Ще пламнат ли и българските градове?

2 thoughts on “Ще пламнат ли и българските градове?”

1. Днес известният на читателите на „EuroChicago“ български учен проф.Янко Н. Янков-Вельовски навършва 67 години.

   Той е сред малцината, които поддържат жива духовността в „тази страна“ – въпреки неописуемите икономически, политически, от всякакъв характер препятствия, ежедневните заплахи и откровеното насилие.

   Тук представяме един параграф от новата му книга СТАТИИ. СТУДИИ. ЗАПИСКИ. Том 3.- С., „Янус“, 2011.-303 с.

   § 16. Личността на българина

   За личността на българина вече сме имали възможността, удоволствието и неудоволствието да разгърнем нашите виждания в една сравнително обемиста книга, озаглавена „Легитимните основи на политическата власт в България“. Тук и сега ще добавим само някои допълнителни щрихи към визирания образ.

   ––––-

   Преди падането на България под зависимостта на Османската империя българският народ е бил считан за един от висококултурните народи в Европа.

   След падането районът на Източните Родопи е бил единственият, където Османската държавна власт целенасочено е провеждала политика на подмяна на християнската вяра с мюсюлманска, като в операцията е била използувана редовна войска и е прилагано насилие. При това тази операция е давала възможност на българското население да избира дали да приеме доброволно и без физическо насилие мюсюлманството и да заживее като облагодетелствувано привилегировано население, или да продължи да живее като безправна рая и да оцелее физически, но да се премести от този географски район и да отиде да живее в друг район.

   Към другите районни на българските земи не е била прилагана стратегията за изкореняване на християнската вяра и култура; ако османската власт е била искала да го направи, тя е щяла да го постигне за съвсем кратко време, но тя не е искала да го направи, тъй като тези райони са били обект на друг вид стратегия – на т. нар. „отрицателна селекция“.

   Районът на Североизточна България е бил мюсюлманизиран едва няколко века по-късно, едва през ХVІІ век, и това е било направено на три вълни от най-верните васали на султана – кримските татари, като стратегията тук се е изразявала в тотално избиване на мъжкото българско население.

   На останалите български земи Османската власт е била предопределила съвсем друга съдба – тя е трябвало да осигурява продоволствената база на държавата и според кръвния данък да осигурява ударната част на войската – еничарския корпус. Поради тази именно важна стратегия Османската власт е била категорично забранила масовото мюсюлманизиране в продуктивните земеделски райони, и това е била най-строто следвана държавна политика. В тези райони българите са били държани като крепостни селяни с минимални права и рядко са били превращани във фактическа робска маса без права.

   Извършваната от Османската власт отрицателна селекция на българското население е продължила 482 години, като изцяло е бил унищожен аристократичният и църковният елит и цялата съществуваща преди това образователна мрежа, в резултат на което докато преди идването на османлиите грамотността на населението е била около 70%, само един век след това неграмотността вече е била 99%, а отделно от това броят на населението е бил намалял повече ог шест пъти.

   Стратегията в тези райони е била всяка година към сърцевината на империята да бъдат отправяни три ешелони българи: *най-здравите и разумните момчета – за еничарския корпус на султана; *най.здравите и разумни момичета – за харемите; *най-здравите и работоспособните – като робска работна ръка. В същото време стратегията е включвала и един обратен процес – от сърцевината на империята към българските земи са били изпращани само циганите.

   Така, в резултат на тази стратегия, след петвековна селекция, се е появила тази именно разновидност на българина, която познаваме днес – човек със силно развит „заден ум“, който умее да чака за абсолютно всичко

   (друг да се бори за правата и свободата му, друг да го освободи, друг да му даде дори и онова най-обикновено нещо, което той сам може да си направи или вземе).

   Това е национален мутант, който дълго време е оцелявал единствено индивидуално и родово, и поради това няма никаква нагласа за общи действия с другите, няма нагласа за колективна съпротива.

