За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи в училище заедно с българските си връстници, а не да знае и може, да се състезава и да си сътрудничи
Автор: Веселина Седларска
Училищата ще бъдат задължени да приемат определен процент ромчета и деца от други етноси. За приобщаването на тези ученици са заделени близо 20 млн. лева от европейските фондове. Първите 7 млн. лв. ще бъдат дадени още следващия месец на училища, спечелили проекти за интеграция, съобщиха неотдавна медии. Ето, това е мярка, с която не сме само с една година назад, а с доста повече години, отколкото са годините на Кортеза.
Тази мярка чука на възможно най-отворената врата. Никой никога никъде не е забранявал на никое училище да приема ромски деца. И да не бъдат задължавани, училищата ще се борят (из страната те вече го правят) за ромски ученици по чисто демографски причини. Проекти от години разнасят със специални автобуси ромчета до престижни училища, проекти хранят ромски деца със закуски, проекти купуват на ромски деца ранички и тетрадки и т.н. имитации по формулата „Има тук едни пари за усвояване“. От това ромските деца не станаха по-ученолюбиви, а родителите им не качиха образованието на по-горно стъпало в ценностната си стълбица.
Никой не знае колко са ромските деца, които не ходят на училище,
най-конкретното число до този момент е „преобладаващата част от общо 200 000 изпаднали от училището деца“. Новата мярка не предлага нищо по-различно.
Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. От този омагьосан кръг може да се излезе само ако ромите го поискат, а българите го приемат. Нито е възможно, нито е нужно всички роми да го направят едновременно. Но за онези, които поискат да напуснат блатото на гетото, трябва да има шанс. Българската формула как да се случи това все още не е изобретена. Ето две успешни формули от две доста отдалечени по много признаци държави – Индия и САЩ.
През 1974 г. населението на Индия достига 500 милиона, правителството на Индира Ганди предприема крайни мерки. В страната са създадени „вазектомни лагери“ и съгласно новия закон мъжете с по три живи деца трябва да се явят там, за да бъдат стерилизирани. Онези, които не отидат „доброволно“, ще бъдат арестувани и откарани насила. Като принудителна мярка полицията задържа купоните за храна и шофьорските книжки или отказва медицинско лечение. Само за една година са стерилизирани над 8 милиона души.
След яростни протести правителството спира програмата. Населението продължава да се увеличава. То се увеличава и днес – навсякъде, освен в една провинция, наречена индийското социално чудо. Керала. Без бруталност, без принуда тук е постигнато онова, което останалата Индия не успя да направи. В стопанско и социално отношение Керала е като другите. Отглеждат ориз, чай, подправки. Средният жител на провинцията печели 70 пъти по-малко от средния американец.
Онова, което прави Керала различна, е просветата. Не просветата за контрола на раждаемостта и семейното планиране, а обикновената – четене, писане, смятане, особено на жените. В края на 80-те години правителството на щата, подпомагано от неправителствени организации, провежда масова кампания за ликвидиране на неграмотността. Буквално десетки хиляди доброволци кръстосват провинцията и регистрират 150 000 неграмотни, две трети от тях жени. Малка армия от преподаватели доброволци се заема да ги учи на елементарна грамотност. „Часовете се водеха в оборите, под открито небе, в дворовете“, разказва един от ръководителите на кампанията.
Три години по-късно, през 1991 г.,
ООН обявяват Керала за единственото място със 100% грамотно население
Днес икономистите и социолозите са съгласни, че именно образованието на жените е сътворило разликата. Чудото на Керала илюстрира ярка социална каскада, задействана от вид поведение, който става толкова по-привлекателен, колкото повече хора го практикуват. Преодоляна е една бариера и сега щатът е от другата страна. Образованието е свързало индивидите в нова, самоподдържаща се социална схема.
В САЩ шансът на бедните да извървят пътя от дъното на гетото до върха на образованието се нарича KIPP (Knowledge is Power Program). Програма „Знанието е сила“. Програмата е зачената с убеждението, че времето има решаващо значение в образованието. До този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че тези деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, дни и през ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая.
Следователно: ако бедните деца от гетото искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Изходът е да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито.
Имаме ли сделка?“
След което наистина се сключва договор.
Първото такова училище е основано от учителите Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 г. в Хюстън. Да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за т.нар. чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училището (charter – харта, оттам и името). KIPP училищата са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.
Учебният ден в тези училища започва в 7.30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8.30 до 13.30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата учат 60% повече от връстниците си в обикновеното училище.
Шестнайсет години по-късно KIPP училищата са вече 99 в 20 щата. 24 от тях са начални, до четвърти клас. 60 са от 5-и до 8-и клас, най-масово търсените. 15 са от 9-и до 12-и клас. Децата могат да изберат една, две или и трите от тези степени. В момента в тях учат 27 000 деца. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила“ и тя е, че там изтощават учениците. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.
България трябва да сътвори своята формула. И тя трябва да е не просто политически коректна, а работеща. Новата мярка на просветното министерство е политкоректна и нищо повече от това. За нас интеграцията се свежда до това – ромското дете да ходи в едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи и по този начин интеграцията да се случи естествено и необратимо.
Източник: в-к Сега
