Том Блентън: Ако не окажеш натиск, информацията остава поверителна – така работи всяка бюрокрация

90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни, твърди директорът на „Архив Национална сигурност”

Tомас Блентън ръководи „Архив Национална сигурност”от 1992. Архивът е средводещите организации в САЩ в дебата за декласифициране на правителствени документи, свързани с външната политика на страната. Архивът е създаден през 1985. от журналисти и изследователи, за да се наложи контрол върху нарастващата секретност в американското правителство. Архивът се помещава в библиотека „Гелмън” към Университета „Джордж Вашингтон” във Вашингтон. С Томас Блентън разговаря Диана Банчева.

Том, как бе въвлечен в свободата на информация?

В колежа работех за университетския вестник. Мои приятели създадоха свой вестник в Минесота и ме поканиха да се присъединя. Прекъснах следването и заработих при тях през 1976 – годината, в която бяха приети положителни поправки в Закона за свобода на информацията. Президентът Форд наложи вето, а Конгресът го отхвърли. Бяхме в разгара на голямата битка за отворено управление. Стояха въпроси като как ще избегнем втори Уотъргейт, или войната във Виетнам. Един от начините бе да направим Закона за свобода на информацията наистина силен. Бях млад журналист и знаех за тези противоборства във Вашингтон. В този момент фермерите в Минесота протестираха срещу проект на правителството да построи високоволтов електропровод, който преминава през земите на хората. Процесът беше много непрозрачен. Идваха със съдебна заповед и отнемаха земята на хората. Правителството трябваше да направи оценка на въздействието, да организира обществено обсъждане и да вземе предвид мнението на бъдещите засегнати. А фермерите се страхуваха за ефекта върху здравето им, върху здравето на децата им. Тогава ми хрумна да подам заявление за достъп до правителствено проучване за ефекта върху здравето от високоволтови електропроводи. Заявлението хем успя, хем се провали. Не получих никакви документи, но правителството трябваше да признае, че никога не е правило оценка на риска за здравето от подобен проект. Това беше скандално. Новината кацна на първа страница, а аз спечелих журналистическа награда в Минесота.

Какво се промени след това разкритие?

Накара управляващите да изготвят проучване. В крайна сметка, нямаше риск за човешкото здраве. Но това, до което историята доведе, е изпълнение на задължението правителството да информира и да се консултира с хората, които ще бъдат засегнати, преди да предприеме някакви действия. Така че, като цяло значението на оценката на въздействие бе подсилено. Правителството трябваше да я прави и преди това, а не се съобразяваше. Промяната не беше огромна, но подтикна управляващите да си вършат по-добре работата. Това е истинската функция на журналистите, а едно заявление за достъп бе ключа към изобличаването.

Какво се случи после?

Върнах се в колежа, завърших и отидох във Вашингтон. Там срещнах други журналисти. За моя изненада малцина от тях използваха Закона за свобода на информацията. Аз не бях все  още опитен репортер, но написах голям материал, използвайки закона. Моят начин на мислене беше – отварям „Вашингтон поуст” и чета някаква история за някаква инициатива на правителството. Реакцията ми е – подай заявление за достъп, открий какво се крие зад изявлението на говорителя, какво пише в договора, какво наистина опитват да направят. Така мислех за правителството, но за моя изненада повечето колеги не разсъждаваха така.

А тъкмо журналистите трябва да имат подобно мислене.

Не само те. И всеки гражданин. Но това е трудната страна от свободата на информация – промяната в мисленето, в манталитета.  Изисква всеки от нас да го промени. Изисква гражданите да разберат, че информацията е наше право, ние я притежаваме. Изисква служителите в администрацията да разберат, че са просто пазители на информацията, че работят за нас. Следователно имат дълг към нас да ни информират за това, което правят. Но това са огромни промени в начина на мислене. И отнемат време. Ние  опитваме да постигнем тази промяна от 45 години и все още има какво да се желае. Може би сме по-добре по отношение на прозрачността от редица държави. Годишно се подават по 500 000 заявления за достъп на федерално ниво. Съществува асоциация от държавни служители, провеждащи специални обучения. Наричат се Американско общество на професионалистите по достъп. На английски абревиатурата е ASAP, което означава и „колкото може по-скоро”. И тези хора мислят за себе си като за професионалисти по достъпа. Работата им е да разглеждат заявления за достъп и да удовлетворяват исканията на обществеността. Това са големи стъпки напред.

Кога е създадена тази асоциация?

