Оперната дива, мецосопран „номер едно” в света Веселина Кацарова пее в по 60 спектакъла годишно, но и популяризира навсякъде българските народни песни. Как една истинска звезда може да остане невероятно скромен и мил човек
На тържествена церемония бе официално закрит XVI Салон на изкуствата, който тази година мина под знака на 30-ия рожден ден на Националния дворец на културата (НДК). Новият изпълнителен директор на НДК Мариана Чолакова връчи Годишната награда «Св. св. Кирил и Методий» за 2011 г. на видната наша поетеса, преводачка и общественичка Леда Милева, която изглежда наистина невероятно за своите 91 години – с буден ум и бодър дух. Голямата награда на Салона на изкуствата отиде при Столична община за нейната постоянна подкрепа на цялостната дейност на НДК.
Отшумя още един многожанров празник на културата с десетки прояви, в които на сцената видяхме изпълнители от над 10 страни. Неговият заключителен акорд обаче постави най-успешната българска оперна певица зад граница Веселина Кацарова. В съпровод на Симфоничния оркестър на БНР с диригент маестро Емил Табаков, смятаната сега за «мецосопрано номер 1» в света изпълни арии от опери на Дж. Росини, К. Сен Санс, Ж. Бизе, песни от Георги Костов. На финала на продължилия над два часа рецитал – несъмнена кулмина-ция на Салона на изкуствата, прекрасната ни оперна «дива» възнагради публиката и с два биса – ария на Розина от «Севилският бръснар» (Росини) и Хабанера на Кармен (Бизе).
Веселина Кацарова е ярко доказателство, че когато си истинска величина в една област, ти си напълно нормален и достъпен при общуването си с хората и че колкото си по-велик, толкова си по-земен. Надарената с изключителни гласови данни (с глас между мецосопран и алт) и изразителност певица е невероятно скромен и мил човек. Тя бе любезна да отговори и на няколко въпроса специално за информационна агенция Блиц. Под силното впечатление от нейната напълно искрена (а не привидна, присторена) скромност, най-напред се заинтересувах, как една «звезда» като нея, е успяла да се запази така:
– Най-важното нещо е човек да остане абсолютно земен – с усмивка отвърна Веселина Кацарова. – Много малко на брой певци и «звезди» успяват да се справят с думата «успех». Аз успях. Не промених своята душевност. Не съм забравила, откъде съм тръгнала – малкото Весе от Стара Загора, което на 4 годинки започва да учи пиано. Моят дядо е лежал дълги години в Белене, три пъти е бил извеждан на разстрел. Затова баща ми и майка ми носеха фамилията Ангелови.
Доста по-късно дядо ми ме помоли да взема неговото име и станах Кацарова. Няма никога да забравя моята вокална педагожка в Консерваторията проф. Реса Колева (Б.а.- Случайно в една такси в Стара Загора бащата на Веселина Кацарова се запознава с проф. Колева, дошла тук да види сина си,журналиста Станислав Колев, окръжен кореспондент тогава в «града на липите» на централен всекидневник. Бащата споделя с известната педагожка, че има едно момиче, което учи пиано в местното Музикално училище, но много обича да пее и я помолва, ако може, да я прослуша. Тази случайна среща ще стане и старта на Веселина Кацарова към «оперния Олимп»).
Няма да забравя и други мои преподаватели в Консерваторията – проф. Георги Костов, проф. Светозар Донев по актьорско майсторство, който по-късно, вече и директор на Софийска опера, ме покани да дебютирам там , при това с Розина от «Севилският бръснар», преди още да съм се дипломирала, и др. Може би за да се «преборя с успеха» ми помогна моят стремеж и умение ясно да разделям кариера от цивилен живот. Казвам си: «Това е моята професия, това е моят личен живот» – моят съпруг, моят обичан 12-годишен син, който се учи много добре и влезе в гимназия. Никога не играя роли извън сцената. Естетика, дисциплина, разбиране на своите граници – докъде и докога може. Артистът трябва да знае, кога да слезе от сцената. Това според мен са основните фактори един певец, един творец изобщо да може да се запази….
– Вие твърде млада, едва 23-24-годишна напускате България и започвате стремителната си кариера по световните сцени. В началото на 2003 г.,след Ваш триумф в «Дойче опер Берлин», при един наш продължителен разговор Вие откровено споделихте, че на Запад има дискриминация към българските и изобщо славянските певци, че при прослушвания, конкурси и др. те се сблъскват едва ли не с индиректен расизъм. Продължава ли и сега тази дискриминация?
