Неделното училище „Св. св. Кирил и Методий” във Виена е само едно от 185-те,открити от сърцати българи в Чикаго, Пекин, Никозия, Йоханесбург, Париж…
Автор: НАДЯ КАНТАРЕВА
Преди 20 години Ирина Владикова „хваща” здраво в ръце една мечта на поколения българи, емигранти в Австрия. С възрожденски устрем и неколцина съмишленици,
започва да преподава в новосъздаденото българското училище във Виена. В началото децата в „Св. св. Кирил и Методий” се броят на пръсти. Учебните кабинети са всъщност стая, взета под наем и „разделена” в идеални части, за да поеме различните класове. Днес учениците са над 150. Класните стаи са в помещения на посолството ни във Виена. Директорката Ирина Владикова – чрез спечелени проекти по програма „Роден език и култура зад граница” на Министерството на образованието – купува български учебници, помагала, филми, костюми за фолклорната група на училището…
Клубът „Съвременна българска литература в киното” е създаден от Ирина Владикова. Посещаван е най-вече от 17-18-годишните ученици на „Св. св. Кирил и Методий”. Срещите им стават на ул. „Кюнплац” 7/10 във Виена, Австрия. Недоумението е сигурно, ако не уточним, че става дума за адреса на българското училище в австрийската столица. Ирина Владикова е негов директор и преподавател по български. Такива като нея казват, че заглавието на чудесната творба на Илия Троянов – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, може да се перифразира – защото спасението на българския род зад граница е българският език.
С това съвременно поколение, което книга не подхваща, освен ако не е качена на компютър, експериментирах със стария филм „Под игото”. Прожектирахме филма пред 17-18-годишни ученици в българското училище във Виена. Не бях сигурна как ще го приемат. Правен е преди близо 70 години, действието е мудно, ще им е скучно. При съвременните млади хора всичко трябва да е екшън. Нищо подобно. Не шукнаха през цялото време. Филмът свърши към 9 часа вечерта, бурните им дискусии – за съдбата на България, за историята ни, продължиха и след 11 ч. С колегата по история не можехме да по-вярваме. Макар да им обяснявах, че книгата далеч не е това, което е филмът, настояваха да им я дам, да четат. В часовете по история са продължили да говорят за тази епоха. Успяхме да прелеем литература, киноизкуство, история. Разказът на Ирина Владикова продължава и със „случая” Бай Ганьо. Гледахме филмовата версия с Георги Калоянчев – четирите епизода. Естествено най-голямо оживление предизвика Бай Ганьо във Виена, тук живеят и учениците ни. Последваха въпросите им – какъв съм аз, европеец ли съм или съм младият Бай Ганьо… Следват дискусиите по творчеството на Илия Троянов след прожекция на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Децата се идентифицират с героя – от начина на говорене до чакащите ги в родината баба и дядо. После избират да пишат съчинения за „моите баба и дядо”. Клубът много ми помогна при преподаването на литература. Използвам тези прожекции като повод за дискусии, провокиам децата да правят паралели. Нямаше да се справя, ако само им говоря колко са велики Вазов, Алеко… Скучно е. Едни от най-оживените са часовете за Левски и съвременните българи. Кой е Левски, как се възприема от днешните хора? Защо всеки българин го нарича най-големия ни национален син, светец, наша икона…Същевременно какво влага в това понятие българското дете, чийто дом е далеч от родината? Мисля, че успях да направя една крачка към младите хора – да възприемат този тип литература като нещо, от което са тръгнали. От видяното във филма продължаваме, когато четем история, география или обсъждаме автора на роман. А какво мисли Ирина Владикова, реагират ли българчетата във Виена на „Под игото” така, както децата, родени и живеещи в Клисура, където е паметникът на Боримечката? Отговорът й е „Да”. Основание за него й дават горещите настоявания на децата да отидат на екскурзия по местата на въстанието. „Тази година не успяхме. Но задължително ще стане. Може да предложим и на колеги – преподаватели в български училища в други страни. Ще станем по-солидна група, ще обиколим повече. Да, ще го направим. Още повече, че имаме и друг клуб – „Историята на моя род”, продължава Ирина Владикова. Някой намерил книга-албум „Моят род”, децата започнали да го попълват. Интересът така нараснал, че разделили клубната дейност на 3 етапа. Сега са проучванията – събират се спомени за рода, легенди, традиции. Особено ценна се оказва инициативата за децата от смесени бракове – много важно е да познават и другата си „половина”. Резултатите от проучванията на децата са толкова интересни, че екипът на неделното училище ще търси начин да ги публикува. В училището децата са 150 – от първокласници до абитуриенти. Има и ученици, и родители. В последната учебна година 4-ма австрийци, съпрузи на българки, яко учат езика на родата. Изключително важно е да се създадат адаптирани учебни програми за децата, които почти не знаят майчиния си език, а семействата им възнамеряват да се върнат в България. Обсъждахме това и с министър Игнатов, в единомислие сме, уточнява директорката. Що се отнася до факта, че именно училището „Кирил и Методий” във Виена стана първенец в инициативата на „Академика” – „Бъди грамотен”, Ирина Владикова го обяснява на първо място с много добрите учители. Не крие, че е шанс да могат да избират преподаватели. За всяко учителско място обявяват конкурс. За екипа солидният професионален стаж не е гарант, че учителят е добър. Тук условията са специфични и всяка година е различна от изтеклата. Има вече и предучилищни групи, идват и деца, които въобще не говорят български. Преподавателите всеки път трябва да подготвят така програмите си, че да хванат интереса на всяко дете. Още повече, че тенденцията не е еднозначна и за различните етапи на обучението. В по-горните класове идва времето на „защо му е българският”. Според директорката ние сме твърде амбициозни родители – водим децата на тенис, плуване, езици, музика… Същевременно след 5. клас в австрийското училище става по-трудно. Нещо трябва да отпадне от натовареното ежедневие! Стараят се поне веднъж в седмицата да преподават български на децата. В последните класове картината е по-различна – идва съзнателното връщане в училището. Големите организират традиционния театър в края на учебната година, участват в концерта. Ако българският – като чужд език, бъде сред матуритетните предмети на австрийското образование, ще идват много повече деца, убедена е Ирина Владикова. Сигурна е и в друго: ще успее да го направи.
Източник: в-к АзБуки, орган на МОМН
