Аймерик Чопрад пред сп. „Геополитика“
Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969 г. През 1993 г. завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.
Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, на която е секретар. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.
Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).
– Напоследък много се говори за т.нар. презареждане в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?
– Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.
– Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената чаена партия е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това тя очевидно стои на неоконсервативни позиции.
– Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.
– И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.
– Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.
Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. чаена партия. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Т.е. ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснен с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.
– Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята й. Нима това не е проблем? Защото Русия не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.
– Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция съумя да намери редица допирни точки с Иран, като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Т.е. тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.
– Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?
– Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.
– А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.
– Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски… Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.
– Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?
– Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика, трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.
– От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото й влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.
– Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи при определянето на стратегията на САЩ.
– След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?
– Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.
– Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?
– По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.
На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010 г., Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.
По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.
Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003 г.. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Т.е. като цяло Русия е решена да бъде активен участник в този процес.
– В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?
– Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.
Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.
– Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?
– Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.
Източник: Geopolitica.eu/spisanie-geopolitika
