Иван Даракчиев: “Защо не ми цитирате Хайтов или Димитър Талев?”

Интервю на Тася Тасова (Австралия)

Иван Даракчиев е роден в Бургас на 15.07.1948 г. През 1967 г. завършва с отличие Техникума по индустриална химия, а през 1972 г. се дипломира отново като „първенец на випуска“ и става инженер по микроелектронни технологии във ВХТИ – София. Между 1972-1982 г. работи в Института по микроелектроника в София, а след това заминава на специализация в Католическия университет в Льовен, Белгия.

Отказа да се завърне, превръщайки се в невъзвращенец. През 2004 г. основава „Дукати“, малка организация, занимаваща се с консултантска, брокерска и издателска дейност (www.dukaty.com). Резултатът от дейността си като научен работник в микроелектрониката се изразява в множество публикации, авторски свидетелства и патенти, малка част от които могат да се видят при справка с интернет търсачките.

На първо място всред непрофесионалните му интереси стои музиката. По времето на ученичеството си в ТИХ е ръководител на вокално-инструменталната група “Корали”, от която по-късно се раждат професионалните групи „Тоника“ и „Домино“. Други хобита са му литературата, историята и археологията. Обича спорта във всичките му разновидности, практикува: тичане, йога, плуване, гмуркане, пинг-понг и по малко от всичко, което му е достъпно. Иван има и друго любимо занимание, което не може да определи като хоби, но което цял живот е диктувано от прагматични причини и обстоятелства – изучаването на чужди езици.

Свободно говори шест езика, не толкова свободно- още толкова. „Когато действаш на много фронтове и искаш да контролираш – а не само да движиш пешките – по няколко сложни проекта едновременно, знаенето на езици е безкрайно полезно умение. Все едно отваряш няколко допълнителни прозорци в една тъмна и висока кула“, споделя Иван. Г-н Даракчиев се занимава с издателската дейност на книги с патриотична насоченост и такива на здравна тематика, и природосъобразен начин на живот.

Всички му книги могат да се видят обявени на специализирания за това сайт www.dukaty-books.com, откъдето могат и да се закупят. Иван Даракчиев е автор на книгата “Bulgaria, terra europeansis incognita”, която представлява истински синтез на най-важното в неговия живот. Познатите и приятелите сполучливо наричат книгата му неговия “opus magnum”.

****

– Г-н Даракчиев, как ще излезем от кризата?

– Първо, да дефинираме кризата. Всички – и в България, и в чужбина – под този въпрос биха подразбрали просто настоящата финансово-икономическа криза в световен мащаб. Според мен, по-важно за нас, българите, е да осъзнаем, че страната ни се намира в перманентна криза от момента на поставянето на власт на Фердинанд Сакскобургготски. За българската държава всички – или поне повечето – моментни спадове или пикове вследствие влиянието на световната икономическа, а нерядко и свързаната с това политическа конюнктура, са вторични или дори третични ефекти.

Поради това фокусът на усилията на съзнателните българи трябва да бъде прилагането на механизъм, гарантиращ излизането на страната ни от тази траеща вече около 125 години криза. Тогава и само тогава ще бъдем още по-малко зависими от световната конюнктура, тоест вторичните ефекти – и особено спадовете – няма да се отразяват толкова чувствително на нацията ни. А при спадовете това е болезнено. Тогава и само тогава бъдещето на България ще представлява прогрес за българите. Ретроградният курс днес предвещава само разпад на нацията. И то не след много дълго.

– Кажете, според вас, в икономическа, политическа или духовна криза се намираме?

– Отговорът на този въпрос си е буквално “три в едно”. Българската нация днес изпитва дълбока икономическа, политическа и духовна криза. Днес това е дъното, достигнато, както казах, след почти 125-годишен период на упадък. Интересното е, че през този век и четвърт, когато се появяват на бял свят цели шест поколения българи, има немалко моменти на икономически подем, има и периоди на духовен такъв, но в политическата сфера отчитаме само влошаване: подлизурщината, покварата и корупцията се ширят без прекъсване от първата та до последната точка на интервала от време, който визираме; некомпетентността, полуграмотността и безхаберието също; към горните константни характеристики трябва да добавим и стремежа към лично облагодетелстване и обграждане с ласкатели и блюдолизци (шуреи, баджанаци, братовчеди и друга рода са с предимство, разбира се). А през последния двадесетгодишен период и трите компонента на кризата са се така развихрили, че наистина сме стигнали най-ниската точка за всички времена.