   И именно поради това не е случаен фактът, че за 9 (девет) години скитане по българските земи дяконът Васил Левски е бил успял да привлече с „потайното си слово“ по-малко от 600 българи, посмяли да му кажат, че са готови да го последват, макар и после въобще да не са го били последвали.

   ––––-

   През 1929 г. младият френски писател Молние издава книгата „Кризата на личността“, която силно впечатлява Дени дьо Ружмон, Николай Бердаев, Муние и други, които доразвили идеята, като обърнали внимание, че причините за „кризата на личността“ са в дълбоките социални конфликти, мизерията и лумпенизирането на стотици милиони хора след Първата световна война в Европа. Като особено осезателна е кризата в Русия, Германия и Италия, където именно тя породила болшевизма, националсоциализма и фашизма и отключила психологическата верижна реакция на самоунищожението и унищожението.

   Дени дьо Ружмон още през 1930 г. обръщал внимание, че комунизмът и фашизмът, макар и на пръв поглед да са противоположони, всъщност много си приличат. Така върху „хранителната среда“ на мизерията се породили и кълновете на червената и кафявата опасност, които взаимно се индицирали и симбиозирали – комунизмът пораждал фашизъм, а фашизмът пораждал комунизъм.

   По онова време България също е била една от най-рано и най-дълбоко засегнатите страни от кризата на личността. Всъщност, поради икономическата незрялост на обществото в България кризата на личността тук е била започмнала далеч по-рано, като в нейната основа е била залегнала една от опасните й черти – нагаждането и конформизмът.

   На практика в България конформизмът се е бил появил още от началото на времето на Османското иго и първоначално е бил имал масовата проявна форма на начин на преживяване и оцеляване и едва по-късно, в резултат от неговото устойчиво внедряване, се е бил утвърдил като една от най-устойчивите черти на характера на българската народност, изразяваща се в траен страх от властта, властоугодничество и вероподаничество, неимоверен егоизъм и социална пасивност. Историците често пъти са се питали дали изобщо има друга народност в света, която да е била и да е толкова силно вероподанически настроена към всяка власт и толкова ентусиазирано да е сътрудничела на властта при инквизицията и избиването на най-изявените личности. Така напр. докато в Унгария националният герой Лайош Кошут е бил последван от десетки хиляди въстаници, в България Христо Ботев едва е бил успял да събере около 300 души, а Васил Левски – по-малко от 600. Практически българинът никога не е бил воювал сам за свободата си и винаги я е получавал като подарявана. И най-вероятно този факт е неразривно свързан с описания от Алеко Константинов феномен, съгласно който масовият българин винаги изтъква аргумента, че в България няма и не може да има личност, тъй като „всички са маскари“.

   Малко преди смъртта си през 1915 г. имениятия последовател на идеята за обединение на всички българи Екзарх Йосиф е бил сломен от констатираната от него мегаломания на всички живеещи на Балканския полуостров народи и се запитал:

   „Как е възможно върху един такъв съвсем малък полуостров да възникват седем „велики“ държави – „Велика Сърбия“, „Велика Албания“, Велика Турция“, „Велика Гърция“, Велика България“, „Велика Македония“, „Велика Румъния“?“.

   При това този мегаломански парадокс се засилва от констатацията на Александър Балабанов, че

   българинът въобще не е способен да мисли иначе, освен „на парче“, и винаги, вместо да изгражда стройна програма и да изпълнява приоритетно основната си цел, винаги се впуска в решаването на най-нискостепенните задачи, които, разбира се, винаги му препречват пътя за осъществяването на водещата цел.

   ––––-

   В своята издадена през 1918 г. „Книга за българите“ Антон Страшимиров пише, че според анализите на двама англичани, въпреки възторжената си любов към Родината, българите са напълно лишени от „обществен патриотизъм“; той пише, че според тях не липсват „национален романтизъм“, политическа суета и храброст, но … всичко това у тях се движи още от първично племенно чувство, тъй като те не са дорасли да въплътят тия свои качества в общественото си устройство: в беззаветно служене на държавата, на вътрешното преуспяване, на закона и реда.

