Общественият договор е измислица за безнаказана експлоатация на беззащитните. Кога сме давали съгласие за подобно нещо?
Робърт Хигс*, Mises daily
Какво дава право на едни хора да ръководят други? От времето на Джон Лок най-честият и привидно най-убедителен отговор е: „съгласието на управляваните“. Когато революционерите в Северна Америка търсят аргументи, за да оправдаят отцепването си от Британската империя, заявяват между другото: „Правителствата се сформират измежду хората, тяхната власт произтича от съгласието на управляваните.“ Това звучи добре, особено ако човек не се замисля много. Но колкото повече размишлява над такова твърдение, толкова по-проблематично става то.
Един след друг възникват въпроси. Всеки ли трябва да е съгласен? Ако ли не, колцина трябва да се съгласят и какъв избор остава на несъгласните? Как трябва да бъде изразено съгласието – устно, писмено, изрично, косвено? Ако е косвено, как ще бъде установено? Като се има предвид, че съставът на обществото се променя постоянно поради раждания, смъртни случаи, миграция, колко често трябва управляващите да доказват, че имат съгласието на управляваните? И така нататък. Политическата легитимност се натъква на множество трудности, когато преминем от теоретическата абстракция към практическата реализация.
Поставям този въпрос, тъй като в аспекта на т. нар. обществен договор често съм имал поводи да възразя, че дори не съм виждал този договор, а още по-малко ми е искано съгласието за него. Наличието на валиден договор означава първо да има предложение, разглеждане и приемане. Никога не съм получавал предложение от моите управници и следователно не съм го приемал; що се отнася до обсъждането, не съм получавал нищо освен презрението от управниците, които независимо от липсата на мое съгласие, недвусмислено ме заплашват със сериозни наказания, ако не изпълнявам нарежданията им.
Що за монументална наглост!
Какво им дава правото да ме грабят и командват? Със сигурност не по своя воля съм превърнат в овца за стригане и клане по тяхно усмотрение. Освен това, когато се опитаме да придадем плът на идеята за „съгласие на управляваните“, самата тя бързо разкрива своята абсурдност. Само си помислете как би работила. Кандидатът за управляващ се обръща към вас с предложение за договор и чака вашето одобрение. Това, казва ви той, е сделка.
Аз, като първа страна по договора (наричана управляващ), се задължавам:
(1) Да определям колко от парите си ще ми давате, а също как, кога и къде ще става прехвърлянето им. Вие няма да имате право на глас по въпроса, освен ако не ме молите за снизхождение, а ако не се подчинявате, служителите ми ще ви наказват с глоби, затвор, а при упорита съпротива със смърт.
(2) Да ви налагам хиляди и хиляди правила, на които да се подчинявате пак под заплаха да бъдете наказани от моите служители. Няма да имате глас при определянето на тези правила, които ще бъдат тъй многобройни, сложни и често напълно неразбираеми, че нито едно човешко същество да не познава повече от шепа от тях, а още по-малко тяхната специфика; но ако не се подчинявате на някое, ще бъда свободен да ви наказвам съгласно закона, направен от мен и съдружниците ми.
(3) Да ви доставям за ваше ползване при условия, определени от мен и служителите ми, т. нар. публични стоки и услуги. Въпреки че може и да цените някои от тях, повечето няма да имат никаква стойност за вас, а някои ще ви бъдат противни, като в никакъв случай няма да имате право на глас какви стоки и услуги да ви доставям, и независимо от фантасмагориите на икономистите ще признаете, че сте ги „поръчали“ на каквато цена преценя да ви ги доставя.
(4) В случай на спор помежду ни съдиите, които назначавам и на които давам заплата, ще уредят спора ни. Можете да очаквате да загубите, ако изобщо някой реши да ви изслуша.
В замяна на гореизброените управленски „ползи“ вие, втората страна по договора (управляваният), се задължавате:
(5) Да си затваряте устата, да не вдигате шум, да се подчинявате на всички нареждания на управляващия и служителите му, да им се кланяте доземи като на важни и почитани хора и когато ви кажат „скачай!“ само да питате „колко високо?“.
Каква сделка!
Как да си представим, че някой със здрав разум би се съгласил?
