Или МЪЛЧАНИЕТО НА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИТЕ АГНЕТА
Aвтор: Светла Василева (Chara)
Мълчанието е злато, според популярна немска поговорка, която съвсем до скоро сякаш бе със статут на закон за журналисти и прочие експерти, многословно упражняващи се от седмица по темата “ЛУКОЙЛ” и Валентин ЗЛАТЕВ. Цинично е това “смело” глаголене сега, потвърждаващо съмнението за журналистика, подтичваща след силните.
Къде бяха журналистическите агнета в края на 2008 г когато “падна главата” на техния колега Георги Коритаров, уволнен по желание и под натиск на ЛУКойл заради истеричния страх на Валентин Златев от осветяване на делата му в Правец. Те не го защитиха, а сведоха глави и приспаха съвестта си с плитко скроена, но удобно подхвърлена история за изнудване.
Тезата за Златев като жертва бе печеливша ПР-стратегия на обслужващата го рекламна агенция D& D, играеща на струните на състраданието. Хегел и Маркс обаче отдавна са казали, че повторното случване на една трагедия завършва по правило с фарс. Стига да имаш търпение и шанс да го дочакаш.
И за Христо Христов, 84-годишен пенсионер от Правец, месеци водещ неравностойна битка със Златев, с едничката цел да запази за семейството си нищожните 2 дка наследствена нивичка, попадаща в терена на олигархичния ВИП голф комплекс в града, бе разгласено, че изнудва изпълнителния директор на ЛУКойл, понеже упорства в отказа си да му я “продаде” (разбирай – подари).
Само преди месеци искането на министър Трайков да му бъдат предоставени данни за ценообразуването на горивата в нефтената рафинерия също бе представено едва ли не като изнудване, а Валентин Златев публично бе издокаран в ролята на жертва, работеща на загуба, водена от дълг към обществото. Нищо чудно номерът и този път да бе успял, ако самият довереник на ЛУКойл за България не “излезе от обувките си” и не показа уродливостта на истинското си лице пред публиката – арогантно, надменно, черпещо сила от многогодишна недосегаемост, надзаконност и безнаказаност. Безпрецедентният тон по отношение на български министър, непознат до сега в най-новата ни история, срина крехката авантюристична кула на “изнудваната жертва”. Трагедията приключи с фарс.
Къде бяха журналистическите агнета през последните три години, когато на пресконференции в БТА и с публикации в интернет, група “непослушни” и извън статуквото в Правец членове на Сдружението за насърчаване на гражданската активност, ползвайки достоверни официални документи, вдигнаха завесата за случващото се зад табелата с надписа на града, публично известен не само като частен, а и като Златевград.
Мълчат журналистическите агнета за заградените от Златеви хиляди декари гори, многократно надхвърлящи размера на законната концесия. Мълчат за общинските пътища и частни гори, попадащи в анексираната от олигарсите територия, достъпът до която става единствено и само с височайше позволение.
Никой не смее да пита как така цялата публична собственост на Правец, построена с щедри средства от бюджета по време на тоталитаризма, днес чрез Златев е собственост на кипърска офшорка.
Никой не пита и защо държавния бюджет с публични средства, събрани от всички български данъкоплатци построи инфраструктури за милиони левове, обслужващи единствено частния голф комплекс. Нито пък защо с парите на европейските данъкоплатци се ремонтира пътя до резиденцията на Тодор Живков, днес (логично!!!) собственост на Златев.
Никой не се възмути от заграбването и унищожаването на учебната гребна база на Техническия университет – София, разположена на брега на правешкото езеро, чиято земя бе купена (излишно е да питате от кого) далеч под цената на метър балатум за квадрат. Нито се осмели да попита защо не е санкционирано противоправното извличане на права от общината и от фирмите на Златев при експлоатацията на държавния до 2009 г правешки язовир.
Никой не се престраши да се поинтересува за придобитите от посланика на Русия два апартамента в комплекса на Златеви в Правец – безпрецедентен акт за действащ висш дипломат на чужда държава.
За сметка на това на тържественото откриване на голф комплекса, уважено лично от премиера Борисов на 14 май тази година, присъстват дузини журналистически агнета, кротко блеещи пред петия по богатство за 2010 г – Златев-старши, получили удобна амнезия за това, че стоят пред човек, осъден с ефективно влязла в сила присъда за длъжностни измами и не помислящи дори да питат откъде идва огромното лично богатство, при положение, че пред органите на НАП се декларират само загуби или пък да проверят съразмерността на доходите на Златев-младши с новопридобитата вила в Гърция на стойност 4 млн Евро, платени кеш и яхтата Ферети за 3.5 млн Евро, купена неотдавна като свадбен подарък.
Трудно е наистина с едната ръка регулярно да се получават ваучери за безплатно гориво, щедро раздавани от ЛУКойл с поръка: “не ни закачайте и не се интересувайте от нас”, а с другата – да се остри перото на справедливостта.
