Безразсъдната вътрешна политика на коя да е власт често се отъждествява с подчинение на злонамерени външни сили
Иван Петрински, в. „Сега“
Напоследък все по-упорито се подмята, че вътрешната политика на българските правителства се насочва пряко от външни сили. Унижението да се живее в днешна България няма друго близко до ума обяснение, сякаш наистина друг дърпа конците на това правителство: сътворени незнайно как, смайващи за здравия разум властови решения, поръчани неграмотни политически назначения, а от устите им – бисер подир бисер капе.
Няма как по друг начин да проумеем безумието, царящо в китната ни само за някои татковина, няма как да проумеем ругатните, които от правителството сипят редовно към народа си – „шибаняци“, „кучета“ или просто „мат’риал“. И това не е всичко, преди седмица главният началник изиска и всекидневни благодарности. Бил ни бил спасил (sic, моля ви се!).
Народното търпение взе да напомня тежка сексуална девиация. Отношенията между политическата ни класа и така наречения народ придобиха ясните очертания на садо-мазо в класически вид. Най-добре е вече психиатрите да се намесят.
Наистина няма как продажната ни политическа класа само от глупост и некадърност да сътвори толкова безумия в ущърб на България, някой наистина трябва да им подсказва, някой с много извратено мислене. Предполагам, че повечето от нас са на прав път в предположенията си.
В предългото ни историческо развитие като народ с могъща държава, макар и рядко, се е случвало тежък външен диктат да води управлението на България. Във всички тези случаи се е намирал по един Иваил, комуто най-много и най-бързо му е писвало, та със сетни сили да поведе срещу подставениците и себе си, и другите и така наистина да спаси България. Няма начин и сега да не се появи.
Голямата сферична корона на българските царе, направена за цар Иван Асен Велики през 1230-1235 г. и използвана без прекъсване поне до 1280 г. С нея през 1259 г. цар Костандин Асен (1257-1277) е изобразен на стенопис в притвора на Боянската църква, с нея се обвенчава и цар Иваил през пролетта на 1278 г.; Кръстовидният скелет и затварящите пана на короната са били изработени от злато, вероятно сдвоено за здравина от вътрешната страна със сребро. Украсата е от рубини, изумруди, перли и диаманти (или лейкосапфири). Във височина короната завършва с прочутия двойнопирамидален кървавочервен рубин, а прикачените висулки, стигащи почти до раменете на царя, са от перли и карнеол (?). Музей „Боянска църква“, филиал на Националния исторически музей-София.
* * *
Първото значително татарско нашествие българските земи преживяват в последните години на управлението си от цар Иван Асен Велики. Това сведение понякога се подлага на известно съмнение (Ив. Божилов, 1985), но по-скоро е правдиво. Начело с хан Батий татарските орди преминават през България на връщане от тежък поход срещу маджарите, но „били съвършено разбити от цар Асен“. Тази последна голяма победа за Иван Асен Велики едва ли е изненада за нас, но летописецът ни се показва твърде зачуден в своя разказ. Била имала сила България да се справи със страшната азиатска напаст . . .
Вярно, силна е България, когато мъдър и силен е този, който стои начело. Постепенно при наследниците на великия цар, а особено при царуването на Костандин Асен (кратко отклонение: точно така е изписано личното име на царя и в Боянската църква, това е и обичайната форма на среднобългарски с вариант Костандин през ХIV в.), точно след средата на ХIII в., поне днешните ни североизточни земи са като разграден двор, татарите плячкосват (вж. в Извори) всичко, което си набележат. Струпването на няколко изворови сведения за околностите на средновековния български град Овеч (Й. Андреев, 1981), до днешния Провадия, свързани както с Иваил, така и с началото на селската война, навеждат логично на мисълта, че там някъде ще да е пасал свинете Иваил по-рано, може там да е родният му край.
Когато се изброяват причините за немислимия Иваилов политически възход, често се пропуска един чисто нумизматичен факт (Й. Андреев, 1980). Преди да се превърне в жалката гледка, която Пахимер описва, цар Костандин Асен е българската надежда за възраждане. Именно този владетел отсича огромно количество монети, с което се модернизира българското стопанство. Твърди се, че тези монетни емисии са разпространявани в милионен тираж. Именно в навечерието на селската война инфлационните процеси се ускоряват небивало за първи път след възстановяването на българската държава. А данъците и таксите остават да се плащат вече с налични. Та не е странно, че масовото и значително обедняване в съчетание с татарския безпредел и царското безсилие сякаш изневиделица прерастват в мощно народно движение.