– Коя е тази сила, която сплотява българина?

– Може да ви се стори странно, но мисля, че на днешно време това е инатът. Ако трябва да правят напук на нещо или някого, нашите хора са много изобретателни и невероятно солидарни – де, да беше така и в други аспекти… Например, почти всички шофьори в България си присвяткват, за да сигнализират на колегите си, че има полиция (т.е. “Спазвайте за малко правилата за движение!”), но не им и минава през ум, че последното трябва да е дълбоко вкоренен навик. Всъщност, култура на шофиране да е част от цялостното им поведение на съзнателни хора…
Със съжаление трябва да констатирам, че любовта към Отечеството и чудните му природни дадености в днешното до крайност комерсиализирано общество се считат едва ли не за архаизъм и отживелица. Патриотизмът, който успяваше да сплоти българите до преди половин век, вече е полумъртъв. До степен, щото аз считам, че колективно взето ние не сме достойни потомци на героите, които уж тачим, по разните празници, предназначени всъщност само за да има повече неприсъствени дни. Като тяхно потомство ние сме всъщност срам и позор за паметта им.
Друг е въпросът какво ми се иска да би било това, което ни сплотява. В моите мечти и въжделения това е притегателната сила на родния край, стремежът да сме всред близките, роднините и приятелите, желанието да спомогнем за възвисяване на свободния творчески дух на българина, за изграждане на истински справедливо общество, в което да се радваме на развитието и успехите на всички около нас – успехи с измерения на професионални, творчески, морално-етични и духовни параметри, а не в парични единици. Това е и част от мотивацията ми, макар и осъзната впоследствие, а не при първоначалното възникване на замисъла за написването на книгата.

Към момента обаче това си остава в сферата на сaнтименталността. Болшинството от тези, които ще прочетат горните редове, или ще се изсмеят, или ще се запрозяват. Не че това ще ми повлияе – отдавна е ясно, че възпитанието на последните поколения произведе експоненциално нарастващи с времето количества хора със силно занижени морални и естетически критерии, които в същото време са неимоверно взискателни към околните, докато изискванията им към себе си клонят към нула – но просто ми е жал за пропиляването на толкова много ценен генетичен материал, с неминуемия краен резултат: съсипване на нацията.

– Предпочитан български философ от световна величина?

– Има само един български философ от световна величина – Петър Дънов. Независимо дали вярваме в системата му или не. Аз бих определил учението му като езотерична форма на християнството, факт е, че това е една стройна и завършена система; той има много последователи по цял свят; движението е живо вече около век; учението му се ползва, през целия период на съществуването си, с голямо уважение сред видни интелектуалци от цял свят. Без да съм негов последовател, аз питая голяма почит към Учителя Петър Дънов, точно защото го смятам за най-видния български философ на модерните времена.

Вторият велик изразител на българския философски гений от последния век за мен е Никола Димков, от и за когото знаем за съжаление твърде малко. Все пак, фактът, че Уудроу Уилсън е заимствал и 14-тте точки от прословутата си прокламация относно Обществото на народите от Димковата “Конкордия”, говори много. Други български философи от световна величина последното столетие не познава.

– Разкажете ни повече за книгата си. Защо решихте да я пишете? Това е амбициозно начинание и не винаги се увенчава с успех.

