Михаил Вешим: Българинът е нещастен, защото се чувства недооценен

И без мерцедеси и милиони животът е весел и забавен, казва писателят

– Г-н Вешим, след като написахте пиеса за българите в чужбина – „Агнес”, сега ще гледаме сериал за чужденците в България – „Английският съсед”. Защо толкова ви вълнува темата за емиграцията?

– Аз съм писател на смешни истории. Гъбарят търси гъби, златотърсачът – злато, а аз търся хумора в живота. Така попадам на една или друга тема. Не си набелязвам темите предварително. Всичко започва случайно от дребна смешка, от случка, която ми разказват, или от внезапно хрумнал ми виц. После почвам да му търся формата. “Английският съсед” започна от разговор с един човек в курорта Камчия преди пет-шест години, който ми каза, че в едно съседно село е дошъл англичанин, който си купил трактор и оре земята на българските селяни, седящи в кръчмата и мечтаещи да спечелят от тотото. От това направих дребно фейлетонче за “Стършел”, после по-дълго разказче, радиопиеса, сценарий за телевизионен сериал и накрая роман. Комедията ми “Агнес”, която се играе в театър “София”, пък се роди от една анекдотична случка, разказана ми от приятел. После от пиесата написах романа “Нашингтон”. И в двете книги – и в “Английският съсед”, и в “Нашингтон”, хуморът се ражда от сравненията между двата манталитета – нашия и чуждия…  Само че в първия роман англичанинът е тук, в българското село Плодородно, а във втория няколко българи са в Америка, където си живеят в своя “Нашингтон”.

–  Какъв изглежда българинът в очите на англичанина, например?

– “Не сме лоши хора, но малко се увличаме” – така Кметът на Плодородно се опитва да обясни на англичанина Джон що за хора са неговите съселяни. И Джон сам вижда, че хората не са лоши, но не може да си обясни защо предпочитат да седят в кръчмата, вместо да работят, защо мечтаят за джип вместо за трактор, защо дворовете тревясват, а зеленчуците са от Турция, Гърция и Македония…

– Какво англичаните или чужденците научават от нас?

– Някак си неусетно моят герой Джон научава от българските си учители, че “работата не е заек да избяга” и че “от работа не се става богат, а гърбат”… Така полека-лека става чист българин – сяда в кръчмата, сгъва си шапка от вестник “Гардиън”, почва да ругае британския парламент и даже се изказва против монархията… Това се случва с моя герой, не казвам, че важи за всички англичани, които купиха къщи тук.

– Защо англичаните избягаха от България?

– Не всички. Най-много се минаха тия, които купиха апартаменти по морето или в планинските курорти и си мислеха, че това е добра инвестиция. Но не предвидиха световната криза и българската алчност, която презастрои морето и планините. Сега са склонни да си продават апартаментите на половин цена, ама няма купувачи. Но има и други случаи – неотдавна се запознах с една англичанка, която живее във варненско село. В удобна къща, сред много цветя и с басейн в двора. Току-що се беше омъжила за българин, беше много щастлива и казваше, че живее на най-прекрасното място на света. Роднините й от Англия, които дошли за сватбата, не искали да си тръгнат и няколко пъти отлагали полета си. Някои от тях питали дали се продават къщи наоколо. Английският актьор Лесли Грантъм, когото ще видите в сериала на БНТ, след като завърши снимките на “Английският съсед”, също започна да се интересува от имоти и взе да крои планове за къща в България. Тук всичко му хареса – природата, климатът, виното, най-вече хората. А защо ние, дето живеем тука, не ценим тия неща?

– Преди няколко години дъщерята на Иван Хаджийски – Мария, каза, че българинът лесно се адаптира към другите общества. Но има нашенци, които не познават градовете, в които живеят от години като Мадрид и Виена. Това май развенчава мита за приспособимостта ни?

– Има различни нашенци и не бива да обобщаваме. Руският писател Сергей Довлатов има една прекрасна книга “Чужденка”. В нея разказва за руснаците в Ню Йорк – те живеят накуп в някакъв квартал, не учат английски, затова американският квартален полицай почва да учи руски, китаецът бакалин проговаря на руски, турчинът, който продава сандвичи, също почва да говори на “мягкий знак”… От това, което са ми разказвали приятели, знам, че българите в чужбина наистина са по-приспособими, всеки гледа някак да си подреди живота – спестява, взема къща на изплащане, кола, работи на няколко места да ги изплаща… Ние сме индивидуалисти и нашите емигранти не живеят колективно, даже предпочитат общуването с други емигранти – поляци, сърби, вместо със сънародници. Но пък нашите мургави събратя, които се юрнаха из Европа да търсят препитание, живеят на катуни под мостовете на Сена или в Булонския лес и нямат никакво намерение да се вписват във френското общество. Те не търсят работа, напротив, искат властите да им дадат по двеста евро и да ги екстрадират, а те после пак да се върнат и пак да се наредят на опашката за евро.

