Автор: Силвия Белева
Отлагане след отлагане. Така ни тръгна и все така продължава. Избрахме бавния „преход”, който съхрани успешно миналото. Рецидивите от това минало се превърнаха в лостове, които неизменно да влияят върху настоящето и бъдещето ни – вместо веднъж завинаги да оставим това минало зад гърба си.
Каква е гаранцията, че оттук нататък ще сме по-внимателни. Решението за петролопровода „Бургас – Александруполис” остава за след изборите. Така както и за АЕЦ „Белене”.
Отговорността, разбира се, пада върху настоящия кормчия и екипажа му. Възможно е двустранно бавене на топката и разучаване до финалния щурм, възможен е и театър. Преди финала тази отговорност ще натежи с оглед на дългосрочното въздействие на проектите – било то благотворно или пагубно. Ако проектите се осъществят, първото е съмнително, но второто реално може да ни удари по главите. И без да е особено черноглед – за човек не е трудно да си представи южното черноморие след евентуален разлив.
„Трансболкан пайплайн” – да не се залъгваме от заглавието (в нея доминира руският интерес) е призована от нашето Министерство на околната среда и водите за пореден път да представи преработен вариант на отхвърлената оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС) до края на септември тази година. По този начин министерството удължава с месец срока за внасяне на въпросния доклад, което е в съответствие с желанието и на „Трансболкан Пайплайн”.
Остава да видим какво ще последва сред третото поредно отхвърляне на доклада на компанията. Ако някой е изряден и иска да прави бизнес, би ли допуснал повод да се усъмнят в добрите му намерения и професионализма му, за да представя доклади един, два, три или необозримо още колко пъти – само и само да успее. Задължително и на всяка цена.
За отбелязване е, че предишното връщане на проекта „Бургас – Александруполис” бе оценено от руската компания „Транснефт” като „оскърбление” на тяхната позиция. И че, „партньорите не постъпват така”. За кои партньори става въпрос обаче. За равнопоставени партньори, които само добросъвестно отстояват своя интерес или за готовността на една муха да се заплете в паяжина? И дали настойчивото „партньорство” не изисква от отсрещната страна именно позицията на безропотна муха?
Така или иначе „Транслболкан Пайплайн” трябва да внесат до края на септември окончателната си ОВОС. А Министерството на околната среда и водите да се произнесе по нея до края на октомври 2011.
Да, това означава, че решението да бъде или не – ще изплува след изборите. Остава да видим дали според някои прогнози, съдбата на проекта не е вече предопределена – т.е. да не се осъществи. Такова е желанието и на хората по Южното черноморие, които виждат в „Бургас-Александруполис” реална заплаха за поминъка и съществуването си.
Удължаването и отлагането са в сила и за проекта АЕЦ „Белене”. От руска страна „Атомстройекспорт” поиска срокът на преговорите да се удължи до 1 декември 2011.
„И така – до края на света”. А дотогава остава надежда „великата шаячна правда” да възтържествува. Тази надежда не е свързана с интереса на България.
В очертаващите се протяжни преговори както за „Бургас – Александруполис”, така и за АЕЦ „Белене”, предстои все някога да видим дали крайната българска позиция ще защити националния интерес, независимо че би засегнала чувствителна струна за партньорите, които „не постъпват така”.
Сега предлагам нов прочит на една приказка. Селянин и мечка станали побратими. Но когато се прегърнали – селянинът си извърнал главата.
„Защо си обръщаш главата, побратиме” – запитала мечката.
„Много лошо ти мирише устата.” – отвърнал селянинът. Мечката погледнала страшно и с изменен глас му рекла да вземе брадвата и да я удари с все сила – иначе щяла да го „одрънка”. Нямало как, макар и с нежелание – селянинът направил, каквото му било казано. Бликнала кръв, мечката изревала и избягала.
Минало време и двамата се срещнали в гората. Мечката го питала дали ще може да намери белега от раната. Гледал той, гледал, но нищо не открил – от раната нямало и следа.
„Виждаш ли,” – рекла мечката – „от брадвата няма следа, нито вече ме боли. Но от думите, дето ми каза – още ме боли. Дума стрела не е, но в сърце се забива.”
Приказката свършва така – с подразбиращ се укор към „нетактичността” на селянина. Но не е ли редно да се запитаме – а защо просто мечката не си измие зъбите?
http://www.svobodata.com/