– Решението да напиша книга за България и българите се формира преди около 30 години, когато осъзнах колко малко – за да не кажа нищо – знаят за нас моите западни колеги, познати, клиенти, началници и пр. Всъщност повечето, а в Америка почти всички, не бяха и чували за такова животно: държава на Балканите, граничеща с Черно море и влизаща в рамките на Комунистическия блок. Та аз, може би повече на инат, си казах тогава: “Един ден като спра с активната си дейност в индустрията, ще седна да напиша нещо, за да ви пообразовам”. И понеже винаги съм изпълнявал каквото съм се заричал – като дойде моментът, не се и замислих какво ще ми коства този проект.

А то се оказа много повече от простото “амбициозно начинание”. И, да, за да се увенчае с успех, ми отне седем години писане и изследване плюс още почти две години илюстриране, предпечат и всичко останало, докато да държим книга в ръцете си, от която не само аз, но и всички българи да не се срамуват, като попадне в ръцете на външния свят.

Всяка книга има свой преднатален живот – някой може да го определи и като родилни мъки, и тази не прави изключение. Напротив, понеже говорим за почти 9 години дълъг период, това си беше едно огромно развитие. Съдете сами: тогава, когато се зароди първоначалната ми идея, тя включваше само описване на най-същественото от историята на България, природните ѝ красоти, духовното развитие на българите и техния културен принос в световната съкровищница, характерни национални черти, както и прилики, и разлики с останалите Балкански народи, малко за проблема Македония и толкова. Това бе готово за две-три години, и точно когато мислех, че съм свършил, научих за колекцията на д-р Симеон Симов, един наш емигрант, дарил безценни карти, книги и гравюри на Националния архив. Имах щастието да се запозная с него и той ме насочи към най-важните и дотогава непознати за историците материали.

Година по-късно получих достъп и до колекцията на г-н Христо Манев, друг наш емигрант, от която също извлякох безценна нова информация. Когато все пак приключих с писането на това, което по-късно стана първата част на вече завършената книга, си казах: “Добре, стана чудесен материал, но как ще ми повярват хората, че българите са такива прекрасни, трудолюбиви, културни, с възвишени идеали хора, след като всичко, което днес чуват и виждат по медиите за България и българите се описва с комбинация от термините ‘корупция’, ‘фалшификации’, ‘проституция’, ‘рекет’ и тям подобни?”

Стана очевидно, че трябва да прибавя и една втора част, вече за съвремието. Така се стигна до решението ми да обясня на интересуващите се от външния свят – а по-късно осъзнах, че вече има доста българчета, които също ще имат полза от това, бидейки родени или израстнали навън от Родината, ако, разбира се, все още я чувстват такава – защо и как се стигна до днешната катастрофа. В резултат се роди една от уникалните черти на тази книга – първият и засега единствен, според мен, задълбочен и обективен сравнителен анализ на “комунизма” и “демокрацията” в аспекта им на влиянието върху бита и всекидневието на хората.

При 30 години живот на Запад аз не съм още нито чул, нито видял някой да е споменал за “позитиви” на комунизма, нито за “негативи” на демокрацията; според моите преценки те са горе-долу по равен брой и от двете страни. Друга една уникална черта, от общо около дузина, в книгата е, че заключението ми за пътя на България към прогрес и благоденствие не е идентичен с поетия днес, а се разминава сериозно с тази посока.
След като поставих диагнозата, се наложи и да поработя върху лекарството, инак щях да търпя упреци, че само критикувам – което е най-лесното нещо на света – вместо да се постарая да помогна с конкретно предложение. И ето, така се роди предложения нов модел за социо-политическа система, включващ икономическа и политическа част.
Междувременно книгата стана цяло книжище, но аз съм доволен от свършената работа и си харесвам бебето: казах всичко, което имах да казвам на света, свърших си работата и не съжалявам за вложеното време, усилия, очи… Имат думата читателите, а няма и съмнение, че тази книга ще бъде прочетена само от най-интелигентните хора на света – е, не е ли това нещо, все пак?

– Любима Ви част от нея?

– Коя част от бебето мислите, че е по-любима на родителите: ръцете, краката, главата…? Аз не мога да избера никоя част – над всички глави и по всички страници съм се потил достатъчно много, за да станат по най-добрия начин според моите виждания, така че не мога да си обърна езика и да кажа: “Тази я харесвам по-малко”.

