Стара Европа прави плахи опити да регламентира тази дейност, у нас никой няма такова намерение
Институтът за модерна политика излезе с проучване, което сочи, че от началото на мандата на ГЕРБ управляващите са внесли в Народното събрание 87 законопроекта, уреждащи лични или корпоративни интереси. Междувременно на няколко пъти парламентът се разтресе от скандали за баснословни хонорари от консултантска дейност. Откриването на лобистки законодателни инициативи на мнозинството пък стана любимо занимание на опозицията и медиите. Постепенно думата „лобизъм“ трайно се настани в българския политически речник като синоним на корупция. И това за пореден път повдига въпроса дали не е
необходима правна регламентация на тази дейност.
Според изследване, поръчано от Венецианската комисия и Съвета на Европа, лобирането може да се определи като опит на индивиди и групи да повлияят пряко в рамките на закона върху решения, вземани на политическо равнище. Лобитата могат да защитават всякакви интереси: икономически (на отделни корпорации или цели индустрии), професионални (профсъюзи или браншови организации) или на гражданското общество (например групи, защитаващи човешките права и околната среда). Целта им е пряко или непряко, чрез платени професионални консултанти – лобисти, да отразят тези интереси в публичните политики.
В ЕС правила за лобиране в момента има в Европейската комисия и Европейския парламент, както и в няколко държави – Германия, Литва, Полша, Франция и Словения. Чехия, Ирландия и Обединеното кралство обмислят въвеждането на подобни регулации. През 2006 г. Унгария прие закон за лобистките дейности, който настоящото правителство отменя през януари 2011 г. по политически причини.
В Европарламента регулациите са минимални – съществува публичен регистър на лобистите (понастоящем около 1800 организации) и на техните области на интерес. Липсват обаче съществени детайли като конкретните комитети и законодателни предложения, към които са насочени техните усилия. От лобиста не се изисква да посочи дали не е бивше длъжностно лице, нито му се иска финансов отчет.
Европейската комисия е още по-либерална. Регистър има, но брюкселските лобисти влизат в него само по собствено желание. Тези условия изглежда са доста привлекателни за лобистите, които според регистъра са около 4000, а реално – много повече. Хвърлените от тях пари в опити да повлияят на ЕК се изчисляват на 60-65 млн. евро годишно.
Германският федерален парламент – Бундестагът, първи в Европа въвежда правила за регистрация на лобистите в публичен списък още през 1951 г. Списъкът съдържа подробни данни за лобистките организации, включително техния състав и област на интерес.
Не се иска обаче никаква финансова информация
Регистриралите се имат право на достъп до Бундестага и могат да участват в изготвянето на федералното законодателство. Често обаче това дори не е необходимо. Особеност на германската система е, че там органите на изпълнителната власт могат да поканят представители на групите по интереси за обсъждане на готвен от тях законопроект. Така лобистите са наясно с определено законодателно предложение още преди самите депутати и могат да му повлияят на много ранен етап. Въвличането на групите по интереси в законотворческия процес се счита за важно от гледна точка на това, че така се привлича външен експертен потенциал, балансират се интересите и се печели подкрепата на тези, към които е насочено законодателството.
По-строги са регулациите в страните от Източна Европа, които са силно повлияни от рестриктивното американско законодателство в тази област. Литовският закон за лобистката дейност от юни 2000 г. изисква лобистите да декларират клиентите си, законите, за които лобират, и разходите за дейността си. Негова особеност е, че лобистката дейност се припознава като такава само по отношение на законодателната власт, не и към изпълнителната. След регистрация лобистът придобива определени възможности за участие в законодателния процес. За спазването на правилата следи специален контролен орган. До март 2011 г. обаче са регистрирани едва 25 лобисти, въпреки че реалният им брой е между 200 и 300. Същият проблем се наблюдава и в Полша, която има закон за лобизма от 2005 г., но броят на регистрираните остава твърде нисък. Като основна причина за това често се посочва продължаващото асоцииране на лобирането с корупцията, което влошава публичния имидж на онези, които открито се обявяват за лобисти. Освен това тесните рамки на закона често не успяват да обхванат дейностите на организации, които извършват лобистка дейност. Полският закон например посочва като обекти на лобиране само законодателната власт и регулаторните органи и така изпуска лобистите, чиито интереси са насочени към други институции.
Независимо от слабите резултати до момента в ЕС се наблюдава устойчива тенденция към правно регламентация на лобирането. Нараства убеждението, че това е качествен подход да
се подобри прозрачността и отчетността
в политиката и държавното управление. Лобирането се припознава и като реална възможност за гражданското общество и бизнеса да участват при формирането на публичните политики, които ги засягат.
За България узаконяването на лобирането е особено важно и то не толкова, за да се осветли политиката и да се отслаби търговията с влияние, както проповядват неговите апологети. Корупцията, така или иначе, процъфтява и едва ли един закон би я накарал да изчезне. Ценността на лобистките практики е в това, че те могат да бъдат ефективен механизъм за взаимодействие между българските граждани и органите на държавната власт.
Както навсякъде, държавните институции у нас са подложени на огромен, непрекъснат натиск от страна на мощни и организирани частни интереси, които искат да повлияят върху законотворческия процес. Депутатите и държавните служители също се явяват заинтересувани страни при изработването на законодателството. Съвсем естествено в подобна ситуация интересите на обезвластените групи и слоеве в обществото се губят и остават пренебрегвани. Регламентирането на лобирането ще доведе до отваряне на държавните институции към външни влияния. Това би дало шанс на тези, които нямат достъп до политическото задкулисие, да въздействат върху политическите решения по легитимен път. По този начин българските граждани ще получат поне частично липсващото им представителство в политиката и държавното управление, каквото съществуващите политически партии и граждански организации не могат да им осигурят. Самите те все повече се превръщат в нелегални лобистки групи, работещи за неясни интереси.
Запазването на сегашното положение, от друга страна, би означавало да се позволи на сенчести субекти да си осигурят привилегирован достъп до законотворческия процес. Подобна констатация може да се открие в доклад от 2010 г. на неправителствената организация Коалиция за устойчиво развитие, посветен на състоянието на лобизма в България: „Докато обаче опитите за регламентиране на лобизма един след друг се провалят в парламента и в обществените обсъждания, в страната се създават нови и нови групи за лобизъм и лобистки практики, които успешно функционират, създавайки изключително монополно положение за себе си и недопускайки в процесите други участници.“ С други думи, лобирането в България върви с пълна сила, но в състояние на правен вакуум. Това го превръща от легитимен инструмент на гражданското общество в поредната практика, с която олигархията затяга хватката си върху държавата.
Людмил Илиев,
в. „Сега”
