Честит празник – Деня на съединението на Княжество България с Източна Румелия!
6 септември – Денят на Съединението – е една от бележитите дати в новата българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в развитието на българската държава. През 1998 г. денят е обявявен за официален национален празник и е неработен за цялата страна.
Съединението определи съдбата на България за векове напред. То беше подготвено от редица важни събития преди него – от българското Възраждане, от десетилетната борба за независима българска църква, от вековната борба за съхранение на език, традиции и обичаи на българите, от борбата за национално освобождение, от десетки въстания и Априлското въстание, което предшестваше Руско-Турската освободителна война.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България. Една мечта на всички българи от денят на Берлинският договор е сбъдната.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.
По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Първи в борбата за историческото обединение се впускат революционерите от епохата на Възраждането и на Априлското въстание. Стефан Стамболов, Иван Драсов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Христо Караминков, братята Никола и Георги Живкови и други основават комитети в Търново, Пловдив, Русе, Кюстендил, Ловеч, София, Разград, Габрово. Дейността им е подпомагана от българските правителства, които осъществят постоянна дипломатическа агитация сред официална Европа за националните стремежи на нашия народ. През зимата и пролетта на 1885 г. съединисткото движение в Източна Румелия се активизира.
В началото на февруари група бивши революционери образуват Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В него влизат Захари Стоянов – председател, Иван Андонов – секретар, Тодор Гатев – касиер и членове – Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев и др.
През пролетта и лятото на 1885 г. в Чирпан, Сливен, Пазарджик, Ямбол, Хасково и други градове и по-големи села се създават частни революционни комитети. В тях се записват патриотично настроени интелигенти, ръководителите на спортни и културни дружества, недоволни от източнорумелийското правителство. Организацията получава пълната подкрепа на княз Александър Батенберг и на цялата българска общественост. Без да го афишира официално, назначеният от султана главен управител на Източна Румелия Александър Богориди толерира и поощрява съединисткото движение, макар то да е насочено и срещу него като представител на Османската империя.
Сигналът за въстанието е даден на 2 септември 1885 г. в столицата на Априлското въстание Панагюрище. Последният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич в деня на обявяването на Съединението казва: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута“.
На 8 септември Александър Батенберг издава манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: „Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз“.
До обявяването на независимостта през 1908 година българската дипломация поддържа в Европа илюзията за две области, а не за единна българска държава, което тогава не е възприемано от Великите сили. В този смисъл делото, започнало със Съединението, на практика приключва окончателно доста по-късно – с обявяването на независимостта.
Съединението беше в началото на други последвали исторически събития, като Илинденско-Преображенското въстание, обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. и Балканската война от 1912-1913 г. Всички тези събития бяха насочени към обединението на българите, към тяхното присъединяване към майка България.
Съединението даде урок на великите сили, на държавите, които със своето влияние, със своята военна и икономическа мощ определят хода на историческото развитие. И този урок се състои в това, че колкото и да са силни тези велики сили, те трябва да се съобразяват с малките народи, които искат своята свобода, независимост и обединение. Защото несправедливият Берлински договор с решенията си предопредели такова развитие в нашия регион, което създаваше конфликти и се пораждаха войни. Вследствие на неговите политически неадекватни решения беше разединена България, а в нашия регион последваха три войни – Сръбско-Българската от 1885, Балканската и Междусъюзническата война от 1913 г.
Но най-важното е, че в резултат на Съединението България стана по-силна политически, икономически и духовно. Гласът на България стана по-силен и нарасна влиянието й при решаването на съдбата на Европа. България укрепна и с това, че тя привличаше нашите сънародници, останали под чуждо робство, имаше възможност да съдейства за тяхното освобождение. Друг е въпросът, че ние нямахме историческия шанс да реализираме тази възможност. Но със Съединението България възмогна икономически, културно и стана сериозен фактор на нашия континент.
Уроците на Съединението са актуални и днес. Съединението стана, защото българският народ го искаше, защото българският народ наложи на политиците да работят за това Съединение!