Ако се е случвало така по време на работата, на някое от безкрайно многото пъти препрочитане, просто съм я грабвал и работил над нея, докато я захаресвам колкото другите. Нямаше да считам книгата за завършена, ако сега имах любима част. Факт: с удоволствие показвам, при разговори и представяния, подходящи страници, илюстриращи интересни, неизвестни, фрапиращи, скандализиращи и пр. тезиси и хипотези, и това са винаги различни страници, според профила на аудиторията, а илюстративният материал е над 400 фотографии, над 40 фигури и графики, над 30 таблици и над 30 древни карти!.

– Какво заключение би си направил читателят, след като затвори и последната страница?

– Този въпрос ме затруднява. По-скоро ще Ви кажа какво аз бих искал да си помисли в заключение читателят. Впрочем, първо трябва да характеризираме този читател, понеже аз виждам поне три различни типажа. Първо, това е специалистът в някоя от силно засегнатите области – историк, археолог, социолог, професионален политик, икономист, политолог. Всеки от тях неминуемо ще е открил нова информация- факти, хипотези, теории, модели- и реакцията им ще бъде от ентусиазъм до скандализиране и остра критика; със сигурност отхвърлям вероятността за индиферентност. Втората група читатели са неспециалистите от горните области, просто интелектуалци, четящи от общокултурен интерес, за обогатяване на светогледа си. Надявам се тия да си кажат: “Ето един народ и една държава, достойни за уважение. Как така досега нищо не съм знаел/а за тях?”. Третата група са нашите емигрантски дечица. Блазня се от мисълта, че мислите им ще текат приблизително в следния ред: “Родината на моите родители изглежда невероятно красиво и духовно място. Сега разбирам защо те толкова я обичат, и защо все повтарят, че се гордеят с нея… А аз с какво ще се гордея?”

– Прав ли е Елин Пелин, като казва: „Ако някога някъде се роди геният на завистта, то родината му ще бъде България“?

– Категорично „не“! Първо, първокласните гении на завистта са отдавна описани. Вземете например Шекспировите герои от “Хамлет”, “Макбет” и прочие, следователно вече са били родени, и между тях няма нито един нашенец. Второ, Елин Пелин е един чудесен разказвач, и толкова. Той е един от великите наши писатели, но това не го прави вездесъщ и всезнаещ, понеже обобщенията му – особено при тогавашните средства на комуникация, определящи степента на познаване на останалия свят – се ограничават от региона, в който живее, действа и познава.

Понеже въпросът ви всъщност е част от една отдавнашна тенденция към негативистично отношение спрямо националния ни характер, ще си позволя да разширя аргументацията си, включвайки други двама наши колоси, често цитирани в подобни дебати. Единият е Алеко Константинов, другият – Иван Хаджийски. Няма да ги цитирам, понеже приемам а приори, че всеки културен българин неминуемо е запознат с най-съществените елементи на тяхното критично отношение. Вероятно могат да се приведат и други аргументи, но аз ще нахвърля накратко тук само два. Първо, силната ограниченост на извадката, както е и случая с Елин Пелин, и второ, регионалната специфика на националния характер.

Какво имам предвид ли? Ами, ако погледнете, и тримата посочени автори произлизат от – и работят предимно във – областта, ограничена между Северна България и Софийско. Нека бъде едновремешната административна област Княжество България. Не знам на вас какво ви говори това, но на мен това ми казва, че оттам мога да очаквам по-различен типаж, отколкото е характера на българите от Южна България, или пък тези обитаващи географските области Тракия и Македония (за момент ще оставим настрана българите от Западните Покрайнини и тези от Северна Добруджа). С други думи, България бидейки една голяма страна, за мен това понятие се покрива с етническата карта, българите все пак са различни.

Вие имате ли представа какви благи хора са родопчаните? Ако някой от горното трио беше прекарал малко време сред тях, никога нямаше да е така категоричен в негативизма си. Или, с други думи, когато хората ми цитират Алеко или Хаджийски, аз ги питам: “Извинявайте, а защо не ми цитирате Хайтов или Димитър Талев, или… ?”