Всеки народен вожд трябва да приложи в действие силата и уменията си, за да се покаже достоен да води. Иваил го прави с лекота. Прочистването на българските земи от татарските разбойници е първата голяма негова победа. А щом са победени „непобедимите“ татари, тогава следващата цел може да бъде само обявяването на „война на дворците“.
Иваиловите победи вече се следят от всички балкански държави, в България нещо важно става. Император Михаил VIII Палеолог даже напуска Цариград и се установява в Одрин за да е по-близо до съдбоносните събития. Точно в Одрин, докато страдал от раните, получени след като конят му се подхлъзнал, а императорът бил жестоко издран и натъртен, пристигнала и вестта за Иваиловата победа под Търновград в края на 1277 г. и за смъртта на цар Костандин Асен на бойното поле „като жертвено животно“.
Понеже в политиката няма прошка, върху всеки, който покаже и най-малка слабост, налитат като лешояди околните. Михаил VIII вече имал план, Иван Мицо Асен трябвало да се пребори за българския престол вместо Бърдоквата.
Ще да е била изключителна гледка преминаването на селската войска, предвождана от Иваил, през трите непревзимаеми порти на Царевец. Едва ли опитите на византийските летописци да омаловажат постигнатото споразумение с вдовстващата царица Мария биха притеснили селския вожд. Пък и какво лошо, като го наричат „женолюбец и почитател на женските спални“.
Дори и вече коронован, цар Иваил се оказва затрупан със страшни държавни грижи, плътно „заобиколен отвсякъде с война и ласкатели“ – от юг няколко византийски армии и претендента Иван Мицо Асен, от север – татарите, подтиквани към агресия от византийската дипломация, а в Двореца на Царевец – непонятните за свинепас сложни дворцови интриги. Вероятно още в първите дни след коронацията и насладите в семейното ложе с доста по-възрастната царица Мария (бракът й с Иваил за нея бил трети), селският цар трябва да си е дал сметка, че едва ли ще оцелее, само на войводите си Момчил, Куман, Дамян, Кънчо и Стан и на многобройната си войска можел да се довери. До края на 1278 г. с тях и с войската си цар Иваил извоювал блестящи победи.
* * *
Ако не друго, селската война в България в началото на последната четвърт на ХIII в. и обвенчаването на Иваил с короната на българските царе поне временно утихва татарския натиск, показва силата на едно наистина мощно народно движение.
Но пълната татарска хегемония в България все още предстои. Тя ще бъде толкова унизителна, колкото и кратка. Един често забравян български владетел с тъжно детство ще отбележи завинаги нейния край.
Извори
„Тъй като [цар] Константин [Асен (1257-1277)] бил телесно слаб (той бил неподвижен поради счупената си бедрена кост и когато трябвало някъде да се придвижи, пренасяли го на колесница като ненужен товар (мнозина го мразели, а съседите му татари извършвали нападения всеки ден и всъщност правели имуществото на мизийците [българите] татарска плячка. Лахана [цар Иваил] се сблъскал с татарска фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени, че ще бъдат добре под негова власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предните дни, а при нападенията си действал смело.
Това твърде много изплашило Константин, а когато било съобщено неочаквано, то смутило и самия император [Михаил VIII Палеолог (1259-1282)], защото те мислели, че такова издигане не по заслуги не би могло да се случи освен поради твърде големи причини. [Цар] Константин [Асен], понеже се намирал пред робство, насочил вниманието си към това неочаквано появило се зло, за което нито той, нито някой друг някога е помислял . . .
Лахана с всеки ден ставал все по-силен и мнозина се присъединявали към него, понеже мразели собствения си цар . . .“
Из „Исторически записки“ на летописеца Георги Пахимер (1242-ок. 1310)
Превод на Ал. Милев
„. . . непристъпни [били тези] крепости за чужденците, които крепости [Мъглиж, Крън, Верея, Колина, Венец (Старозагорско)] благородният [византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот] лесно подчини.
Ако те нямат възможност да говорят поради далечината [си], то нека Лахана не завижда на съдбата. Защото, дори ако с мълчание ще скрие битките, самото Търново ще разтръби победите. Скоро ще заговори и събраната войска от костите, натрупани от него . . .“*
Из „За военните подвизи на известния чутовен протостратор“ на византийския придворен поет Мануил Фил (ок. 1270-ок. 1350)
Превод на Ал. Милев
*стихотворната форма тук по обясними причини не е спазена
Бел. ред.: Текстът е част от поредица на автора на същата тема във в. „Сега“.
