Само си помислете – населението живее в представата, че отвсякъде е обградено от врагове и опасности – вековния враг Турция, враждебната Гърция, антибългарската Югославия, от север дълбока вода и власи, от изток ЧЕРНО море. По границите стрелят, да преминаваш реката – безумно, да бягаш през морето – отиваш на дъното. Има едно радио, чуждите се заглушават, вестниците са единодушни. За „много говорене” влизаш в затвора…
Формиран е обсаден синдром. В държавата господства островното мислене. От десетилетия се използва изразът, че България е „остров”. Изрича се още преди Девети септември. Тодор Живков често го използваше, а сега не спират: „остров на спокойствието”, „остров на стабилността”…
Но границите са паднали. Новините нахлуват и давят умовете. Доброто и злото губят местата си.
Да отидеш до Цариград и да пиеш едно кафе, няма причина после да го разказваш; да се изкъпеш по обяд в Бяло море и да вечеряш на брега на Дунава, е въпрос на резервоар, а дали да живееш у нас или в странство, е лична работа. Да ругаеш властта, няма кой да те чуе…
Не е вярно, че страната е напусната само от милион и половина персони. Всички напуснахме Онази България и попаднахме на ново място. Това е друга, непозната страна, към която трябва да се адаптираме.
Още не можем да я възприемем. Дори чиновниците са затруднени. Шоуменската невъздържаност „няма такава държава” е вярна – наистина няма. Тази е друга.
Преходът у нас не е само преход от тоталитаризъм към демокрация, това е период на културна промяна. От общество със силни ориенталски характеристики – родово, поселищно, патерналистично, котловинно, то се трансформира в гражданско, индивидуалистично, отворено. От култура, където междуличностните познанство регулират индивидуалното поведение, попадаме в свят на анонимност, където самоконтролът и парите са основни регулатори. Законът и полицията само наблюдават дали това е така. (Би трябвало!)
Оцеляването спира да бъде възможно при снишаване, прикриване, траене, сливане със средата. Напротив. Азът трябва да заяви себе си. Така вместо да смятаме себе си за малки, бедни, страдащи, застрашени, жалващи се, нуждаещи се от помощ, песимисти, трябва да превключим и да се самоизградим като достойни, независими, упорити, находчиви, рационални, целенасочени, работещи, контактни, екипни, оптимисти.
И това не зависи от правителството, чието и да бъде. Хич не зависи от министър-председателя, Брюксел, НАТО, Вашингтон или Москва. Решава се в „дебелата българска глава”. (С такъв епитет се славим сред съседи.)
Никой не пречи на индивида да е чист, да е подреден, да си пести времето, да се самоуважава, да си решава проблемите, да е учтив, да е възпитан, да е дружелюбен, да е усмихнат, да не досажда, да е коректен и почтен… Да се бори в защита на своите интереси, сам или в съдружие!
Петко Симеонов,
omdabg.com
