Петър Мутафчиев, сп. „Просвета“, бр. 4 от 1935 г.
Ако някой би поискал да си изясни смисъла на живота ни от Освобождението насам, особено през времето на последните десетилетия, останал би слисан от странностите, с които тоя живот е изпълнен. Като че ли основната и най-съществена черта в него е отсъствието на всякаква логика. Казал би човек, че сме живели, за да творим парадокси, да доказваме, че сме способни да извратим или да стигнем тъкмо до опакото на всичко онова, което навсякъде и у всички представлява цел на всяко естествено и здраво развитие.
Тоя факт в една или друга степен се набелязва у нас решително всъде. Нигде обаче той не изпъква с такава сила и нигде значението му не е тъй голямо,както в областта на образованието и изобщо на духовното ни битие.
Жертви за народната си просвета ние, общо взето, никога не сме скъпили. Затова в делото на народното образование минавахме за народ, който далеко е определил съседите си. И не само при един случай с гордост сме сочили, че по общия брой на училищата и по процента на грамотността сме почти достигнали равнището на големите културни народи. Още по-значителен изглежда напредъкът ни в ръста на средното образование. Тук вече по относителното число на своите училища – поне преди година и половина – ние едва имахме равни на себе си. И рядко някой народ може да се похвали с едно – съответно на числеността си – тъй голямо количество „интелигенти“ със завършено средно или висше образование, каквото вече имаме ние.
Всичко това обаче е само едната страна на въпроса, парадната му външност. Всъщност всеобщата ни грамотност, за която тъй самодоволно обичаме да говорим, представя истинско недоразумение. Най-малко за три четвърти от всички грамотни хора у нас простото писане си остава най-сложното между всички изкуства… Средният тип образован българин не е в състояние да „съчини“ правилно, без груби граматически, езикови или стилни грешки нито една страница. Затова въпреки грамадното количество „интелигентни“, с каквито вече е претоварен животът ни, толкова малко са българите, които могат да мислят правилно и да излагат на книга мислите си. Когато един чужденец учи езика на дадена страна, обикновено му препоръчват да чете нейния периодически печат. Това е не само защото в него се пише просто и ясно, както хората обикновено говорят, но още и защото главното изискване, на което навсякъде един публицист трябва да отговаря, е да пише стилно и граматически издържано. Само у нас на това условие никой не държи…
Това, което е в пресата, още в по-големи размери е в държавните и обществените учреждения. Те открай време си остават най-удобният и спокоен приют на безграмотността. Обикновеният нашенски чиновник – голям или малък – продължава да бъде олицетворение на човек, който не само че не знае граматиката на своя език, но няма и най-елементарен усет за него. Поради това нигде тоя език не се обезобразява тъй, както в благословените български канцеларии.
Но това шествие на полуграмотността у нас не е нещо, което съществува изолирано и само за себе си. То е само частичен и външен израз на друго явление, по-съществено и с по-голямо значение: необикновения ръст на така наречената полуинтелигенция… Тая маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост – от низините до върховете й. Нашето нещастие произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога не са били лишени от възможността да играят значителна роля в тоя живот, а през последните десетилетия – да изстъпят като ръководна сила в него. Те се явяват навсякъде: в публичността като безогледни демагози; в държавни и обществени учреждения като важни бюрократи. Намираме ги в стопанските и културните институти, гдето дават вид, че промишляват и работят; по стъгдите, където шумят, или по ъглите, гдето шептят, недоволстват и интригуват. От тях зависи всичко. Защото те са, които създават настроенията и смогват да използват всяко обществено недоволство, при все че – като решаващи фактори – именно те или техни събратя са истинските сеячи на всяко разочарование и отрицание. Те държат в плен и съзнанието на масите. Тия, последните, в душата си ги ненавиждат, но вървят след тях поради това, че няма други, след които да тръгнат: срещу тях в живота ни липсва всякаква организирана сила. И няма откъде да се яви. Защото през целия период от Освобождението си до днес ние не успяхме да създадем в средата си това, което се нарича духовен елит – обществен слой от морално здрави, проникнати от традициите на своя народ и всестранно просветени люде, каквито стоят начело на всяко нормално развиващо се общество. А като що-годе значителна обществена величина не се създаде у нас и оная културна среда, от която такъв духовен елит би могъл непрестанно да се попълва и обновява, която заедно с това би му служила за необходима обществена опора, осигурявала би му възможността да въздейства върху съзнанието на масите. Обществените функции на подобен елит се изпълняват у нас от същата полуинтелигенция…
Самата културна криза, която за целия свят настъпи след завършека на голямата война, за нас започна всъщност още от първите години на свободния ни живот. Защото именно от това време тръгна рушенето на народния ни бит – едничкото завещано нам от миналото културно наследство – и поведоха своето начало безплодните усилия да присадим у себе си истинските придобивки на чуждото културно творчество. От тогава, та и до сега тая криза расте и се задълбочава, тъй като нито едното се помъчихме да спасим, нито пък другите бяхме в състояние да усвоим. Тъй заживяхме съвсем дезориентирани, без своя цел и без свой път, пленници на временни настроения и на необмислени увлечения и затова, без да бъдем способни да влияем на събитията, в които се виждахме замесени, сами се превръщахме в тяхна играчка. Не от свръхкултура, за каквато може да става дума на Запад, а от истинска културна анемия, с всички нейни последствия, е обхванат животът ни. И главно поради това се оказва той днес лишен от всякакви опори…
И тук изстъпва историческата роля, която – не на последно място – има да изиграе българското училище. Само то може да ограничи по-нататъшния ръст на полуинтелигенцията в нашия живот и да издигне общото културно равнище на обществото ни, а главно чрез него ще е възможно да се създаде и духовният елит, без който ние и занапред както досега ще продължаваме да блуждаем и хабим силите на своя народ, за да видим най-сетне загубени сетните възможности да се спаси независимото му развитие.
–––––––––
Петър Мутафчиев е роден в с. Боженци, Габровско, през 1883 г. завършва класическия отдел на Русенската гимназия, пет години учителства в Плевенско, от 1906 г. до 1910 учи история и география в Софийския университет, участва в трите войни до 1918 г., отличен с множество български ордени за храброст и немския железен кръст. Специализира византийска история и палеография в Мюнхен, от 1923 г. е доцент по история на Източна Европа и Византия в СУ; чете лекции по средновековна българска история, история на Сърбия, Румъния и Османската империя, както и лекциите по обща социална и културна история във Висшето военно училище. От 1935 г. до смъртта си през 1943 г. е главен редактор на сп. „Просвета“, сътрудничи в сп. „Златорог“, „Философски преглед“, „Българска мисъл“.
Източник: в. „Сега“