През 1980. Четири години след като подадох първото си заявление,  заявленията нараснаха толкова много, че самите служители прецениха: трябва да обучим колегите, които се занимават с това, да го правят както трябва. Защото, ако не го правим, както трябва, заявителите завеждат дела, губим време и пари. Трябва да повишим стандартите си. И създадоха тази асоциация. Друг стимул за участие е, че сертификатите, които асоциацията дава за преминато обучение, служат за повишаване на квалификацията и съответно на заплащането на служителите. Така обслужването на интереси вътре в управлението води до повече откритост.

Да накараме управляващите да повярват, че го правим за тях?

Те имат свои основания да искат да го правят. Не са като нашите. Понякога влизаме в открити конфликти. Преди известно време например „Архив Национална сигурност” откри, че Въздушните сили на САЩ са създали система, чрез която просто изхвърлят заявленията за достъп до информация.

Не е за вярване!

Тяхната администрация е много децентрализирана. Няма централен регистър на заявленията. А има и хора, които работят три години в един отдел, след това се преместват в друг. Тоест, три години са в отдела за достъп до информация и ако в края на срока имат натрупани необработени заявления, просто ги изхвърлят. Разбрахме това, тъй като 80 наши заявления не получаваха отговор с години. И ние питахме и питахме за тяхното развитие, а те дори не можеха да ни кажат къде са.

Как реагирахте на тази порочна практика?

Заведохме дело. Спечелихме го. Освен стотиците хиляди долари, на които бяха осъдени Въздушните сили, съдията издаде заповед за назначаване на генерал като ръководител на звеното, отговарящо за достъпа до информация, който да го реформира и да назначи нов състав. И те наистина се реформираха, но това беше в резултат на огромно усилие. Накратко: трябва да се обучава всяка нова група служители. И всяка нова група от журналисти. И всяко ново поколение от студенти за обществената информация, на която имат право.

Застъпена ли е темата за свободата на информация в университетските програми?

Да, за студентите по право и журналистика. А за студентите по история и политология мисля единствено Архива прави обучения. Провеждаме летен семинар за бакалаври и магистри, които ги очаква докторат. Идват около 30-40 изявени студенти, които ще бъдат следващите професори. За седмица ги обучаваме как да получават обществена информация от всякакъв вид – от архиви, чрез Закона за свобода на информацията, чрез процедура на декласифициране, от президентските библиотеки. Провеждаме и еднодневен семинар в университета Джордж Вашингтон как да се използва Закона за свобода на информацията. Десетина пъти  годишно чета лекции в журналистическите факултети в страната – в Колумбия, Бъркли и др. Всяка година представяме тактики за получаване на информация на конференцията на разследващите журналисти в САЩ. Издадохме наръчник за използването на закона, от който сме разпространили стотици екземпляри, а го има и онлайн. Доколкото знам наръчникът се използва в програмата на някои университети. Най-доброто, което правим за образованието на журналисите е, че раждаме новини. Пет-шест пъти в годината сме на първа страница на „Ню Йорк Таймс” и „Вашингтон поуст” с някой от документите, които са ни предоставили. Онзи ден Боб Уомплър бе в Националното обществено радио и коментира Корея. Десет милиона американци чуха експерт да говори за използването на Закона за свобода на информацията, за да получи документи, които са актуални и днес. Това засилва доверието в правото на информация. Хората започват да мислят за това право, когато им покажеш какво може да се постигне с него.

Кои са най-активните групи, ползващи Закона за свобода на информацията?

Гражданите в пенсия най-вече използват закона, за да получат информация за социални осигуровки, медицински грижи, надбавки на пенсията, здравна помощ. Следващата по големина група са ветераните, бивши военни. Информацията, която търсят също е свързана с пенсията им, с надбавките за служба, със здравната помощ. Третата група са лицензираните компании в САЩ. И най-активни от тях са фармацевтичните компании. За пример – Външно министерство получава около 10–15 000 заявления годишно. Докато Министерството на храните и лекарствата получава от 50 до 70 000.  Компаниите опитват да научат предварително каква политика по отношение на лицензионния бизнес предстои да предприеме правителството. Четвъртата група е частният бизнес, тези, които искат да сключат договори за поръчка с правителството. Това са предимно военни контрагенти. Пентагонът има бюджет от $600 милиарда годишно. Половината се харчат по договори. Петата по големина група са правните кантори, които подават заявления от името на клиентите си. Следват затворниците. Те разполагат с толкова свободно време, че могат постоянно да подават заявления. Повечето им заявления получават откази, тъй като искат информация кой ги е предал, кой е свидетелствал срещу тях, а това е информация, защитена със закон. След затворниците идват групи на гражданското общество, неправителствени организации. След тях по активност са служителите от местната или щатска власт. Те използват Закона за свобода на информацията, за да разберат политиката на федералното правителство, или какви средства трябва да дойдат в техния град, или къде са отишли тези пари. Така законът се превръща в още едно средство, което различните нива на управление могат да използват, за да контролират ефективността. Колкото повече знаят хората на всяко равнище, толкова по-малко възможност за корупция съществува. И последната група са журналисите – от 3 до 5 процента. Въпреки всичко, това са хиляди заявления с може би най-голям обществен ефект.