   Антон Страшимиров подчертава, че това мнение е дълбоко погрешно и че не само след Освобождението, но дори до съвсем неотдавна общественият патриотизъм като беззаветно служене на държавното устройство е бил тъй идилично чист, че е учудващо кога, всъщност, е станал преломът и той е изчезнал.

   Знае се, че онова, което днес наричаме „българин“, е резултат от кръстосването на над двеста етноси и народи, и крайната физическа и духовна смесица едва ли е в състояние да позволи очертаването на един ясен общобългарски национален тип. Все пак, според Антон Страшимиров като че ли обща черта е тази, че многовековното иго е направило българина затворен, муден и невъзприемчив за гурбетчийство и за голяма търговия, с изключение на градинарите от Търновско и бегликчиите от Котленско и Панагюрско. Антон Страшимиров обръща внимание върху факта, че в Русе, който е най-големият български град, българите са всичко друго, но не и търговци, а следователно не са и ръководители на пазара и на града. А това, според него, е белег, че на българите, за разлика примерно от гърците, нещо им липсва. Напр., според него, зад привидната уравновесеност и трезвост по правило се крие страшна подсъзнателна стихия, която се проявява особено пред смъртната опасност по време на война или когато се прекали с неговата търпимост.

   Все пак, според Антон Страшимиров, у българина всичко е измерено: и сръднята, и лукавството, и умът, и затова той е и напълно порядъчен, и крадлив, и лаком, и службаш, и необуздан, и лесно пригаждащ се към режимите, и волен харамия, но обикновено, откъсне ли се от стадото си, той губи опора.

   Антон Страшимиров обръща специално внимание на това, че за разлика примерно от сърбите, българите навсякъде по света се претопяват много по-трудно и си остават българи до последно, не променят основата на народностното си самочувствие и племенната си самопреценка. Обръщайки се към постоянните черти в хилядолетното развитие на българите Антон Страшимиров обръща внимание на една изключително важна черта, която според него

   „е елемант на българската национална психика на всички времена“ и се изразява в това, че

   в опасните и решителните моменти българите неизменно проявяват склонността си към гола ентусиазирана разпаленост, която рухва твърде лесно и от самоувереност се превръща в колебание и пълно униние.

   Анализирайки българската история още от времето на Иван Асен Втори до наши дни, Антон Страшимиров подчертава, че тази именно черта на българите е поставяла пред страшни изпитания малцината надарени владетели, които безуспешно са се опитвали да създадат „единство по мисъл сред всеобщото разномислие“, и че тази именно черта е попречила и винаги пречи на националното дисциплинизиране на българите. Според него в тази именно черта се крие и вечното сектанство, и вечното новаторство на българите.

   Втората важна черта, според Антон Страшимиров, е че българският народ никога не е притежавал и не притежава склонността към вгълбеност и вникване в същността на нещата, което в частност води и до това, че той никога не е бил мистичен народ. Според него българският темперамент клони към разпаленост и колебливост, но не и към вникване в същността на нещата, поради което в рискови ситуации не се вниква в техната същност, никога не се преценява и не се приема нужната за ситуацията решителност, и никога не се вземат адекватни решения.

   Според Антон Страшимиров българският народ не е мистичен, не е и религиозно безразличен, и в същото време не е и достатъчно религиозен или последователен във вярата си, и винаги го гложди мидсълта „дано лисица не ми мине път“. Според него българинът винаги е бил и е съчетание на наивност, примитивна духовност, най-груб практицизъм, винаги е бил и е без светли пориви, винаги е неспособен да издигне стремежите си над дребнавите селски ежби.