Какво пък. Да се надяваме, че призракът на Мишо Бирата е напуснал владенията на правешките олигарси. На ЛУКойл ще е нужно време да излъска ръждивото петно, появило се върху имиджа му след “инцидента” с лицензите, а смелите, в случай, че такива се намерят, а също и несъгласните с написаното по-горе, каня да се разходят до Правец, да пообиколят голф игрището на Златев и прилежащите терени и когато стигнат до обекта, показан на снимката (намира се в най-скритата от външни погледи част на голф комплекса) да се поинтересуват от Ваньо Танов и от Симеон Дянков:
– това импровизирана бензиностанция ли е, защото по външни белези е точно такава – оборудвана е с цистерна, снабдена с искроуловители и мълниезащита, има една бензоколонка с три пистолета за гориво
– въпросният обект свързан ли е с НАП и как отчита горивото, което няма техническа пречка да се продава на граждани
– откъде и как се зарежда, с какви горива и счетоводно отчитат ли се тези операции
Ако няма престрашили се, значи ще продължаваме да сме свидетели на познатия до скоро диалог: “На каква тема мълчите колега? На каквато и вие колежке!” А ние темата си я знаем – Правец, Златев, Лукойл.
Източник: http://www.chara.blog.bg
.
Законопослушните Златеви отново са над закона.
Скрита бензиностанция в голф комплекса край Правец. Цистерните са частично вкопани и не се виждат от магистрала Хемус. Ясно се виждат огнепреградител с искроуловител. Вижда се мйлнеозащитата на обекта. Района се наблюдава от камери /на бялата сграда/ и охранява от „Спектър 01“ Нама данни бензиностанцията да е свързана с Агенция МИТНИЦИ или НАП.
Пряко доказателство за театрото, което ни показаха Бойко Борисов и ‘законопослушния’ В. Златев.
http://video.qip.ru/video/view/?id=v182712224b8
„Бензиностанция“ без лого в голф-комплекса край Правец със ситема за „бъркочи“.
http://video.qip.ru/video/view/?id=v18271302de5
Отвъд кашпата, зад смисъла
ot Любослава Русева /Reduta.bg/
„Телевизията образова“, казва единият от братята Маркс. „При вида на включен телевизор веднага се затварям в друга стая и започвам да чета.“
Карам на същия принцип от десетина години. Написах и благодарствено писмо до водещ:
„Откакто ми се точите цяла неделя, препрочетох Достоевски. Продължавайте все така, понеже смятам да захвана цялата поредица „Световна класика“!“
И все пак понякога се излагам на риск – пускам си някой сутрешен блок.
Последно гледах телевизия в Деня без Бойко Борисов.
Водеща: Как ви хрумна да инициирате Ден без Бойко Борисов? Защо без Бойко Борисов?
Гост: Денят без Бойко Борисов…
Водеща: Не, чакайте! Защо да има Ден без Бойко Борисов? Защо ТОЧНО без Бойко Борисов?!
Гост: Денят без Бойко Борисов…
Водеща: Да не би нещо за преекспонирането на Бойко Борисов?!
Гост: Ние всички тука, организаторите, благодарим на хората, които се включиха в Деня без Бойко Борисов. Защото Денят без Бойко Борисов…
С вестниците е малко по-сложно, но и в това си има чалъм – следя ги като сводката на Дунав.
Днес в единия ми фаворит Бойко Борисов го има само на трета, пета, шеста и тринайста страница, което значи, че при Търну Мъгуреле има сериозен спад в сантиметрах и ще излети някой отговорен редактор.
В друг любим всекидневник обаче положението си е сан шанжман. Бойко започва още от първа и свършва чак на 18-а страница. Цитиран е предимно той, но е дадена думата на много „общественици”, които се изказват ласкаво за него. Един твърди, че корупцията на средно и ниско ниво „безспорно все още съществува, но във висшия ешелон на властта проблемът е решен.”
Третият вестник съм оставила за десерт, щото напоследък отбелязва все по-устремно „покачване”. Освен 13 снимки и дописки за Бойко Борисов, откривам интервю с гадателка, която разправя, че той е богоизбран и ни е изпратен от чужда цивилизация.
Преди години тя видяла същото извънземно, което се появило над квартал „Бояна“, в собствения си тиган.
С един от малкото автори, които все още чета, пием кафе. Той е журналист на свободна практика, което е евфемизъм за безработен. Докато приказваме, отговарям на анкета за свободата на словото.
– Помниш ли Д.? – пита ме той.
Че как да не го помня!
Преди да почине от скоротечна цироза, Д. мечтаеше някой силен на деня да цъфне пред бюрото му и да го попита: „Колко?”
„Какво колко?” – дразнех го. „Колко е часът?”
„Колко струвам, разбира се!” – разпалваше се той. – „Не съм скъп. За една водка съм навит да изпиша целия тържествен комплект на Остап – с юбилейните му статии, със специалните му фейлетони!” – кикотеше се вече много пияният Д.
След дни го погребахме в „Бакърена фабрика”. Някой остави до гроба му пластмасова чашка с евтина водка. Беше сипал точно толкова, на колкото се беше оценил покойникът.