Впрочем, много се радвам, че ми задавате този въпрос. Причината за това е, че в книгата съм се постарал да анализирам и обрисувам националния ни характер, както и еволюцията му – има цяла глава, посветена на това. Само че, за разлика от някои, аз стъпвам на три пилона: моите лични наблюдения, прочетеното от всички български автори и характеристики от чужди автори- особено тези от началото на 19 век та до средата на 20 век. Тоест, твърдя, че ползвам много по-достоверна извадка. Това важи и за всички други раздели от книгата – неслучайно съм цитирал библиография, композирана от около 760 източника (половината са материали на латиница, останалите на кирилица), като това не е всичко, което съм ползвал, а просто референция за интересуващите се, откъде да тръгнат, ако искат да се задълбочат.

– Каква добродетел или черта най-много му е необходима на днешния българин?

– Живеем в глобално общество с разнообразни недостатъци. “Глобалното общество” е като монета с две страни. Ако вярваме в това понятие, трябва да приемем, че не си струва да се кахърим за българина, понеже той и тъй и инак ще изчезне, претопен в този нов земен “флуид”. Бих искал да ви коригирам, в следните насоки. Днес глобализацията е предимно в сферата на търговията и комуникациите. Така ще си остане доста време, докато станат необратими два процеса с резултат респективно ограмотяване на масите и изравняване на покупателната способност в по-големите държави- по-точно казано, намаляване на драстичните разлики в културата и икономическото състояние на масите там, спрямо останалия свят.

Властващите на Запад в момента теории за превъзходство на наднационалната държава са опасни и неминуемо ще рефлектират негативно върху него, според мен по една много простичка причина – националната държава е много по-жизнена. Впрочем, поради същата причина оцеляването на българина и България – защото за да се включи в глобалното общество, което след може би 200-300 години наистина ще бъде реалността на Земята (освен ако най-жизнената от големите национални държави – Китай, Индия, Ислямски халифат – погълне една след друга останалите) – минава през създаването на силна държава, възстановена като Феникс от днешните руини.

В този аспект трябва да подчертая, че палитрата на традиционните български добродетели си му е напълно достатъчна на българина. Просто първо трябва да забрави дрънканиците на номенклатурчиците за някакви си “Европейски ценности” и да си се върне “back to basics”, на базата на които е дошъл успешно дотук, извървявайки най-дългия път в сравнение с всички други европейски народи. А колкото до това коя измежду всичките традиционни характерни черти най-много му трябва за целта, то това според мен е патриотизмът.

Комбинация от фактори – от заразяването с бацила на консуматорската психика, през чуждопоклонничеството, поради елементарно невежество относно себе си и своите, плюс липса на гордост и самочувствие в резултат от изкривено възпитание, та до потискащия ежедневен натиск на нуждата от свързване двата края, доведоха до значително излиняване на тази някога забележителна българска добродетел.

Когато тази черта се възроди до степен близка до тази на дедите ни, българинът ще се възроди и България ще пребъде. Ако ли това не стане в рамките на едно поколение, то и държавата ни ще изчезне и народът ще се претопи. Тези, които живеят в рамките на днешна България вече виждат, че без радикални мерки държавата се превръща в дълбока провинция на Европа, провинция, в която масите са маргинализирани, една част са перманентно на гурбет, другата вегетира и се надява на чудеса, които все не се случват. Единствено Номенклатурата – амалгамата от мутри, политици и шепа олигарси, всичките производство на ДС и БКП – и нейните отрочета се радват на “dolce vita” и безчинстват, след като са си организирали и “правосъдие” по свой образ и подобие. Без повишена доза патриотизъм това изчадие, така добре окопало се в бедната ни Родина, няма как да бъде катурнато.

– Кой български държавник или ръководител от най-новата ни българска история може да послужи за емблема на България пред света поради своята далновидност, а защо не и мъдрост?

– Няма такъв.

– Какви са надеждите ви от и за президентските избори през октомври 2011?

