22 години след началото на прехода държавните фирми продължават да са разграден двор и да се управляват от хора без квалификация, назначени без конкурс, неподлежащи на публичен контрол
Aвтор: ТАНЯ ПЕТРОВА /Сега/
Партийно-роднински назначения, източване, изкривяване на конкуренцията, размита отговорност. Нито една партия не посмя да посегне през годините на тази порочна формула за управление на държавните фирми. Не го направи и ГЕРБ.
За държавните дружества преходът съвсем не е свършил, а понятия като прозрачност, контрол, предотвратяване на конфликт на интереси не съществуват. Завесата се вдига с любезното съдействие на прокуратурата само покрай избори и след поредното завъртане на партийната рулетка отново се спуска.
Няма нито един наказан за лошо управление,
въпреки че през годините дружествата трайно затъват и разграбват – било с неизгодни сделки, било с нагласени поръчки, било просто от некадърност…
Заявката на ГЕРБ да въведе ред в управлението на държавните фирми бе доста вяла още преди 2 години. Тогава тя се изчерпваше с едно или друго бомбастично разкритие, някакви документи, пратени в прокуратурата, от които нищо не е произлязло.
За разлика от подхода си като кмет на София като премиер Бойко Борисов не наложи конкурсно начало в управлението на държавните фирми. Въведеният по негово настояване таван за заплатите в бордовете потъна в общата финансова мъгла около дружествата, а традиционните скандали около едно или друго назначение не закъсняха.
Всеки министър вече си има суперсекретна банка „Кадри“, откъдето изскачат от странни по-странни персони, без квалификация за длъжността, която ще изпълняват, но пък достатъчно оправни, за да извлекат максимална полза от нея.
Така бивши и настоящи пресаташета на министерствата отново се оказаха в бордовете на енергийни фирми, а собственичка на компания за духовни семинари, „помагаща на мъже и жени, деца и тийнейджъри да преживеят повече от естественото очарование на това, което истински са“ (според представянето на интернет страницата й), пое златната акция на държавата в „ЛУКойл Нефтохим“!
Показателен за нездравите апетити към държавното участие в икономиката е и последният опит на регионалното и транспортното министерство да позволят на бордоваците да заемат неограничен брой ръководни позиции в други държавни дружества.
Новите правила бяха прокарани с цената на абсурдни твърдения, че това ще повиши мотивацията на работещите без заплата в управите чиновници, а вносителите пропуснаха да споменат, че текстовете касаят и останалите членове на бордове, които получават възнаграждения.
Премиерът Бойко Борисов не коментира явното подвеждане на правителството и обеща промените да бъдат отменени, но замазването на скандала не решава проблема. Зад него
прозира дежурният стремеж за трудоустрояване на правилните хора
Най-скандалното в цялата история обаче не е опитът на двама министри да подведат кабинета, нито фактът, че на правителствено заседание е одобрена промяна, която никой не е разбрал каква е. За съжаление това се случва постоянно.
Най-скандалното е, че въпреки вихрещата се криза и спадащите приходи в бюджета никой не прави опит да подобри управлението на държавните фирми, като въведе ред в тяхната отчетност, сложи критерии и изработи механизъм за подбор на кадри, както и система за контрол и оценка на тяхната дейност.
Нито едно министерство не поддържа публично добра информационна система за подопечните му държавни фирми, въпреки че по регламент е длъжно да има подобен регистър. При много от министерствата информация на сайтовете изцяло отсъства.
Така опитът да се установят обемът и характерът на държавното участие в икономиката е обречен на дълги проучвания в търговския и БУЛСТАТ регистрите. Само за регионалното министерство в ДАКСИ излизат 288 участия в дружества, огромна част от тях вече неактивни или в процедура по ликвидация.
По подобни списъци вероятно може да се преподава икономическа история на прехода, но полза от това за управлението на активните предприятия няма. Някои от работещите дружества на свой ред участват с дял в други дружества и упражнението става още по-сложно. Не е ясно и защо повечето държавни фирми
продължават да съществуват, а не се приватизират
Защо са й на държавата толкова много фирми, които не може нито да управлява, нито да контролира, а и трябва да субсидира, вместо да получава дивиденти. Ако не може да се справи, просто да ги продаде на някого, който може. Или да ги закрие.
