Тъмните дебри на парка и на полицейския бюлетин

Автор: Веселина Седларска

Нападали ли са ви в парк?

Тиражна вестникарска новина: „Труп на 28-годишна клошарка е намерен в Борисовата градина в София в отсечката между конната база и стадион “Българска армия”. На безжизненото тяло на Яна Я. К. в неделя по обед се натъкнал случаен минувач, който търсел спасение от летните жеги по сенките. Той се обадил в полицията и в парка дошли полицаи от Първо РПУ. По шията, ръцете и краката на жената имало морави следи от притискане. Смята се, че жената е удушена 3 дни преди да бъде намерена. “Има такава версия, но още не можем да я потвърдим категорично”, казаха снощи от МВР. Проверява се дали жената не е била изнасилена и дали е местена след убийството. Чантата й не е открадната и затова се смята, че не става дума за грабеж.”

Новини точно като тази се правят въз основа на служебна информация от полицейски бюлетин. Журналистите ограничават новината до поднесеното в бюлетина , когато няма време да разберат нещо повече. Журналист, който е работил дълги години с полицейски бюлетини, никак не би се изненадал да види в съобщението, че убитата жена е клошарка. И в същото време би бил абсолютно сигурен, че тя не е клошарка.

Друго, по-назад във времето, съобщение от печата: „При стрелба на двама полицаи в гора рикоширал куршум е убил клошар.” В България, когато убиецът е полицай, когато престъплението застрашава публичното спокойствие и когато трябва да се манипулира общественото мнение, жертвата трябва да изглежда незначителна. Жертвата трябва да е някой, който не си е струвало да живее. Защото е живял така, че няма значение дали е жив или не. Някой, който си е търсил убийството. Улеснил е престъплението. И не си струва чак толкова шума.

Класиката в това отношение беше при убийството на Станиела Бугова. 16-годишното момиче беше застреляно от упор с автомат „Калашников” при полицейска проверка на пътен възел „Петолъчката” от сержант Здравко Петков през 1998 година. Запомнете годината, тя може да ви изглежда отдалечена, но нищо до този момент не е по-различно, отколкото през 1998 година. Прессъобщението на полицията по случая „Станиела Бугова” трябва да бъде намерено, за да влезе буква по буква в учебниците по лицемерие. Не съвсем буква по буква (защото цитирам по памет) то звучеше така: „Около 23 часа при проверка на автомобил със софийска регистрация серж. З.П. е прострелял по невнимание в областта на главата Ст.Б. на 16 г., тя пътувала в автомобила с още трима души, взети са кръвни проби за алкохол, образувано е дознание.”

Така и толкова.

Какво си помислихте, когато прочетохте това прессъобщение? 16-годишно момиче от Сливен с още трима души в полунощ в софийска кола на пътен възел „Петолъчката”, който по онова време беше отбелязван с череп в картите на немските туристи. Ами, съмнителна работа, непълнолетна жрица най-вероятно, направо си го е търсила, какво толкова…

На първата пресконференция по този повод полицията нищо „не знаеше”. Не знаеше кой е шофирал, не знаеше кои са били в колата, не знаеше защо патронът е бил в цевта на автомата, защо предпазителят е бил освободен, най-вече не знаеше къде живее жертвата. Пресконференцията беше проведена 15 часа след престъплението.

На журналистите ни бяха достатъчни 15 минути, за да узнаем адреса и да отидем до дома на убитата. Където разбрахме всичко. Колата е била със софийска регистрация, защото е била наскоро купена от брата на Станиела. Той е и шофирал. В колата са били майката на Станиела и братовчед й. Пътували са към село Медвен, където ги е очаквал бащата. Спрели ги полицаи за проверка. Чул се гръм и Станиела се свлякла в скута на майка си. В тъмното майката опипала лицето й, в шепата й се изсипали зъбите на момичето. Куршумът минал през лицето. Станиела беше ученичка, танцьорка във фолклорен състав. Сержант Здравко Петков получи 2 години и шест месеца затвор. Министерството на вътрешните работи използва случая да разчисти някои неудобни кадри, други да размести. В деня, в който стана ясно, че сливенската полиция е убила сливенско момиче, елитът на Сливен се събра на шумен коктейл по случай празника на града Димитровден. Шефът на полицията беше на коктейла. Все едно, че не се беше случило нищо. Нищичко.

А убитата – пак от полицай – Елеонора? Тя също се намираше по време и на място, на което момичета, които не си търсят белята, не се намират. Както и сестрите Белнейски – твърде късен час за пиене на кафе, както бе казано. После се оказа, че оня клошар в гората край Велинград не бил клошар, а баща на три деца, който берял гъби. И че не било рикошет. А на „Петолъчката” колата е била пълна със семейство, а не със сутеньори и проститутки. И Яна не е била клошарка, а млад човек с много приятели, интереси и планове за бъдещето. После всичко става ясно. Винаги става ясно. И всеки следващ път полицията пробва рецидива да очерни жертвата, да я направи незначителна. Да представи едно дете като проститутка. Да внуши, че един човек с три деца, дом и семейство, е клошар. Че една кандидат-студентка е клошарка, наркоманка. Че Чората е така или иначе „поръчана” мутра, какво значение има кога и кой ще го убие.

