Автор: Татяна Васберг
Революциите отшумяха и арабският свят стигна точно дотам, където беше Източна Европа преди двайсет години: какво да се прави с виновните диктатори. Да ги съдят? Да ги убият? Да ги натирят в нещо като домашен арест? Европа използва и трите възможности. Сега е ред на Египет, Сирия, Йемен, Тунис, Либия. Част от тези страни решиха въпроса, други са още в разгара на въоръжения конфликт и е рано да се прогнозира какво ще се случи по-нататък. Но който познава оригинала, вече може да се ориентира в основните елементи на копието: арабският свят е на път да направи същите грешки, каквито направи Европа. При това да ги направи по същия начин – като избегне правосъдието или като го приложи избирателно.
Тунис
Зин ал Абидин бен Али управляваше Тунис от 1987 година. Управлението му се запомни с прозападната си и светска ориентация, с въвеждането на многопартийна система, утрояването на БВП, развитието на туризма и земеделието, но също и с непримиримите битки срещу критиците на президента и задушаването на свободното слово.
Тунис е страната, от която започнаха протестите в арабския свят. Причината за тях беше липсата на работа и храна на фона на повсеместна корупция и липса на свобода на изразяване. Протестите започнаха през декември 2010 и само за 28 дни успяха да свалят от власт президента. Бен Али избяга с цялото си семейство за Саудитска Арабия, където живее и до днес.
Десетина дни след заминаването му швейцарското правителство съобщи, че е замразило милиони долари, вложени в банкови сметки на семейство Бен Али. Временното правителство в Тунис заяви, че Бен Али е откраднал огромни суми пари и злато, както и че с държавни пари е закупил лично за себе си имоти в чужбина. В края на януари Интерпол вече издирваше Бен Али с международна заповед за арест.
В резултат на всичко това Тунис се превърна в онази единствена (засега) страна от арабските революции, която реши проблема със своя лидер чрез съдебен процес, проведен в негово отсъствие. За по-малко от четири месеца Тунис разследва, обвини, води дело и осъди Бен Али на 35 години затвор за кражба на пари и бижута. Според западни медии, цитиращи местния печат, този процес само е затвърдил усещането на тунизийците, че в страната им няма правосъдие, а не обратното. Процесите, провеждани в отсъствие на обвиняемия, традиционно се смятат за автогол, който една правосъдна система може най-законно да вкара в собствената си врата.
Йемен
Али Абдула Салех управляваше Северен Йемен от 1978 година. През 1990 той оглави обединения Йемен, след като северната му част се събра със социалистическата южна част на страната. Салех остана на власт общо 33 години, които се запомниха с насилие при идването му на власт и с икономическа нестабилност, частична изолация и нарушени човешки права по време на упражняването на тази власт. Салех имаше за най-близък съюзник Саддам Хюсеин, той подкрепи инвазията в Кувейт. Йемен е една от четирите най-бедни държави в арабския свят.
Революцията в Йемен следва тази в Тунис. В самото начало на 2011 г. протестиращите искат повече работни места и по-високи заплати. Тези искания преливат в протести срещу корупцията, възмущение от манипулативните обещания на Салех да промени конституцията, зад които се подозира желанието му да укрепи личната си и семейна власт, и накрая ескалират до искане за оставка на „диктатора Салех“.
Раздялата на Салех с властта е мъчителен до карикатурност процес. През февруари той обещава да не се кандидатира за президентския пост през 2013 година, но се зарича да довърши настоящия си мандат. През март уволнява всичките си министри, като прехвърля върху тях вината за лошото управление. През април обещава да напусне властта в рамките на следващите 30 дни, ако му се гарантира имунитет от съдебно дирене.
През май отказва да се оттегли от власт. През юни срещу него е извършен атентат и той е откаран на лечение в Саудитска Арабия. Там се намира и до днес. Формално е все още президент, но в действителност не управлява. Медиите пишат за него като за диктатор, който се е укрил в чужбина не без помощта на Запада. Съдебен процес не е замислян или поне западните медии не са съобщавали за такива намерения на местните власти. Ако Йемен наистина има в какво да обвини своя почти вечен лидер, очевидно не смята да го прави със съдебни средства.
Египет
Хосни Мубарак управляваше Египет от 30 години, а в предходните шест беше вицепрезицент. Управлението му се запомни с ярка прозападна ориентация, светскост, опрощаване на част от държавния дълг, развитие на икономиката, но също и с неоспорима авторитарност, полицейско и съдебно преследване на политически опоненти и критици и стремително нарастване на корупцията в държавния апарат.
Хосни Мубарак е свален на 11 февруари тази година след едномесечни улични протести. Той е първият и засега единственият свален лидер в арабския свят, който е останал в страната си и срещу когото се водят дела. Критично настроените наблюдатели обясняват това не с демократичния процес в Египет, а с възрастта на Мубарак – той е на 83 години, преживял е рак и в момента боледува от сърце.
Предполага се, че не би доживял края на нито един съдебен процес, а те засега са цели три. Първият дори е завършен на първа инстанция. Това първо дело е гледано в административния съд, който осъди Мубарак да плати глоба от около 33 милиона долара. Според съда това е сума, с която президентът е ощетил страната си, когато по време на протестите срещу неговото управление в началото на тази година е спрял достъпа на гражданите до интернет и до телефон.
Второто дело е на ниво следствие и е подето от военната прокуратура на страната. В рамките на тази процедура се изяснява дали Мубарак не е бил причастен към убийството на своя предшественик на лидерския пост Ануар Садат.
И чак третото дело е това, към което са приковани погледите на целия свят: Хосни Мубарак е обвинен в това, че през януари е заповядал да се стреля по мирни демонстранти. Ако бъде признат за виновен, го заплашва смъртна присъда – това предвиждат текстовете от Наказателния кодекс на Египет, по които той е обвиняем.
До този момент това трето дело е имало две заседания, а третото е насрочено за 5 септември и на него вече няма да се допускат телевизионни камери. Не е ясно защо изведнъж забраниха камерите, но не е трудно и да се досетим – защото това, което камерите показаха в първите две заседания, неутрализира оптимистичната мисъл, че спрямо Мубарак протича справедлив процес. 83-годишният обвиняем беше вкаран в залата направо в болничното си легло, тъй като беше доказано, че не може да бъде вдигнат от него.
Самото легло пък беше сложено в метална клетка. Кореспондентът на „Гардиън” в недоумение описва съдебната зала, в която адвокати и прокурори взимат думата, когато си поискат, и то предимно, за да се надвикат, без никой да им пречи. Почти всяка западна медия брои и скоростта, с която се разви действието – за един месец приключи следственото дело срещу Мубарак, а в следващите три вече беше подготвен и беше започнал съдебният процес.
Египетският опит е трети по ред и трети по вид, но по всичко личи, че и той не е от най-успешните. Поне засега е така. Призивите към Египет да води справедлив процес са толкова смущаващо много, че и без да следи човек самото дело, неусетно започва да се пита какво, всъщност, искат да му кажат политиците и медиите от развитите демокрации.
Може би това – че цялата представа за демокрация и справедливост на новите постпротестиращи арабски общества се кове в момента покрай това как протичат тези неумели дела или как се обяснява отказът от тях. Както беше в друг един континент, който не знаеше какво по-напред да прави със своите Чаушеску, Живков, Хонекер или Ярузелски. И според това, което накрая направи, построи представата на цяло едно общество за това каква система за справедливост го чака.
Източник: http://www.glasove.com/