Как бе създаден „Архив Национална сигурност”?

След като завърших, заминах за Вашингтон. Там се запознах със  Скот Армстронг от „Вашингтон поуст” и Реймънд Бонър от „Ню Йорк Таймс”, които използваха Закона за свобода на информацията. Аз също го използвах, но не систематично. В началото на 80-те години получих предложение за работа на свободна практика в Централна Америка. Тогава там имаше война, беше добра журналистическа възможност. А Скот и Рей обмисляха създаването на „Архив Национална Сигурност”. Бяха натрупали толкова документи в домовете си, че обичаме да се шегуваме, че истинските основатели на Архива са съпругите на Скот и Рей, особено на Скот. Тя го заплашила с развод, ако не се отърве от документите.  Другата причина е, че е много трудоемко и отнема време да се получат документи, свързани с националната сигурност. Хора като Скот и Рей подаваха заявления в процеса на работа по определен материал. Обикновено завършваха историята и публикуваха  материалите си преди да получат отговор, защото имаха срокове. И година по-късно получаваха документите. Въпросът бе какво да правят с тях. Повечето журналисти биха ги изхвърлили или зарязали в мазето. А Скот и Рей създадоха „музей” за тези документи, тъй като разбираха трудността на работата със закона в областта на националната сигурност. По това време аз бях в Централна Америка. Четири месеца по-късно минах през Вашингтон да видя приятелите си. Предложиха ми да работя с тях. Приех, мислейки, че ще остана три месеца. И така вече 25 години. Започнах работа в Архива в началото на 1986, когато той беше малка неправителствена организация с 4-5 човека екип. Но двама души работеха по изключително интересни проекти. Единият беше Малкълм[2], който работеше по въпросите на Иран. А другият – Питър[3]– работеше по въпроса на Контрите в Никарагуа.

През ноември 1986 избухна скандалът Иран-Контри и ние бяхме единствените в света, които разполагаха с документи по въпроса и база данни със събитията и участниците. Малкълм ги редактира и ги публикувахме под формата на Хронология. Изведнъж медиите започнаха да ни канят, за да обясним ситуацията. От малки и неизвестни, се въртяхме по телевизиите всяка вечер, понеже разполагахме с нещо, което друг нямаше. Имахме невероятен ресурс.

Това израстване едва ли е резултат само от щастлива случайност.

И от здрава работа, разбира се. Изискваше се много работа и търпение, тъй като процесът е дълъг. Когато избухне скандал, можем да дадем уникалните ни първични документи. Ние не се застъпваме за нищо друго, освен за открито управление. Не бихме се изправили да кажем, че Контрите са лоши хора. Но имаме доказателства, те пораждат дискусия и Конгресът ни кани за становища 4–5 пъти годишно. И се превръщаме в първите в списъка на всеки журналист, на когото да се обадят, за да питат с какво разполагаме. Имаме постоянно медийно присъствие. Всичко това ни помогна да привлечем донори като фондациите Форд, Карнеги и Макартър. Те виждаха какво правим, какъв е резултатът и ефекта от работата ни и ни подкрепиха. Скандали като Иран-Контри отварят прозорец сред правителствената секретност, за да се види как наистина работи правителството. Иракгейт също отвори такъв прозорец. Уотъргейт – също.

Трябва да си там с експертиза и знание.

Точно така подбираме проектите си. Преценяваме районите в света с проблеми или ключови моменти от историята, които са противоречиви, които са обусловени от конфликти, които биха могли да доведат до скандал, и трябва да бъдат проследени систематично. Такава тема е атомното въоръжение, една от най-секретните теми на американското правителство. И една от най-опасните за света. Според нас, именно секретността поражда лошата атомна политика. Смятаме, че ако събираме документите систематично, докато няма скандал, ще сме готови при неговото избухване. Така че е необходима и подготовка, и късмет.