И не случайно дядо Вазов, който по най-точен начин чувстваше пулса на своя народ, каза, че Съединението е една от най-лесните революции, защото то беше победило вече в душите на хората.
Българският народ искаше Съединението и водачите му го извършиха. И това е блестящ пример за днешните политици и държавници – как трябва да се вслушват в гласа и в чувството на народа. Защото казано е: “Глас народен – глас божи!”
Другият урок на Съединението е, че значима национална цел може да се постигне при добра организация, каквато създават водещите политически фигури по онова време в България. Добри лидери, единение на нацията в името на тази заветна историческа цел и мобилизиране на националния ресурс за нейното постигане. Колко необходимо ни е и днес това единение и национално обединение за постигането на такава важна за нашето време цел – благоденствие на България. Уверен съм, че ще я постигнем, ако следваме урока, примера на нашите деди от времето на Съединението преди 119 години.
Третият урок също е полезен за днешното време. А той е в това, че политиците и държавниците по онова време бяха на висотата на своя народ. Ние много добре разбираме, че те са различни хора. Някои от тях имат различни убеждения. Но неоспоримото им достойнство беше в това, че пренебрегнаха личните си вражди и разногласия в името на важната национална цел – обединението на България, съединението на двете разпокъсани части.
И другият важен урок на Съединението. Тогава, когато се провежда национално отговорна политика, политика, която отговаря на интересите на държавата, на народа, целите, колкото и да са трудни те, се постигат. Само си помислете. Великите сили са против Съединението, Русия – нашата освободителка, е против Съединението! Всички наши съседи са против Съединението. Българската дипломация се оказва на висота и съумява да неутрализира до голяма степен това всеобщо отрицание на българския национален порив и да създаде все пак, при тези трудни условия, благоприятен изход на борбата. А смисълът на тази борба е Съединението.
Колко нужно ни е и днес това умение на способни, отговорни политици, които да работят за българската национална кауза. Политици, които да не се стремят да постигнат националните цели с угодничество, ту в една, ту в друга посока, със съобразяване с мнението и желанието на едни или други, а отговорни политици, които да се съобразяват с интересите на България, с българските национални интереси.
Ето това беше достойнството на политиците от времето на Съединението. Такова достойнство е необходимо и на нашите политици и държавници и днес. Те съумяха да намерят държавнически подход, включително и по начина, по който стана самото Съединение – под егидата на българския княз Александър Батенберг, с което придадоха допълнителна легитимност на това историческо събитие.
Ето хора от каква величина бяха тогава в България тези, които се бориха и направиха Съединението факт! Затова се покланяме пред тяхната памет днес. Затова се отнасяме с огромно уважение към тях. Затова ще помним стореното от тях – не само сега, но и векове напред.
Защото тяхното дело е непреходно. Защото те ни преподават и друг урок – нещо, за което всички говорим помежду си, но колкото по-често го казваме открито, на глас, толкова по-добре. А то е, че приключи времето на неотговорната социална и национална българска политика. Няма вече място и време за такава политика, ако искаме да бъдем на равнището на нашите деди от времето на Съединението!
