западните покрайнини ще бъдат заложници на някакви “по-висши политически цели и съображения? Не могат ли да бъдат поне “разменна монета” (с извинение на грубия израз), когато стане дума за подкрепата на България за членство на Сърбия в Европейския съюз?

– Те винаги са били “разменна монета” и заложници на политическите интриги и дипломатическото задкулисие. България като че ли все още носи комплекса от Ньойския договор, чиито жертви сме ние. След 1919 г. държавата е била в такава ситуация, че не е можела почти нищо да направи за тези несправедливо пожертвани българи. Ние сме изкупителната жертва от Първата световна война. И с основание моите сънародници обвиняват държавата майка в мащехинското си отношения към тях. А мащехинството идва от липсата на силни и достойни политици. Вместо категорична и ясна национална политика, ние имаме абдикация от националните ни интереси, особено сред българските общности на Балканите. Така е било и преди 1941 г., така е било и след 9 септември 1944 г., когато генерал Славчо Трънски заплашва в Цариброд българите с “габрова тояга”, защото не искали повече да живеят в границите на Сърбия. А както виждате, така е и след 1990 г., когато от българо-сръбските отношения произлезе опасността да бъде създадена “шопска нация” и “шопски език” и когато от български език на “шопски” на Царибродската сцена беше поставена пиесата на българския класик Стефан Костов “Женско царство”. И сега положението с нищо не е по-розово – подкрепя се Сърбия за членството й в ЕС, а същевременно се затварят очите пред все по-намаляващия брой на българите в Западните покрайнини! Това е позор, от който вместо да се срамуват, политиците ни увещават колко ще ни бъде хубаво в Сърбия, когато един ден тя стане член на ЕС! А какво, ако не стане, или ако нещо се случи с ЕС!? Нали Гърция е член на ЕС! Защо продължава да погазва правата на нашите сънародници там? Защо в Гърция никой не смее да се изяви като българин!? И по тези въпроси се мълчи, разбира се, неслучайно!

– Тежкото социално, икономическо, културно и духовно положение на сънародниците ни е предпоставка не само за съпротива срещу сръбската политика, но представлява и “добра” хранителна среда за поява на криминална престъпност. Забелязва ли се такава тенденция?

– През последните 20 години в Западните покрайнини беше създадена благородна почва за всевъзможен сенчест бизнес – от трафик на гориво по време на югоембаргото до трафик на наркотици, на контрабандна стока от всякакво естество до трафик на цигари. В последния участваха като “мулета” и малки деца. По време на войните в бивша Югославия през Цариброд минаваха цистерни с нефт и гориво, с влаковеете се прекарваше между другото и оръжие, наркотици, контрабандна стока. Градът ни се намира на такова място, че не можеше да остане извън полезрението на сръбските тайни служби. Те по едно време даже създадоха клон на партията на известният сръбски военнопрестъпник Желко Ражнатович-Аркан. В Погановския манастир беше открит руски военнопрестъпник, издирван от Интерпол, участвал във войната в Босна на страна на босненските сърби. До приемането на България в ЕС през ГКПП Калотина-Градини процъфтяваше трафик на цигари. Същият не е спрял до днес, само че формите на контрабандата са станали по-различни. Качете се на международния влак, който не знам защо се нарича “международен”, и слезте на Царибродската гара. Ще видите, че контрабандата на цигари не спира. И как в една такава объркана ситуация някой ще се бори за език, култура, човешки права и свободи!? Всичко е чалга, контрабанда и политическа извратеност. Новогодишният концерт на Горан Брегович в София през 2010 г. го доказа на дело.

– Известно е, че организациите, които организираха настоящия форум, са от “лошите”. Има и “добри”, които си сътрудничат със сръбските власти в ущърб на интересите на българското малцинство. Кажете нещо повече за тях и за вашите взаимоотношения. Забелязват ли се други, по-радикални в исканията си групи?