   Третата важна черта на българския народ според Антон Страшимиров е тъмният нагон към самоунищожение, към безвластие и бездържавие, към вечно ходене по ръба на острието на бръснача, към нестихващата клада на съмнението, изпепеляващо най-добрите и най-смелите сили и стремежи.

   Според него цели четири богомилски векове, от Х до ХІV век, българската душа, бит и държава са се гърчели в пламъците на страшното отрицание на всичко земно, на амбициите, на любопитството и на поривите, в пламъците на всеобщото отрицание, подклаждано от безброй секти, най-фантастични философски построения и най-небивали своенравия и ексцесии.

   През цялото това време нищо не е било в състояние за изтръгне българите от безумните им блуждения и разколни учения – нито набезите на угри, печенеги, кумани, кръстоносци, нито перфидното византийско иго, нито татарското нашествие. През цялото това време екзалтираните тълпи от богомили не само са устоявали на мъченията и кладите, но и са напирали за излаз далеч на Запад, за да възвестят и там „новата ера“, според която целият свят е лъжовен и няма никакъв смисъл да има държава и семейства, да има обществен ред и да се раждат деца, че божественотго начало е заключено в сатанаиловата обвивка – плътта, и че то може да бъде спасено само ако всеки се отрече от всичко земно: от дом и челяд, от род и родина.

   Краят на това религиозно и социално безумие е бил сложен едва от турското нашествие – само по-малко от един век след падането на България от богомилството вече не е било имало дори и една следа, освен унищожените души на хората и пълната липса на спомен и скръб за миналото.

   Така, именно под неколковековното безумно въздействие на богомилството се е извършило оформянето на българина като фаталист, мнителен, затворен в себе си, гениален в завистта си, в незачитането на всички и всичко, в настървението си срещу целия свят, в изскубването си от каквато и да е отговорност и в намирането на оправдания за безумието си.

   При тези социални условия малцината, които са се осмелявали да отказват да се подчинят на установените власти (на установения държавен, божий и обществен ред) не са били имали абсолютно никаква надежда да разчитат на подкрепата на другите и не са били имали никаква друга възможност, освен да станат самотни борци, забягали в горите, да станат хайдути, или, ако загубят и социалния си инстинкт – да станат вълци-единаци.

   ––––-

   Духът на отрицание в българската история е намерил най-концентриран израз в богомилството. Според проф.Петър Мутафчиев (сп. Философски преглед, С., 1934) богомилството е „най-българската ерес“ и е чисто религиозно отрицание – в него е указано само онова, което не трябва да се прави, и дори когато е казано какво трябва да се прави, пак е дадено като отрицание – да не се служи на държавата, да не се служи на църквата, да не се забогатява, да не се признават авторитети, и пр., и пр. препоръки, имащи само отрицателен характер или отрицателна формулировка. И като завършек на този парадокс – всичко, което днес се знае за богомилството, се знае от полемичните съчинения против него.

   Според П. Мутафчиев богомилството е успяло да измести духа на автентичното християнство, да отстрани духовното творчество в християнския дух, да укрети идеята, че създаденият от Сатаната свят е непроменим и в него винаги побеждава само Злото; така по този път религията на отрацанието на богомилите се превърнала в религия на отчаянието, на отричането на идеята за земното и общественото строителство, до отричане на идеята за възможността за усъвършенствуване на човешката общност и на човека.

   Отшелническата пасивност на богомилството е издигане в култ на бягството от живота, включително и по времето на цар Петър, когато народът е чакал духовни водачи. Това отшелническо равнодушие към живота, всъщност, е неговото отрицание.

   Главният извод на проф. П. Мутафчиев е, че богомилствмото е успяло да измести духа на автентичното християнство и да наложи духа на отрицанието, антиреформаторството, и така да наложи предпоставките и условията нашият живот да се движи в омагьосан кръг – развитието ни да не постига нищо ценно и здраво, всеки период от това развитие да завършва с криза и обрати, при които се оказва далеч назад, зад пределите, от които сме започвали.