Картина, изобразяваща радостта от Съединението
Симеон Радев,
Из „Строителите на съвременна България”, т. І, книга пета, Съединението
За т.нар. Източна Румелия:
„Наместо турския вилает с привилегировано положение, който дипломацията бе кроила в Берлин, образувала се бе една фактическа свободна държава с конституционен режим и с българска национална физиономия. Плодородието на почвата, естествената интелигентност на жителите, леките данъци предизвикваха един бърз подем на производството и на търговията. Органическият устав бе предвидял една отлична администрация, която се намираше в ръцете на образовани хора: повечето околийски началници бяха със средно образование – някои от тях знаеха даже по няколко чужди езици. От страна на меншенствата – никакви сериозни трудности. Посредством една математическа формула, изобретена от Ив. Салабашева, гръцките депутати бидоха съвсем изключени от Постоянния комитет; колкото за намесата на султана, макар и предвидена за много случаи от Органическия устав, тя се употребяваше безвредно за политическото развитие на страната. Всичко способствуваше за благоденствието на страната. Партийни ежби нямаше още…”
За нощта срещу 6-ти септември:
„…Стефов излезе из къщата на Дюкмеджиева заедно с поручик Соколова. С тях бе и едно момче на 15-16 години, племенник на Дюкмджиева, което трябваше да съобщи на Търневи да бият камбаната на църквата в Каршияка. Двамата офицери минаха през еврейската махала, спряха се пред участъка, който бе до хамама при градската градина. Приставът им каза, че имало арестувани десетина души и че у едного от тях били намерени компрометирующи хвърчащи листове. Това бяха прокламациите на Захари Стоянова, печатани в „Южна България”. Един словослагател, който ги бе скрил в пояса си, бе хванат от полицията, която ги намери у него при обиска. Стефов и Соколов минаха след това край конака: прозорците светеха още. Значи, правителството бдеше. Когато те вървяха при шадравана за към Марица, от конака излезе Тодоров, началникът на полицейската станция, с 5-6 чиновници. Тодоров размени няколко думи със Соколова и изгледа подозрително Стефова, който бе се отдалечил. Сега вече по пътя за Каршияка имаше във всяко тъмно кьоше и патрул. Пред участъка Соколов пита пристава: не е ли чул 5-6 гърмежа? – Какви 5-6 – отговори приставът. – Петдесет, сто и повече!
Това бяха конарци, които приветствуваха Пловдив. Чардафон потегля от Голямо Конаре към часа 6 привечер. Със себе си той водеше 300-350 души. На тръгване четата бе сръбнала малко, предупредена, че по пътя никой няма да тури в устата си питие. „В Пловдив, заяви Чардафон, ще се черпим, ако е рекъл Господ, от гръцкото вино на Треперко паша.“
С Чардафона замина от Конаре и една героична мома, Делка Шилева, негова годеница. Дружината вървеше бърже и мълчаливо. Часа около 10 през нощта стана при село Царцово първата почивка. Тук войводата говори нещо като реч, в която препоръча за пример на момчетата Василя Левски, който, както е известно, в това село имаше квартира.
– Момчета! – каза той. – Тук, под тия брести, нашият мъченик дякон Левски е оплаквал България преди петнадесет години! Тогава той е бил сам в цял окръг, а днес ние сме 700 души, в Пловдив имаме 7000, а в княжеството милиони! От какво се боим? Напред, момчета! Поклонете се на земята, която е тъпкал този велик човек!
Дружината извика: „Бог да прости Левски!“7 В Царцово отрядът на Чардафона се удвои. Към него се присъедини със своите хора Иван Арабаджията, известният стар деятел в комитетите от турско време. Оттук дисциплината стана още по-строга; Чардафон издаде заповед, щото до Пловдив никой да не говори, нито да пуши. Дружината обаче се смути; някои започнаха да изказват съжаления, че са тръгнали по такова опасно приключение. Тогава Делка Шилева скочи на крака и каза:
– Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!
Никой не й възрази. А тънтенето между туй растеше от минута на минута. Чардафон, пълзейки по ръцете си, обикаляше дружината и й даваше инструкции. Ето че и непознатите приближават. Те са на коне и на гърбовете им пушките лъщят в нощта. Дружината запрегна и тя своите пушки. Преди обаче Чардафон да изкомандува, авангардията, която той постави покрай пътя, изгърмя напосоки, без да мери; при тия вистрели идящата конница се спря за минута, сетне се обърна назад, удари на бягство. Скоро тя се изгуби, дигайки подире си дебели стълбове от прах. А дружината, възрадвана от тая лесна победа, даде още няколко залпове. Тя не подозираше, че бягството на тая конница се дължеше на съучастието на командуващия отделението поручик Никушев.”