Почти невъзможен е и достъпът до отчетите на компаниите. Фирмите са длъжни да предоставят финансови отчети на всяко тримесечие, като от тях зависят и възнагражденията на ръководствата.
Тримесечните доклади не виждат бял свят, а и работата с търговския регистър, в който се публикуват годишните финансови отчети, само след броени месеци ще бъде затруднена. Дружествата масово нямат сайтове, не публикуват никъде и задължителните бизнес програми за управление.
Никакъв регистър не може да компенсира и отсъствието на документите, целящи да гарантират липсата на конфликт на интереси при управлението на държавните, а и на общинските фирми. Представителите на държавата и общините в компаниите са задължени лица по закона за предотвратяване на конфликт на интереси.
Те следва да попълват всички видове декларации за конфликт на интереси, а органът, упълномощен да излъчва техните ръководства, е длъжен да ги публикува. Такава информация не е предоставяна въобще – нито за държавни, нито за общински дружества. В същото време
членовете на бордовете винаги се движат по ръба на конфликт на интереси
Тази част от правилника за управление на държавните дружества изхожда от пожеланието, че в ръководствата на фирмите следва да влизат хора, доказали се в бизнеса. Затова на членовете на бордове и на управителите на държавни ЕООД-а е позволено да извършват търговски сделки и да са съдружници в други дружества.
Това е забранено само в случай, че извършваната дейност е сходна с дейността на държавната фирма. При липсващи декларации за конфликт на интереси можем само да гадаем как се тълкува понятието „сходна дейност“, спазват ли се забраните за роднинските връзки и какво всъщност се случва с фирмите.
Контролът е затруднен и по линия на разходите. Едноличните държавни и общински дружества са задължени и по закона за обществените поръчки, но много от тях пропускат да обявяват поръчки или се измъкват чрез разбиване на разходите под минималните прагове.
Така кой от кого на какви цени купува често е тайна
При тази почти пълна непрозрачност и отсъстващ контрол назначаването на едни и същи хора в много фирми е, меко казано, неразумно. Дружествата в рамките на даден сектор от икономиката често са с близка дейност и в преки търговски отношения, част от държавните фирми имат дъщерни дружества и могат да работят с тях без процедури по ЗОП, а някои държавни фирми все пак са и в конкуренция помежду си.
На този фон даденото от регионалното министерство обяснение, че чиновник е пожелал да работи в две ВиК дружества и да ги стабилизира въпреки липсата на възнаграждение, е смехотворно. Самата забрана за получаване на възнаграждения от чиновниците е странна и популистка.
Никой не работи безплатно – ако не получава заплата, със сигурност си набавя доходи от съответната длъжност по друг начин. Подходът трябва да е съвсем различен – който работи качествено, трябва да бъде възнаграден подобаващо. Който се издъни, трябва да бъде наказан.
Толкова е просто и логично. Но явно грижата за партийната номенклатура все още надделява над волята за добро държавно управление.
Партийно-роднински назначения, източване, изкривяване на конкуренцията, размита отговорност.
То и при класическия социализъм си беше същото. Защо добре изпитаната и доказала се формула да бъде променяна – нали конете не се сменят насред битката?
Пък и битката не е за нещо друго, а за келепиреца на „своите“.
Кой е по-свой от татко, синко, щерко, братко, чичо, лельо, стрино, вуйчо, свако, зетьо, снахо – няма значение, че нищо не разбира от „работата“ – нали държавната пара ще е в нашите джобове, защо да ни е грижа?!
А за да има мир, ще се погрижим и за бандата (партията, т.е. мафията) – нали тя нас крепи, та и ние – нея.
Как, драги ми народе, София стана един милион жители към великата дата 10.11.1989?
Ами като новоназначеният доказал се като верноподаник провинциален партийно-стопански некадърник довеждаше цялото си домочадие, антуража си и целокупната рода на последния.
Защо такива като мен – с над тридесетгодишна 4000 лв. вноска за жилище в Държавната спестовна каса (ДСК)- получихме вместо заем за жилище рекапитулация от 35 лв. и над 150,000 лихвоточки жилищноспестовен влог към 1999 г.?
Ами защото партийните навляци от провинцията трябваше незабавно да получат онова, което в нормална социална държава би се полагало на коректни спестители като мен.
