Божидар Чеков: Английското късогледство е като френското

„Събитията в Англия и насилието от миналата седмица не са случайни“ – разказа пред Eurochicago.com добре известният с публикациите си на сайта ни Божидар Чеков от Франция. „От години бившите колониални империи лицемерно затварят очи пред наплива на гладни и жадни чернокожи, чиито деди са били нанизани на синджири. Някои от тях вкарват голове и печелят медали в лекоатлетическите дисциплини, заради което французи и англичани декларираха, че интеграцията е успешна.“
Божидар Чеков ни предостави свой материал писан преди 13 месеца за случващото се във Франция, като уточни, че то важи и за добрата стара Англия.

ФРЕНСКОТО КЪСОГЛЕДСТВО

Автор: Божидар Чеков

Бързото елиминиране на националния отбор от Световното по футбол не изненада почти никой във Франция. След оставката на Зинедин Зидан, резултатите на петлите, постигнати по време на контролните мачове, изключваха всякакъв оптимизъм. Евентуалното победоносно представяне зависеше само от някакво чудо. Чудото обаче не се състоя. Въпреки лошото предчувствие, френското общество се стъписа повече от поведението отколкото от представянето на отбора.

Скандалът

който се развихри между играчи и ръководители прерасна в бурен политически дебат. Същността на конфликта обаче остана в сянка.  Световното първенство в Южна Африка се оказа по силата на обстоятелствата кулминационната точка на един абсцес, който зрееше отдавна. В продължение на години любителите на футбола се питаха

защо носителите на националната фанелка не пеят „Марсилезата”.

Френската федерация по футбол редовно омаловажаваше проблема благодарение на задоволителните спортни резултати. С времето нещата се менят, но проблемите – зреят.  След фиаското, французите откриха, че националният им отбор е съставен от невъзпитани милионери. Самият  треньор на френския отбор, който трябва да служи за пример, винаги се е държал невъзпитано. Като капак на кариерата си, Реймонд Доменек отказа да стисне ръката на бившият световен шампион Карлос Перейра, настоящ треньор на отбора на Южна Африка. Някои политици се опитват да успокоят вълната от възмущение, която футболистите повдигнаха. Според тях престижът на Франция си остава непокътнат, защото провинилата се банда футболисти не е огледало на истинското общество. Ако това е така, защо този отбор не облече фанелки на кварталите в които живее, вместо тези на Франция?! Двуличието и късогледството никога не са помагали за разрешаване на реалните проблеми.

Франция е европейски първенец по раждаемост. В същото време никой не дава да се говори за каквато и да е етническа статистика на „новородените” французи. Конституцията на страната е изключително щедра. Тя гарантира френско гражданство на всеки, който се роди на нейна територия. А Франция притежава територии по целия свят. Между тях най-плодородни по раждаемост са острова Майьот в Индийския океан и Гвиана в Южна Америка. В първия случай,

властите се чудят как да спрат потока от лодки с бременни африканки,

които пристигат всекидневно на острова с цел да раждат във Франция. В Южна Америка, близо до реката Амазонка, французи и холандци са си разделили една територия на две. От една страна е най-бедната в света Суринамска република, а от другата страна е френския департамент Гвиана. Хората от двете страни на границата са едни и същи. Броят на 13-14 годишни ученички от Гвиана, които отсъстват „по майчинство” расте. Оказва се, че с получените детски добавки, те изхранват роднини, живеещи от другата страна на границата. Социалните помощи и хуманитарната загриженост на Франция към всички нуждаещи се са известни в цял свят. Те се оказват все по-привлекателни. Каквито и да са, социалните помощи обаче не гарантират интеграцията на емигрантите. Те им позволяват единствено да намерят подслон и да не са на улицата. Население което разполага с едни и същи финансови възможности се насъбира в едни и същи квартали. Френските „чувствителни” предградия нямат нищо общо с гетата в Кливланд, Чикаго и Ню Йорк. Докато в САЩ някои квартали приличат на бомбардирани градове, във Франция панелните блокове се боядисват редовно.  Семействата живеещи в тях са многобройни. След като „създадат” някой друг френски гражданин, емигрантите докарват от страните, от които идват, близки и роднини. Всички тези хора не говорят френски. Поради липса на достатъчно пространство, децата от най-ранна възраст са изхвърлени на улицата. Училищното обучение е трудно и за ученици и за учители. Конфликтните ситуации са често явление. Отличниците са рядкост, неуспехите и проблемите – многобройни.

Пред отблъснатите от учебната система има две възможности – търговия с наркотици или професионална спортна кариера.

Какъвто и път да поемат децата от предградията, всички те споделят едно и също недоволство към системата, която им дава документи за самоличност, без да ги интегрира реално. Понякога това недоволство се изразява чрез гражданско неподчинение и вандализъм. Палят се автобуси. Атакуват се полицейски участъци. Хвърлят се камъни по пожарникари. Разбиват се детски градини и се опустошават училища. Редките магазини за стоки от първа необходимост, спускат кепенци един след друг. Лекарските кабинети се закриват. В пропастта между емигрантското население и френското общество понякога се промъкват ислямски проповедници. Употребата на огнестрелно оръжие взима все по-млади жертви. Поради това френските управляващи ликуват всеки път когато от „чувствителните квартали” се излюпи някакъв шампион.

Спортните шампиони служат за алиби на политиците за успеха на „френския модел” на интеграция.

Как стоят реално нещата? Между панелните блокове сноват „консултанти”, които набелязват младите таланти. На 12-годишна възраст с помощта на адвокати, те подписват първите професионални договори. Поели пътя към „многото пари” бъдещите шампиони познават само терени, съблекални и спонсори. Консултантите, адвокатите и агентите са тяхното ново семейство. И понеже най-много се печели в Англия, Испания и Италия, на 20-годишна възраст най-добрите френски футболисти заминават за чужбина.  Така израснали и формирани младежи никога няма да почувстват гордостта на словаците от националната фанелка. Те са неспособни да пеят националния химн като сърбите. Това съвсем не значи, че са безчувствени. Стачката, която обявиха в Южна Африка е публичен израз на недоволство. С потушаването на скандала се зае министърката на спорта Розлин Башло. Ръководството на федерацията ще бъде изслушано от Парламента. Дори и Президентът Саркози се намеси. Изглежда, че по-важно от всичко е да не се разбере истинската причина на протеста. В това време спонсорите „на бунтовниците” анулират договорите с мълниеносна бързина. Така създалата се ситуация напомня  черните ръкавици вдигнати към небето на Карл Смит и Джон Карлос на подиума на 200 метра гладко бягане по време на Олимпийските игри в Мексико през 1968 година.

Във френската федерация по футбол всички директорски места от треньора до президента са заети от белокожи французи. В същото време цветнокожите спортисти са очевидно мнозинство. Французите отказват етническите квоти на американската система. Те разчитат на социалните условия за интеграция. Всяка година обаче етническият състав на населението на страната се променя в една и съща посока. Политическата представителност, „сладките места” в различните министерства и медийният персонал игнорират тази реалност. Ако тенденцията продължи, в близко бъдеще все по-малко французи ще пеят „Марсилезата”.

Париж, 27 юни 2010г.