Древните египтяни считали, че „детето носи ухото на гърба си и трябва да го удариш, за да те чуе“, както и че трябва да бъде дресирано да учи „както се учи маймуната да танцува“.
В Древна Индия гуруто учел ученика си „да обуздае чувствата си и да изпълни аскетичен подвиг“.
В държавните училища на Спарта децата се формирали като силни характери, като се обличали леко, къпели се всеки ден със студена вода, хранели се ограничено и спели на открито.
Сократ обърнал посоката на педагогиката, като заявил „Аз знам, че нищо не знам“ и „Познай себе си“ и въвел логиката като задължителен елемент на учението.
Идеалистът Платон бил категоричен, че в училище не трябва да се преподава с принуда, а в хода на играта, както и да се забележи за какво знание всяко дете има природна дарба.
Ученикът му Аристотел прокламирал да се предават полезни неща с цел да се развиват добродетели и освен това
изкарал учениците си на разходка извън мрачната класна стая
и така беседвал с тях.
Квинтилиан заложил на качествата на учителя (особено красноречие и морал) като определящи за успеха на учениците му. Според него обучението трябвало да е забавно и да носи радост.
Средновековието докарало схоластиката, която наложила абстракцията и пренебрегването на опита като източник на познанието и така дисциплинирала умовете на децата в подчинение на християнската религия.
Ренесансът връхлетял с хуманизма си и възкресил древната идея за хармонично развитие на детето, доминирана от физическото възпитание и изкуствата. Строгата дисциплина била изместена от развиването на ума, а преклонението пред авторитетите – от формирането на способност за самостоятелни разсъждения.
Монтен се вкопчил в тази идея и не спрял да настоява, че учебният процес трябва да развива ума, а не паметта, а знанията трябва да направят ученика не учен, а умен. Като основен педагогически метод французинът посочил събуждането на любопитство у детето и
насърчаването само да търси решения на проблемите
а не да се прекланя пред авторитета на учителя и на класиците.
Еразъм Ротердамски подхванал тези идеи и осмял с острото си перо безсмисления метод на обучение чрез формализъм и нечовешка дисциплина. Той критикувал педантичното граматическо обучение, превърнато в самоцел, както и зазубрянето на чужди мисли вместо формирането на свои.
В годините на Реформацията Мартин Лутер призовал основните възпитателни средства да бъдат добрите думи, похвалите и поощренията и отрекъл усвояването на книжни знания. Според него образованието трябвало да е естествено и изцяло в услуга на практиката.
Рационализмът обвързал теоретичното с практическото обучение и поставил обучението на добри педагози като първо условие за успеха на учениците. Преподаването било въздигнато в изкуство, а демократичността – в основен принцип.
Учебното съдържание било реформирано, задължителните качества на учителите били авторитет, прилежание, професионална вярност, постоянство и веселост. Семейното възпитание било поставено под лупа, като родителите трябвало да се стремят да не развалят доброто, което децата са научили в училище.
Просвещението заложило на игровия метод в обучението и поставило акцент на гимнастиката и професионалната подготовка на базата на науката. За тогавашните мислители образованието било основен път за преодоляването на нищетата. Песталоци предложил нагледността в обучението, германските му колеги
критикували шаблоните и учебното съдържание
което е чуждо на живота. От учителите по това време се изисквали стабилни знания и добър характер.
В училището в Ясна поляна Лев Толстой въстанал срещу абстрактната педагогика и експериментирал със „свободно възпитание“ – защитавал правото на детето да бъде уважавано и обичано от своите възпитатели. В добавка въвел целодневното обучение, отхвърлил оценките при контрола на знанията и премахнал изпитите.
Индивидуалната педагогика в началото на ХХ век се опряла на разбирането, че психическите особености на детето са по-важни от обществените интереси.
Днешната ситуация в образованието до голяма степен се е повлияла от експерименталната педагогика от края на ХІХ век. На нея дължим специалните училища за надарени и изоставащи ученици, както и стандартизираните тестови проверки на интелигентността.