(Помните ли за какво „съдиха“-не осъдиха партийния и държавен вожд Тодор Живков? За същото!).
Прах в очите на и без това ослепялото от индоктринация и опростачване българско население (предизборно величаено като народ от вечните демагози)…
Нито една партия не посмя да посегне през годините на тази порочна формула за управление на държавните фирми.
Журналистическата Ария на клеветата (или Ария на тъпотата – в случаите на неумишлено деяние) неспирно се лее вече и от чучура на продадената за жълти стотинки на корумпирани западни компании „Софийска вода“:
Каква „нито една партия“?
Та „Тя“ винаги си е била и си е само Една Вездесъща, макар и с вариации в абревиатурата – БРП/к, БКП, БСП, сДС, ДСб, нДСв, ДпС, и т.н., и т.п.
Няма нито един наказан за лошо управление,
въпреки че през годините дружествата трайно затъват и разграбват – било с неизгодни сделки, било с нагласени поръчки, било просто от некадърност…
Дори олигофрените не са толкова неадекватни, та да се самонараняват.
Какво да кажем пък за нашенските плутократи, пред които далечният им праотец бай Ганю Балкански изглежда като мравка пред тези „посткомунистически“ Гъливеровци на грабежа?
Гарван гарвану око не вади… камо ли пък да си вади собствените зрителни органи.
Ваксинирани са от срам – както е думата, нямат нито срам, нито очи…
Всеки министър вече си има суперсекретна банка „Кадри“, откъдето изскачат от странни по-странни персони, без квалификация за длъжността, която ще изпълняват, но пък достатъчно оправни, за да извлекат максимална полза от нея.
А че как иначе?
Министърът знае, че е временен гост на този пост; а като курдиса свои хора на безконтролната държавна ясла, ще има по нещо и за него след неизбежното оттегляне от кормилото (кърмилото) на властта.
Подходът трябва да е съвсем различен – който работи качествено, трябва да бъде възнаграден подобаващо. Който се издъни, трябва да бъде наказан.
Е, този подход наистина се прилага, но в т.нар. бели държави, където са проумели, че с шуробаджанащина не се отива по-далече от политическата и икономическата морга.
Тук гордо внедряваме комунистическия слоган: „КОЛКОТО ПО-ТЪП, ТОЛКОВА ПО-ПОДХОДЯЩ!“
Цитат:
”Благодарение на това, че останалите ръководители от т.нар. „Ленинска гвардия“ го смятат за посредствен човек, а следователно и лесно управляем, той успява да се наложи във властта, като отстранява последователно конкурентите си за поста Генерален секретар – първо Троцки, а впоследствие и останалите – Каменев, Зиновиев, Риков, Раковски, Томски, Бухарин и др.”
Сещате се за кого става дума, нали? Това е лицето, олицетворявало комунизма като социална практика.
Защо наследниците му да са по-различни от бащата на цялото прогресивно човечество…
Тука, на територията България, ако не те праща Киро Компиро, министъро, или в краен случай партийнийо – има да чекаш даже за метач у кметството… па макар да си супер-хипер-мега-гига–тера-спец в АйТи технологиите.
Като си толкова талантлив – тичай на изхода – „Терминал 2“ на Летище Враждебна (стига да имаш пари да си смениш паспортите – твоите, на жената и децата, както и да си платиш билетите до някоя страна, която е правова държава на „бели хора“).
Тука е така…
„…Грижата за партийната номенклатура все още надделява над волята за добро държавно управление.“
Цитат:
„Така, когато гладът тресе целия Съветски съюз, когато милиони съветски граждани умират от недостиг на елементарни храни, всеки партиен, държавен и стопански деец получава по специална разкладка (зависяща от заемания пост) такива екзотични лакомства, като: кафе, шоколад, захар, водка, цигари и пр.
Умело прилагайки комбинираната политика на тоягата и моркова, този сатрап с библейско име царува над обширната си империя тридесет години – до деня, когато най-близкият му министър успява да го отрови.“
Днешните български управници имат добри учители, от които искрено и лично, неприкрито публично се възхищават.
При такива утвърдили се в световната историческа практика наставници не им остава нищо друго, освен да се докажат като прилежни ученици и достойни следовници на велики предци.
И се доказаха – на гърба на българското население.
Обаче горко на българския народ…