   Така, още в зората на българската история са се били наложили негативните и пасивните движения в цялостния живот. И това е една от главните причини всички наши усилия да ни водят до кризи и поврати (обрати) далеч назад, откъдето сме започнали.

   Според него тази особеност пронизва цялата стара българска история, възрожденската българска история и най-новата българска история. Той приема, че твърдението, че богомилството е най-висшето творение на българския гений, предшественик на всички последвали революции, може би е прекалено вярно, ако съобразим, че революциите, всъщност, не са градеж, а са отрицание, разрушение, унищожение. Попадането на всеки значим обществен процес в задънена улица естествено настройва към бунт, стимулира революционни настроения и проекти, отприщва отрицателни енергии, прикрити зад прекрасни немерения разрушителни стихии. Проявява се склонността, решението на един негативизъм да бъде търсено в налагането и прилагането на още по-радикален негативизъм, една разрушителна ярост да се заменя с още по-разрушителна, и така – до следващата катастрофа.

   Според П. Мутафчиев така, с нови революции българинът иска да лекува раните на предишните революции, лекарствата за болестите се оказват по-страшни от самите болести. И само когато дойдат войни, поврати, преврати българинът разбира, че е сгрешил пътя, след като винаги с фатална вяра е твърдял, че прекрасно е знаел истинския път. Така, движен от „магията на възвишеността на отрицанието“, българинът неизбежно стига до катастрофа, и колкото по-негативен е духът на новата магия, колкото по-отрицателна е новата идеология, толково по-голяма власт тя има над българина.“

2. „В Германия все още е на почит образованият и културен човек.“

   В страните, които едновременно с това са и държави, където населението е същевременно и народ, почитта към образования и културен човек не е преставала.

   В територията България, която не е държава, а населението не е народ, вече 67 години респектът към образования и културен човек е обект на подигравки, вкл. и преди всичко икономически (ниско, символично, а най-често и никакво възнаграждение за висококвалифициран труд).

   Наричат образования и културен „чантаджия„; политици, поети, писатели, сценаристи, режисьори издигат на пиедестал образа на полуграмотния, недоучения, ниско- или въобще не-квалифицирания мързелив да се учи черноработник.

   Синият екран преднамерено и целенасочено работи за тоталното опростачване на нравите, обичаите, морала и поведението на и без това безпросветната маса, величаена – особено пред избори – като „народ„.

   Героите на нашето време не са големите ни учени – все пак все още ги имаме, макар и на доизживяване и на командно дишане – а бандитите, крадците, грабителите, мутрите, курвите, проститутките, педерастите, лезбийките, изнасилвачите, подкупните полицаи, следователи, прокурори, съдии, демагози от всички бои и рангове.

   Този престъпен контингент, който в нормалното общество не е нищо повече от измет, на българска територия е абониран за общественото внимание посредством демоничните усилия на сатанинските медии.

   Така, когато всичката обществена енергия се впряга в прослава на долното, нищожното, грозното, престъпното – как да останат време и сили за пропагандиране на доброто, прекрасното, образованото и културното?

   Делото на комунистите не е погинало; т.нар. „посткомунистически преход“ всъщност го утвърди, задълбочи и възвеличи.

   Материалното тотално се наложи над духовното; духът едвам мъждука в оная все по-смаляваща се част от населението, която всъщност е народът на България.

   Онова, което материалните идиоти не могат, а и не искат да разберат, е че благата са преди всичко плод на духа, и едва след това – на ръката.

   Убивайки духа, войнствените идиоти в един бъдещ момент ще се окажат лишени от шанс да продължат съществуванието си.

   И ще паднат под безсмисления гняв на сътворените от собствената им идеология и практика нравствени уроди.

   Което вече става тук и там по света.

   „А в България? Ами сравнете предпоставките – и погледнете през прозореца. Може би тълпата вече е долу.