– Действително на българите и славяните изобщо се гледа като на певци и хора, които нямат култура в пеенето. Много импресариа, оперни директори и режисьори си казват славяните са големи гласове и започват да ги товарят много и с неподходящи за техните вокални дадености партии. Експлоатират ги жестоко 5-6 години и те …свършват. Аз имах щастието да срещна още в началото на своя път легендата Караян и най-дългогодишния интендант (директор) на Виенската държавна опера Йон (Йохан) Холендер, но и разума да ги послушам. Всепризнатият «ас» в оперното изкуство Холендер ми каза: «Веселина, не пейте в началото драматични роли!». Затова се залових обаче с наистина най-трудните във вокално отношение партии от опери на барока и класицизма (от композитори като Монтеверди и Хендел, Глук и Моцарт), с образците на белкантото в творбите на Росини, Белини, Доницети. Моята цел беше да докажа, че няма значение кой откъде е, кой къде е роден. Стана така, че «некултивираната» българка се превърна в «Моцартов специалист», «Росинов специалист», та чак някои медии на Запад да пишат, че съм вече «малко маниерна» в тези супертрудни роли.
Разбира се, за да се пребориш с предразсъдъците към твоята националност, трябва преди всичко да положиш огромен труд, неистова работа. През моите първи две години в чужбина съм пяла по 70 спектакъла годишно, ами като сложите към тях и генералните репетиции (?!). Сега пея «само» по …60 спектакъла на година. В България такова нещо е непознато. Направих над 50 мецосопранови роли. На световната оперна сцена се работи страшно много. Имах и щастието да бъда винаги на нужното място в нужния момент.
Има обаче и едно нещо, за които ние самите, българите сме си виновни. Българите са според мен единствената нация, която се прекланя пред всичко чуждо, пред всеки чужденец. Твърде често криворазбраното гостоприемство се превръща в чуждопоклоничество. Другите нации се прекланят само пред себе си…
– Като заговорихте за България, госпожо Кацарова, за Вас се говори с известни нотки на упрек, че не идвате по-често в Родината си, че не пеете на нашата оперна сцена. Репертоар ли нямат нашите оперни театри за Вас или има и други причини? Ангажирате ли се с популяризиране по света и на българска музика?
– Аз просто не живея тук, а моите ангажименти са планирани ден по ден 2-3 години напред. Календарът ми е пълен до 2013 г. включително. Говорили сме на тази тема с Чечилия Бартоли (б.а. – другата мецосопранова «суперзвезда» на оперния небосклон) и Томас Хемпсън (б.а. – страхотен американски баритон), че там, където сме родени, за тях съответно Италия и САЩ, най-малко пеем. Аз лично съм пяла в България 5-6 пъти от 1989 г. ,вкл. и благотворително за възстановяването на Старозагорстката опера.
Смешно е да се твърди, че у нас нямало репертоар за мен. Та аз имам «в куфара си» 50 готови роли. Друг е въпросът, че никой в България не ми е предложил нещо конкретно – точна дата, спектакъл, условия. Христо Друмев е единственият човек, който е работил професионално с мен. Може би защото е космполит и знае как трябва. Ето и сега. Обади ми се навреме по телефона с предложение за рецитал при закриването на Салона на изкуствата-2011 и ето ме тук. Не може обаче да ми се казва едва ли не: «Весе, кога ще дойдеш тук? Ела, ще измислим нещо, да зарадваме хората…»
Иначе България ми липсва много. Аз съм българка. Постигнала съм всичко, което може зад граница, но и професията много ми е взела, например България, където ме очакват и моите родители. Баща ми, от когото съм наследила музикалност и артистичност и майка ми, от която съм взела самодисциплината и разумната преценка. Да не говорим за личния ми живот–не ходя почти никъде извън операта и дома си.
Винаги и навсякъде се старая обаче да популяризирам българската музика. Правя го най-вече на песенните рецитали и в своята дискография. Българските народни песни се разбират като чувство, макар че слушателите не разбират нищо от текста. Нарочно съм подбрала тихи, спокойни нашенски песни. Така хората се съсредоточават още повече и вникват във вълненията, които се опитвам да им предам.