– Откъде намирате сили да се шегувате? Нещо хората изгубиха чувство за хумор?

– Само чувството за хумор ми е достатъчно, за да се радвам на живота. Понякога си викам: ами, ако го нямах? Сигурно щях да съм един мрънкащ чичка като повечето мои сънародници. А аз така съм устроен, че от малък все нещо ми е смешно. Харесвам смешните книги и филми, смешните хора. Смехът ми стана и професия, която си обичам и си я работя с усмивка. А колко са българите, дето си обичат професията и си я работят с усмивка? Всеки се чувства недооценен на работното си място. Всеки смята, че заслужава повече, отколкото му плащат. И затова е нещастен, че няма мерцедес и един милион за харчене, а пък еди-кой си има. А и без мерцедеси и милиони животът е весел и забавен за разлика от хумористичните предавания по телевизията. Забелязал съм един парадокс – телевизиите са пълни с комици, които се напъват да ни разсмиват, а пък народът става все по-нещастен. Според класацията на нещастни нации сме наравно с Хаити. Да, ама там имаше земетресение, холера, а у нас – епидемия от шоупрограми и шоумени.

– Защо българинът не ражда вече толкова много вицове?

– Защото се загуби съзаклятието на вица. Навремето да разкажеш анекдот срещу управниците си беше проява на съпротива. Тогава за политически виц хора отиваха в затвора. Опасността от репресия провокираше остроумието и народният гений раждаше вицове срещу социализма. И имаше тръпка да разкажеш политически виц. Днес всичко се пише открито във вестниците, затова не е нужно да шепнеш на ухото на приятеля си. Бедата сега е, че преобладават тъпите вицове. Хуморът стана директен, груб и циничен, загуби се елегантността, финесът на вица. Понякога се потрисам от вулгарностите, които чувам да се носят от екрана и уж са предназначени да разсмиват хората. Като противодействие на това в моите книги избягвам вулгарните думи. Преди време серия “вулгарни романи” бяха залели пазара, а днес никой не ги помни. Като писател се надявам, че моите “невулгарни” съчинения ще имат по-дълъг живот.

– Според социологическо проучване българинът си купува по 1,5 нова книга на година. Какво показва това?

– Показва, че хората все по-малко четат. Но това не им пречи повече да пишат. Има четири-пет писателски съюза с близо две хиляди членове. Две хиляди писатели, а книгите излизат в тираж по петстотин бройки – значи на един читател се падат по четирима организирани писатели. А неорганизираните? Все по-често чувам: абе, пенсионер съм, ама спестих някой лев, синът помогна и си издадох една книжка с епиграми. Или пък пенсионерка, вместо да плете терлици на внука си, си издава стихоплетивото. Имаше предаване “Голямото четене”, а всъщност у нас пада “Голямото писане”.

– Може ли един писател в България да се издържа само от писане?

– То и в Щатите не може. Въпреки големия англоговорящ пазар малко са и американските писатели, които могат да живеят само от книгите си.  А какво остава у нас. Навремето социализмът се грижеше за писателя, като плащаше за неговата вярност към социалистическия реализъм с големи хонорари за многотомни издания, които отиваха за претопяване, защото никой не ги купува. Писателите живееха в специален блок, имаха почивна станция, Тодор Живков ги посещаваше да им дава указания какво да пишат. Някои и сега въздишат по онова време. А според мен времето сега е много по-честно – свободни сме да пишем, както си искаме, без да ни дават указания. Това е важното. Пък който иска да е милионер, да става бизнесмен, а не писател.

– Вие как се справяте?

– Не се оплаквам… Продължавам да си работя в “Стършел” и нито ден не минава без някаква смешка. Книгите ми се продават, случих и на издателство. Виждам някои от проектите си на сцената и на екрана, виждам и хората да се смеят на нещата, които пиша. Това за мен е най-големият хонорар.

Визитка

Роден през 1960 г. в София. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1982 г. работи във в. “Стършел”, където заема различни длъжности. Автор на хиляди фейлетони, стотици разказчета, петнайсетина книжки. По-известни от тях са романите “Английският съсед” и “Нашингтон”, сборникът с хумористични разкази “Повелителят на осите”.

Интервю на Мариана Първанова,

в. „Монитор”