Секретността на правителството ли е най-голямото предизвикателство за Архива?

Бих нарекъл тази секретност коленен рефлекс. Това е като автоматичен рефлекс, без да влагаш капчица мисъл. Ето така се поражда по-голямата част от секретността на правителството. Имаме примери, които сме окачили по стените на офиса – един и същ служител по сигурността преглежда два пъти един и същ документ в рамките на една седмица. Първият път заличава първи и трети параграф, вторият път – само вторият параграф. Няма обективна причина за това. Всичко е субективно. Това е най-големият проблем, с който се сблъскваме. 90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни. Могат да заслужават да са защитени за кратко, за няколко месеца, за година. Но системата би ги държала в тайна завинаги, ако не ги притиснем със заявление за достъп, със съдебно дело, с процедура по декласифициране. Ако не го направим, системата ще продължи да държи информацията в тайна, защото така работи всяка бюрокрация. САЩ е може би една от най-отворените, най-некорумпираните бюрокрации. И все пак имаме своите скандали.  Най-голямото ни предизвикателство е автоматичната секретност. Имаме средства за борба с това. Законът за свобода на информацията е едно от тях. Публикациите в медиите – също. Съревнованието между институциите за награди, като в България за Деня на правото да знам, също е средство.

Ние опитваме непрекъснато да спечелим служители от администрацията на наша страна. Често наши съюзници са историци, които имат достъп до секретна информация, но не могат да публикуват, за да получат признание от историческата общност. Така че, ни съдействат за декласифицирането на подобни документи.

Кой наскоро предоставен документ би цитирал като особено въздействащ?

Записи от разпитите на Саддам Хюсеин за истинските мотиви на политиката му и колко погрешно е било САЩ да навлязат в Ирак. Разпитите се водят от агент от ФБР, който говори арабски и успява да спечели доверието на Саддам. Агентът пита: „След като узнахме, че не разполагаш с атомни оръжия или оръжия за масово унищожение, защо не ни каза, че нямаш, а остави всички с впечатлението, че ги криеш”. Саддам отговаря: „Ако бях признал, че нямам такива оръжия, лудите ирански молли щяха да ме завземат. Единственият начин да осигуря сигурността на Ирак бе да изглеждам сякаш имам оръжия за масово унищожение”.

За американците, тази война коства стотици жертви. Милиарди долари бяха погребани в пустинята. И това беше огромна новина, произтекла от едно заявление за достъп до информация до ФБР.

Какво предстои на Архива след почти 30 години работа?

Направихме една голяма промяна, след като аз поех Архива. Първите 6-7 години от дейността си, той бе фокусиран върху американското правителство. Но с края на комунистическия период и отварянето на възможности по целия свят, за мен фокусът се измести върху това да превърна Архива от институция в част от световното движение за свобода на информацията. Да помогнем на хора от други страни да разберат и реализират амбициите си. Документите, с които разполагаме, се превърнаха в доказателствен материал за правозащитници в други държави. Примерът от нашите съдебни дела и застъпничество послужи на други кампании. Понякога успяваме да намерим дори средства от американски благотворителни фондации, за да подпомогнем неправителствени организации в страни като Грузия. Това позволи на Института за развитие на свободата на информация да осъществи първото проучване на уеб страниците на институциите в страната. Помогнахме на активисти в Индия да наберат средства от Гугъл, с които направиха първото федерално проучване за използването на закона в страната. От 190 държави в ООН над 80 имат закони за свобода на информацията. Това също е цел – от 80 да станат 190. А от 80- те със закон, може би в 25 от тях законите са наистина действащи. Да ги увеличим от 25 на 80-90 също е хубава цел. Мисля, че има много възможности в тази област по света. Затова и създадохме портала Freedominfo.org. По отношение на бъдещето на Архива, това, което аз смятам за ценно, е партньорството с организации от други държави. И като говорим за следващите 25 години, работата на „Архив Национална сигурност” ще бъде да доведе новите стандарти, поставени Обама, до норма за рутинна откритост в Интернет. В САЩ е реално постижимо следващия четвърт век процесът на подаване на заявление, на подаване на жалба, на завеждане на дела да се свие, тъй като много от информацията ще бъде достъпна онлайн. Една от целите ни е да доведем американското правителство до това ниво на откритост.

Източник: http://www.aip-bg.org/