Изключително се радвам, че в моята богата дискография (мога да кажа най-богатата от български оперен певец) успях да запиша и доста българска музика, което беше моя цел. Нарочно изчаках да се утвърдя първо на световната музикална сцена, за да се приеме добре и на сериозно и българската музика. Записах всички фолклорно, преработно от Красимир Кюркчийски. Сега включвам в репертоара си и песни от цикъла «Пет народни песни за моми хубавици», които маестро Георги Костов е аранжирал специално за мен. Фолклорът е автентичното, което е запазило нашия език през тези пет века османско владичество. Много ценя и обичам родния си език. Моят син (ох, отново говоря за него, но какво да правя като е най-голямото постижение в живота ми – усмихва се лъчезарно и някак си смутено оперната прима) говори на български, независимо че от 18 години съм омъжена за швейцарец. Синът ми се казва Ив-Люсиен Кауфман на дядо си Иван.
– Как обаче при тези 60 оперни спектакъла годишнно, песенни рецитали и др. , при тази «неистова»(дори по Вашите думи)работа, не само сте успели да запазите невероятния си глас, но ставате и все по-търсена «прима». Ето през 2013 г. ще пеете в Метрополитън (Ню Йорк) «Кавалерът на розата» …
– Желязна самодисциплина. Оказах се човек с много здрава психика. Станах много силна и си казвам: «Винаги напред!». Същевременно много разумно изграждах и градя своя репертоар. Една дълга кариера означава да се гради бавно репертоар и да се мисли за бъдещето. Изпитвам голямо уважение към творци с дълга кариера, които мислят за утре, за това, какво биха изпели след 5-6 години. При мецосопраните дългата кариера е напълно възможна, ако разбира се, не се «преквалифицират» в сопрани, за да имат винаги най-централната роля. Така постъпиха някои мои талантливи колежки и вече отдавна ги няма на сцената.Голямата професионална оперна е същинско клане. Ако издържиш, издържиш. Ако ли не – отпадаш. Аз оцелях в това клане.
Споменахте «Метрополитън». Да, много е хубаво да пееш пред над 4 000 души публика. Няма да забравя обаче и съвета към мен на Мирела Френи (б.а.-забележителен италиански сопран, съпруга на Николай Гяуров) :»Не пейте много в Америка. Там убиват гласовете…» И действително в такива огромни зали да се надвикваш с оркестри, в които има по 9 контрабаса, е на ръба на човешките възможности. Освен това певците от САЩ са абсолютни егоисти. Идват дори болни на спектакли, кихат, кашлят, тъпчат се с корти-зонови препарати и заразяват другите. Така ме заразиха и мен през март-април тази година, когато в Мюнхен пях Ромео в «Капулети и Монтеки» от Белини. Много бях болна.
За да се запазя като добра певица, от значение е и фактът, че всеки ден си повтарям: «Аз съм заменима!» (б.а.- тук оспорих нейното мнение, защото зависи на каква цена и дали «заместникът» ще бъде на това ниво). Не се смятам за връх в българското оперно изкуство. Световните имена сред българите според мен са: Борис Христов – абсюлютният връх и невероятен актьор на всичко отгоре, а след него Николай Гяуров и Анна Томова-Синтова. Аз имам обаче най-богатата дискография…
– Освен вокално, Вие изглеждате чудесно и като фигура, като визия. Как поддържате своя вид и тяло – много важен «инструмент» за актьора?
– Аз съм вече на 46 години и не ги крия. Вечерта преди да отлетя за София, пях в Хамбург Розина в «Севилският бръснар». Партньорът ми Граф Алмавива беше 29-годишен руски тенор и много се учуди, като разбра истинската ми възраст. Не правя обаче нищо особено за своята фигура. Отново заради сина ми си взехме вкъщи куче. Естествено аз го разхождам и тичам с него в градинките на Цюрих. Имам си у дома едно кантарче, но не го ползвам често. Когато обаче видя на кантарчето, че съм плюс 3 килограма, си казвам: »Весе, я се стегни! Какво става?» И започвам да ги свалям. По-лесно се свалят 3, отколкото 30 килограма…
– А каква музика обичате да слушате у дома, кои други оперни певци?
– Не слушам опера. У дома слушам само поп-музика. Обичам песните на Кристина Агилера, на Пинк. Страшно много обичах и ценях Уитни Хюстън. Жалко, че един такъв талант си провали сам по такъв начин живота. В Цоликом, предградие на Цюрих, където живеем, сме съседи пък с Тина Търнър – еталон за дълголетие в изкуството.
Разговора води Борислав Костурков
Източник: Блиц