– Ще да е било преди 15 години – казвам безстрастно. – Жена му хлипаше, че намерила в болничното му шкафче статията на Димо Казасов за журналистиката.
– „Кучешки занаят. Можеш – не можеш – никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея” – цитира на мига интелигентният колега на свободна практика.
Мда, машината върви, главата ми е празна, а в анкетата ме питат дали съм приемала тезата на Андрей Райчев, че на журналистите се нареждало какво да пишат и това тъкмо бил същинският проблем.
Ами на мен не са нареждали, отговарям. И не се имам за герой, по-скоро за късметлия. В преобладаващата среда на зависимости, поръчки, откровен PR, изнудвания и професионални унижения моето си е рядък късмет. Но ако бях попаднала в издание, което в полунощ обръща линията от „Боко Тиквата” до „Похвално слово за Св. Евтимий Търновски” от Григорий Цамблак, нямаше ли да се съобразявам с табута и много предпазливо да минавам покрай зоните на мълчание?
Щях, май. Защото истинският проблем не е в това, че на журналистите им се нареждало. Те просто „си знаят”. Активни съучастници са в срутването на бариерата между власт и медии.
Точно това нанесе най-тежките поражения върху българската публичност, в която успя да нахлуе абсолютно всеки, възнамеряващ да осребри своето съучастие в представянето на измислената медийна реалност като самата реалност.
Маскирана зад думите “свободна и независима преса”, тази обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна и зависима публика – напълно лишена от предлагане на обективност, смисъл и култура. Оттам нататък опасният модел на нерегламентираното съжителство изгради всеобхватната олигархична конюнктура, извън която всеки от нас е нищо и никой. И този модел започна да се възпроизвежда от само себе си – все по-неприкрито, все по-неприлично.
Това отговарям, докато си мисля за Д.
Върху десетки, а може би върху стотици подобни на него, „стъпиха” медийните олигарси, винаги близки до текущото управление. Всички те си даваха сметка, че не струват повече от малка водка в пластмасова чашка, но свършиха най-мръсната, оттам и най-ценната работа, така че да се получи съвършената доходоносна симбиоза между началниците им и властта.
Тези болтчета, гайчици и бурмички легитимираха Голямата Корупция. Превърнаха я в основно правило за упражняването на професията, сведена до кучешки занаят.
„Горе” нека да обират мръвките, но ние „долу” си осигуряваме кокала. Малко ли е? И какво друго можем? Освен всичко, разполагаме с някаква мъничка власт да извличаме облаги чрез създаване на „връзки” или поне почерпки на аванта.
Такава среда, разбира се, постепенно абортира критичните гласове. Последните имат все по-малък шанс за оцеляване, бидейки разпознати като заплаха за сатуквото. Тяхната територия все повече се стеснява. Куражът им все по-бързо изтлява. И ако в последния доклад на международната организация “Репортери без граници” България е на последно място в ЕС по свобода на пресата, а “Фрийдъм хаус” твърди, че журналистите ни са притиснати в ъгъла, за да бъдат защитени икономически, политически и криминални интереси, то и в двата случая става дума за вече трайно, почти необратимо увреждане.
Увреждането се нарича загуба на смисъл.
– Попълни ли анкетата? – пита ме безработният журналист с неразгадаем блясък в погледа.
Чак сега забелязвам, че в продължение на повече от час пие от чашата с „дълго кафе”. То – колкото и да е дълго, не свърша и не свършва.
– Много ти е станало бистро кафето…
– Доливам му вода – хихика се насреща ми.
После той става, качва се на една кашпа в градината на заведението и започва да говори:
„Ако ставаше дума единствено за разтръбяването на гръмовните успехи, които постига властта, това нямаше да е нито първата, нито последната мизерна демонстрация на медийно въртене с опашка. Това напиши! Напиши още, че всички ние – ето там ти, онази до теб, дето се смее, всички, всички тъпанари български, участваме в погрома над смисъла! Не ни пука за живота ни, ние сме мъртви. Това напиши!”
Иде ми да го замеря със салфетка. Червя се от срам. Извинявам се на хората от съседните маси, че е много готин, но пиян. Много пиян, но готин.
Предателство? Може би. Но какво да обяснявам на онези под кашпите. Че човекът страда от загуба на смисъл? Че и Д. вероятно е страдал от същото? Че сигурно и аз се заблуждавам, задето още вярвам в смисъла? Да, много е възможно да се заблуждавам. Много е възможно да участвам в схемата. Много е възможно, много.
Тръгвам си от болницата, където настаниха интелигентият колега на свободна практика.
Докторката каза, че се е сринал емоционално.
„В такива случаи трябва да го хванете за ръка. Защо не сте го направила?”
Мълча. После тъпанарски изтърсвам:
– Много хора са честни, само защото са глупаци.
Струва ми се, че целият коридор ехти от смеха й.
– Достоевски? Господи, все Достоевски цитират! Бас държа, че ще ви видя скоро!