До средата на ХХ век в Европа и САЩ господствала прагматичната педагогика, чийто идеал е възпитаникът й да умее да действа, да решава проблеми, да поема отговорност, да сътрудничи с хора от различни класи и раси.
Фройд и неговите последователи посочили ролята на педагогическите грешки за травмите на индивидите.
Маркс и Енгелс ратували за доминантно трудово обучение и подчинили образованието на промишленото производство.
Макаренко изобретил ТВУ, което произвежда фотоапарати на печалба, и разкрил опасностите на родителската обич, която, прилагана извън мярка, може да доведе до създаване на диктатори или страхливци.
Казано накратко –
топлата вода в педагогиката вече е открита
независимо че в България тя периодично бива откривана средно на 10 години с неуспешни реформи. Въпреки това на министерството на образованието му отне две години, за да създаде „Концепция за основните принципи и иновативните моменти в проекта на нов закон за предучилищното и училищното образование“, преповтаряща историята на науката. Със същия успех то можеше да обяви за свой манифест един обикновен учебник по педагогика.
Азбучните истини, които съставляват документа (от типа на „Целта на обучението е развитието на автономна личност“, „Ролята на учителя – медиатор, улесняващ, подкрепящ, сътрудник, стимулиращ, провокиращ, диалогичен“, „Уроците са гъвкави, с разнообразна структура, интерактивни, мотивиращи за участие и работа“), засега се задават на хоризонта само на теория.
Което пак е голям напредък, тъй като зубренето вече се е превърнало в закон в България – единственият, на който иначе недисциплинираното население се подчинява безпрекословно.
Когато в едно общество масово не се дава мигач на пътя, но пък всички без изключение пращат децата си на частни уроци с цел по-лесно заучаване на материала, може да се стигне до големи абсурди. Като например новата инициатива на министерството след 15 септември да обучи 40 000 педагози (горе-долу половината от наличните) да преподават по „нова“ методика – да учат децата да мислят, а не да повтарят заучени фрази.
Тази гигантска крачка ще струва 75 млн. лв. от оперативна програма „Човешки ресурси“ и явно само недостигът на пари ще лиши другата половина от преподавателите от подобаващо обучение. В добавка министерството обещава, че ще промени държавните образователни изисквания и учебната програма, а веднага след това, но не преди 2013/2014 г. (когато този екип едва ли ще е на власт), ще има и нови учебници.
Когато институцията си признава, че нейните педагози не разбират от педагогика, както и че тепърва трябва да бъдат учени как да стимулират самостоятелното мислене,
става дума или за усвояване на едни пари, или за образователна катастрофа
а най-вероятно и за двете. Първо, защото обучението на един педагог как да учи децата да мислят е трябвало да се състои още на университетската скамейка. Че това не се случва там, отдавна е доказано от методите на преподаване дори в минаващите за най-елитни училища.
Затова, ако иска реална промяна, министерството трябва да насочи усилията си в курсовете по методика на преподаването във висшите учебни заведения, а образователните инспектори да излязат от кабинетите си и да влязат в учебните часове, за да парират порочната практика на „изпяване“ на уроците.
Иначе 75-те милиона лесно могат да бъдат усвоени под формата на семинари. Въпросът е ще има ли някакъв ефект за децата. На него повечето учители, които са посещавали обучителни семинари, биха отговорили отрицателно.
Всичко това обяснява защо България се срива с всяко следващо международно оценяване PISA, защо директорите на училища се назначават по партийна линия, защо при тази голяма безработица пазарът на труда се задъхва от недостиг на квалифицирани специалисти, защо в парламента се говори на диалект, защо сме вечно недоволни от тези, които ни управляват.
Връзката между качеството на образованието и стандарта на живот е пряка и решението на тази задача отдавна е открито. Липсва обаче умението да се приложи, може би защото свръхпроизводството на зубрачи вече е взело застрашителни размери.
Иван Кутузов, в. „Дневник”