– В книгата си, завършена като текст преди две години (август 2009), съм формулирал ясно ситуацията на държавата и нацията като катастрофални, а единственият изход като демократична революция, водеща до истинско народовластие чрез една нова форма на директна демокрация. Днешната “представителна демокрация” дефинирам като Номенклатурокрация – управление на “професионални политици”, които като правило са най-големите некадърници в професията си и се интересуват единствено от личното си облагодетелстване.

Какви надежди и какви очаквания бих могъл да имам, след като е ясно, че всички избори са цирк -скъпо платен от данъкоплатците-, след който номенклатурчиците си преразпределят народната баница и после всичко си продължава както преди. Има ли някакво значение дали този или онзи корумпиран некадърник ще седне на президентското или министерското кресло, или ще бъде някоя от мутрите, или…

Ако погледнете в книгата, при приключването на писането ѝ, което съвпадна с идването на власт на ГЕРБ, съм коментирал, че очаквам само козметични промени, въпреки ентусиазма на мнозина по онова време. Вие преценете дали съм бил прав. Освен това, по-важното е, че съм направил малка симулация за прогнозиране основните параметри на бита – средна работна заплата, средна пенсия – за следващите 20 години, за да подтикна към мислене читателите. За по-добра визуализация това са графики и те са показани като част от онагледяващата информация за книгата, поместена на Интернет страницата. Погледнете там и си помислете. Ако някой храни надежди за нещо по-добро като следствие от тези избори, нека знае, че това са просто илюзии.

– Имате ли си вече фаворит?

– Не мога да имам фаворит, след като към всички номенклатурчици питая само презрение.

– Какви са следващите ви творчески планове?

– Ако питате в личен план, като автор, имам две-три идеи, но засега съм ги поставил на края на списъка на проектите за издателството и това значи, че едва ли ще публикувам авторски неща преди края на следващата година – по-вероятно е след две години най-рано. А списъкът е безкрайно интересен, но и задължаващ към мен като редактор, издател и спонсор. Току-що издадохме две книги, които на пръв поглед изглеждат несъвместими, в рамките на едно издателство. Първата е повестта “Бягство” от д-р С. Симов, едно от първите белетристични произведения в новобългарската литература, посветено на емигрантската тематика. Втората е “Наричат ни утописти”, сборник от белетристика и публицистика на Вълкан Дапчев. Интересното е, че д-р Симов е дългогодишен невъзвращенец, като мен; г-н Дапчев, от друга страна, е о.з. генерал, дългогодишен политически командир от БНА, съответно идейно убеден комунист.

Реших да спонсорирам, редактирам и издам работите на генерала, понеже ги определям като качествен литературен материал, а от тях прозира мисленето на огромен брой българи-пенсионери, които – даже и да са били идейно убедени партийни членове и функционери на високи постове в комунистическата държава – не са се опетнили с разграбване на народното имущество, разграничили са се от “партийците”-номенклатурчици и са останали верни на идеалите си.

С този жест искам да демонстрирам на почтено мислещата, но засега пасивна българска интелигенция, че не може да се изгради активен фронт срещу Номенклатурата, която разграби и ще продължава да съсипва държавата, ако не се привлече естествените си съюзници – всички противници на сбирщината от мутри, корумпирани некадърници, полуграмотни нечии метреси и всякаква хлъзгава паплач, неспособна да си изкарва прехраната по честен начин. Достатъчно е само да се прочете какво пишат двамата видяли и патили почетни мъже (първият е на 80, вторият на 85 г.) за различните “народни водачи” и “държавни ръководители” – сякаш го е писал един човек!

И така, удоволствието ми от досега изпълнения план очаквам да се удвои, понеже през следващата година ще се появи още една забележителна книга. Написана пак от наш дългогодишен емигрант, тя е повест, която няма равна на себе си: действието се развива само в затвори и концлагери, а книгата се чете на един дъх! За мен тя е отново един шедьовър от най-новата ни литература… С други думи, ценителите на българското художествено слово няма да скучаят.

.