Горното описание на обществения договор е твърде абстрактно, за да покаже най-грубо какво означава да бъдеш управляван. Никой не е изброявал така добре същинските подробности както Пиер-Жозеф Прудон, който пише:
„Да бъдеш УПРАВЛЯВАН означава да бъдеш наблюдаван, проверяван, шпиониран, насочван, преброяван, записван, назидаван, подчиняван, контролиран, оценяван, цензуриран и командван от твари, които никога не са имали нито правото, нито разума, нито достойнството да го правят. Да бъдеш УПРАВЛЯВАН означава при всяко действие, при всяка покупко-продажба да бъдеш вписван, регистриран, описван, таксуван, подпечатван, измерван, преброяван, оценяван, лицензиран, упълномощаван, предупреждаван, забраняван, реформиран, поправян, наказван. Под претекст за публична полза и в името на обществения интерес трябва да работиш ангария, да те дресират, изнудват, експлоатират, монополизират, изстискват, мачкат, ограбват; а при най-малка съпротива, при първо възражение да те репресират, глобяват, презират, тормозят, следят, бият, душат, затварят, съдят, осъждат, разстрелват, депортират, жертват, продават, предават; и на всичко отгоре – да бъдеш осмиван, подиграван, охулван и обезчестяван. Това е правителството; това е правосъдието; това е моралът.“ (Прудон, Обща идея за революцията през ХIХ в.)
Днес, разбира се, можем да добавим към възхитително точното изброяване на Прудон, че привилегията ни да бъдем управлявани означава също да бъдем следени електронно, да бъдем засичани от орбитални спътници, да търпим нашествия от специални полицейски сили, да ни карат да поглъщаме, вдишваме или да си инжектираме каквото преценят.
Така че, връщайки се към въпроса за политическата легитимност, произтичаща от съгласието на управляваните, след трезв размисъл изглежда, че цялата идея е нереална като еднорога. Никой със здрав разум, освен ако не е неизлечим мазохист, не би се съгласил доброволно да бъде третиран по начина, който правителствата действително прилагат върху своите поданици.
Въпреки това твърде
малко от нас се съпротивляват с оръжие срещу управниците си
И тъкмо тази липса на открита въоръжена съпротива, колкото и да е странно, се тълкува от някои коментатори като доказателство за нашето съгласие да бъдем третирани по такъв отвратителен начин от властите си. Недоволството, примирението не е равнозначно на съгласие, особено когато хората възмутено подават оставки, както аз правя, когато ми прекипи.
Колкото да се знае, мога да отбележа с пълна откровеност, че не одобрявам начина, по който съм третиран от лъжци, крадци и убийци, които оформят правителството на Съединените американски щати, или от участниците в тираничната пирамида от федерални, щатски и местни управи, напъплили страната. Искреното ми желание е тези лица поне веднъж в презрения си живот да направят нещо, заслужаващо уважение. В този смисъл им предлагам да се замислят сериозно за сепуку. Не ме интересува дали ще използват остър или тъп нож – стига да успеят.
Когато пиша подобни редове, винаги получавам отзиви от неандерталци, които, мислейки си, че „мразя Америка“, ме призовават да вървя по дяволите и да се върна там, откъдето съм дошъл. Подобни реакции не само издават лошо възпитание, но и фундаментално неразбиране на моята мъка.
Ни най-малко не мразя Америка. Не съм се родил в условията на чужд деспотизъм, а в домашен, наречен Оклахома, за който си мисля, че е сърце и душа на тази страна, когато става дума за култура и възпитание. Отгоре на всичко мои прадеди са живели в Северна Америка векове преди шепа дрипави и изгладнели белокожи да се доберат до брега на този континент, да забият знамето си и да заявят претенция за всичката земя, докъдето им виждат очите.
Не отстъпвам на никого по възхищението си от Статуята на свободата, Скалистите планини и кехлибарените житни вълни. Когато ме приканват да се омитам от страната, се чувствам като жител на градче, завладяно от Бандата на Джеймс, който ми заявява, че ако не ми харесва да бъда ограбен и подложен на издевателства от неканени отрепки, би трябвало да се преместя в друг град. Струва ми се, че много по-правилно би било престъпниците да се махнат.
Източник: в-к „Сега“
__________
* Робърт Хигс е старши сътрудник по политическа икономия в Независимия институт и редактор в „Индипендънт ривю“. През 2007 г. той бе удостоен с наградата „Гари Г. Шларбаум“ за цялостен принос за каузата на свободата.