– Ние винаги сме били от “лошите”, защото не искахме да аплодираме политическите задкулисни сделки. Проблемът е там, че българо-сръбските отношения задкулисно са си уреждали нещата, загърбвайки интересите на българите в Западните покрайнини. И когато се върнем малко назад в историята, ще видим, че е имало “недолюбвани” от режимите в Белград и София българи, които са били даже и ликвидирани в името на висшите национални интереси. Имало е и послушни, които са били използвани за определена работа, и след това отхвърляни. Днес в Западните покрайнини имаме към 14 сръбски партии и една българска – Демократическия съюз на българите. Има и две партии с български имена, които обслужват изпълнителната власт в Цариброд и Белград. Те са „добрите”, защото не създават проблеми, с тях лесно си измиват ръцете и Белград, и София, те не организират кръгли маси, не протестират за правата на своите сънародници в Западните покрайнини, не нападат Цецка Цачева за безусловно дадената й подкрепа за Сърбия. Оказа се, че най-радикалните сме ние, които повдигаме въпроси за правата на българите в Западните покрайнини. Какво му е тук радикалното, трудно ми е да кажа! Знам само, че сме неудобни и за сърбоманите, и за българските интернационалисти, но и за космополитите, на които всяка втора дума е “европейство”. Сякаш има страх от думата българска кауза, български национален интерес, българско национално самочувствие!

– Вие изнесохте доклад, посветен на изкуственото създаване на “шопска” нация и език от сръбски “езиковеди” и български родоотстъпници. Защо според вас тези и други подобни сръбски фантасмагории не се посрещат с остра реакция от българските власти, българската наука, българската общественост, въпреки че те представляват съвсем сериозни и срамни посегателства над българската идентичност?

– Ако се обърнем малко назад в историята, ще видим, че теорията за шопите като етнос, “по-близък до сърбите”, е била лансирана още през 19. век в средите на сръбските учени от ранга на Илия Гарашанин и Стоян Новакович, Александър Белич и Йован Цвиич, Милоевич, Андонович, Гопчевич. Вбесен от сръбските посегателства и научни фантасмагории, Христо Ботев във в. “Знаме” от 29 юни 1875 г. пише: ”Вам беше твърде приятно да ни пеете от една страна медоточивата песен за братството и на съединението, и да ни лъжете с добрите си намерения на “южнославянския Пиемонт”, а от друга страна да сеете прозелитизъм в западните краища на нашето отечество и да плетете своята етнографска и политическа кошница“. Страшното се случи, когато през 1995 г. в Цариброд беше поставена на сцената на Самодейния театър “Христо Ботев” преведената на “шопски“ пиеса “Женско царство” на българския класик Стефан Л. Костов. Под натиска на недоволните българи, част от които бях и аз, пиесата беше свалена от сцената. И не беше издаден с общински пари “Шопският речник”. Но затова проектът за “шопизацията” в Западните покрайнини продължава. Вече е стартирал и проектът “По пътеките на шопите”, финансиран от сръбското Министерство на младежта и спорта. От казионния вестник “Братство”, излизащ на български език в Ниш, разбираме, че в проекта участвали студенти от Сърбия, България и Македония!?! И че проектът бил финансиран и от македонското, и българското посолства в Белград. Дали това е провокация, или истина, все още не мога да разбера. Но разбирам, че нещата получават сериозни измерения, защото в Цариброд срещам хора, които ми казват, че са шопи! Ето това е потресаващото и за това никой нищо не пише в България! За разлика от Сърбия, където в столични и регионални вестници надълго и нашироко се пише за проекта “По пътеките на шопите”.

– Какви ще бъдат по-нататъшните Ви стъпки в отстояването на правата и свободите на българското общество, и то не само пред сръбското, но явно и пред българските власти?

– Ще продължавам да пиша и говоря по проблемите. Ще засягам теми, за които малко се говори в публичното пространство, ще публикувам регистър на българското военно-историческо наследство в Западните покрайнини, включително с изчезналите църкви, манастири и войнишки паметници. Темата с шопите ще продължава да ме вълнува, затова ще я разглеждам и за в бъдеще. Подготвям книга за оброчните каменни кръстове в Западните покрайнини като част от древното ни българско наследство. От властите аз нищо повече не мога да очаквам. Разчитам единствено и само на писаното слово. Само то може да свърши някаква работа!

Източник: kulturni-novini.info