Държавата е изцяло в тон с вътрешното си министерство. Помните ли студента Стоян Балтов, убит в навечерието на студентския празник? И той беше в неподходящо време на дискотека с неподходящо име. Държавните мъже не се принизиха до такъв дребен детайл като смъртта на един студент. Не посветиха светлите си умове на такава тъмна тема като заведенията за пиянство, смъркане, разврат и падение в Студентския град. Студентите бяха поздравени, като че ли нищо такова не се е случило. Майката на Стоян очаквала министърът до спомене детето й в поздравлението си за студентския празник – и заради това, че Стоян е студент, и заради това, че тя е учителка. Напразно очакване.

В България животът е нищо. Животът у нас не е тема. Нито как го носим, нито как го губим. Нито как ни го вземат, нито как нямаме шанс да не им го дадем. Животът ни е дребнотемие – скучно. Смъртта е дребнотемие – неудобно. Ако някой преди седмици си е наумил, че на тая дата ще има хапване-пийване или ще се надуват тромпети, смъртта не е сила, която може да попречи на началническото решение.

Нападали ли са ви, знаете ли как се чувства човек, който е бил нападнат? На мен ми се е случвало. Причакаха ме в парк по обичайния маршрут, по който се прибирах вкъщи, и пукнаха главата ми с камък. Искате ли да знаете колко е жалък човек, когато го нападнат? Много е жалък. И много, много е неподготвен за такова нещо. Помня, че земята изведнъж се приближи. Помня, че си помислих: „Удариха ме, а не ми се извиниха.” И пазех якето си от кръвта си.

Години наред работният ми ден на репортер бе започвал с полицейския бюлетин. Четях за нападнати хора и прескачах съобщенията като незначителни. Ударили, привели в безпомощно състояние, ограбили – какво толкова? Такива дребни новини не влизат дори в колонките и журналистите ги прескачаме. Когато ме удари онзи камък и небето падна отгоре ми, разбрах.

Доста по-късно, след болницата и след престоя у дома, стана ясно, че все още не съм разбрала. Излязох на улицата за първи път месец след инцидента. Настоявах да съм сама, нали вече бях съвсем добре. До момента, в който по тротоара срещу мен се зададе минувач. Обърнала съм се и съм хукнала обратно вкъщи – нещо в мен го беше направило по-бързо от самата мен. Страхът! Оттам нататък започна моето сприятеляване, надхитряне, разговаряне и изясняване със страха.

По същото време бяха нападнали и двама актьори – Тодор Близнаков и Михаил Хаджиилийков. На Тошо му бяха счупили челюстта, хранеше се през сламка. На Мишо му бяха откраднали джобния часовник, с който играе в „Джендем хан”, за който получи „Аскеер”. На мен не ми бяха взели абсолютно нищо. И досега си мисля, че бяха същите, които ми се бяха обадили два дни преди това, за да ми кажат, че имат пистолети, затова трябвало да им кажа къде се крие избягалата непълнолетна проститутка, която ми беше разказала как действа механизмът на сексуалния туризъм. Тогава им казах: „Ами, като имате пистолети, що не се гръмнете?” и на тях явно не им беше харесало чувството ми за хумор.

Говорих с Тодор Близнаков и Мишо Хаджиилийков и ги попитах сега, след побоя, по-различни от другите хора ли се чувстват. Те казаха – да. Не знаехме защо и как, но се чувствахме различни. Белязани някак, беззащитни и даже подозрителни, като че ли някой беше направил това, за да даде знак, че оттук нататък всеки има право да си отчупва от нас. Попитах ги още в кой момент е било най-страшно – когато удрят ли? Защото за мен не това беше страшният момент. Те казаха: не, удрянето не е страшно.

Мишо Хаджиилийков ми каза тогава, че когато преди чуел как някой е нападнат и бит, представял си го като клане на прасе – ти се дърпаш, те гонят, удрят те, изплъзваш се, пак те гонят, пак те удрят и т.н. А то е толкова бързо, че докато разбереш какво става, те вече бягат, а ти лежиш… Ей това е най-страшният момент. Тогава трябва да направиш най-важното нещо в живота на човека – да станеш. Но не искаш да станеш. Искаш да останеш винаги там, да те няма, да не те е имало. Лежиш, кръвта ти капе, но ти си пазиш якето, купено от магазинчето за втора употреба, и се чудиш искаш ли да станеш, за да тръгнеш по улиците на свят, в който са готови да те убият, без дори да ти се извинят. Подозирам, че точно в този момент страхът се възползва от всички твои отворени врати и влиза. После се опитваш да го победиш и, ако не се откажеш бързо, на стотния опит може и да успееш.

И ако определяте като прекалено сложно това, че у нас властта винаги се старае да представи жертвата като виновна, то всъщност е още по-сложно – жертвата също се чувства виновна. Белязана. Подозрителна. Тези сложни неща са в името на нещо много, много просто – за всяка власт всичко е много по-лесно, когато хората се страхуват. Виновни по рождение, уплашени по предназначение. Страхът е невероятен пазар. На него можеш да изтъргуваш всичко.

Източник: Сп. „Тема”