Излизам си и тръгвам из Бургас,
в пейзажа му от алкохол и блясък…
Христо Фотев
Автор: Д-р Георги Чалдъков
Когато си в Бургас с латиноамериканци, една монголка и една nina verde, “легендите и чашите” на града стават по-колоритни – звуците се превръщат в цветове, цветовете – в звуци – синестезия с участието на доня Роза, Уилям, Тито, Фернандо, Нели, Поркето, Оюна, “зеленото момиче” и Мерцедес, която пише писма на Уилям.
През 1979 г. майка му доня Роза де Оливеира го изпраща с обратна разписка във Варненския медицински институт. Уилям Морено Бареро учеше със старание и се веселеше с похватите на магическия реализъм на братовчед си Габо – Габриел Гарсия Маркес. Уилям беше много приветливо момче – имаше две чаровни приятелки, едната – монголката Оюна, другата – La nina verde, на която често рецитираше Verde que te quiero verde (зелена любя те зелена) от “Сомнамбулен романс” на Лорка. Понякога Оюна и Зеленото момиче ни придуржаваха в бургаските турнета.
За да бъдем по-дълго време в Бургас, тръгвахме от Варна рано сутрин – пристигаме и първо отиваме на вкъщи. Майка ми и леля ми ни посрещат, закусваме и тръгваме по маршрута на интелигентните юнаци, както ги наричаше майка ми. Започвахме от “Малкия балкан” – ние пием кафе, Уилям пие “Загорка”, поднесена в чаши за чай, защото алкохол не се сервираше преди обед. Обядвахме и забравили сиестата (испански навик за следобедно спане), метастазирахме, както казваше Уилям, при Пешо Атанасов в “Космос” (до бившия колодрум), при Поньо Пройков в “Златна котва” или в друг ресторант, а късно вечер, на път за вкъщи, сядахме в “Берьозка”.
“Берьозка” беше “чисто и добре затъмнено място” – камерно барче в приземния етаж на сладкарница “Черно море” на “Александровска” (тогава “Първи май”). Управител на “Берьозка” бе Иван Анестиев – Венгито, съученик от съседната махала на “Гладстон”. Беше много добър в кръчмарската професия, посрещал ни е в Приморско, Слънчев бряг и барчето на летището. След обед правеше ритуален “тигел” от “Берьозка“ до “Часовника” и обратно – растояние не повече от 500 метра. Вървеше много бавно, със скръстени ръце зад кръста. Ако си до него, имаш чувството, че не върви напред, а назад. Говореше малко, слушаше с внимание разговорите и за коментар се усмихваше по-флегматично, отколкото вървеше – това обаче не отнемаше нищо от специфичния, добронамерен чар на усмивката му. За повече от час правеше “тигела” си, влизаше в “Берьозка” и работеше до-когато-има посетители. Късно вечер на път за вкъщи с Уилям влизахме в “Берьозка”, Венгито ни посрещаше, сервираше и бързо сядаше на масата с нас (в Бургас и до днес се говори, че само масите в кръчмите могат да ускорят походката му). Уилям му обясняваше, че от in vino, in vitro, in situ, най-много му харесва in pub. Венгито разбираше, че става дума за вино и кръчма и добронамерено се усмихваше.
Поне веднъж през лятото с Уилям и други приятели купувахме от магазина 2-3 бутилки руска водка и отивахме на гости на Иван Кибритев в “Слънчев бярг”. Кибрита беше оберкелнер на “Вариетето” – най-атрактивният ресторант през тези години. Вместо куверти, един келнер ни посрещаше на входа, водеше ни до запазената маса – и ние ставахаме почетни гости на “Вариетето”.
Веднъж обаче не купихме водките и Кибрита ни носеше само традиционните кафета и бадеми – достойна причина да си тръгнем по-рано. Излязохме от “Вариетето” и Уилям ми каза, че този път не сме посетили “Слънчев бряг”. Изненадан, го запитах “нали бяхме при Кибрита?”, а той ми отговори, че това посещение не се брои, защото не сме пили водка. В такива случаи говореше на родния си език и като старият келнер от “Чисто и добре осветено място” на Хемингуей, казваше nada y pues nada y nada y pues nada.
Едно лято дона Роза и Тито – малкият брат на Уилям, дойдоха в България, и ние им показахме нашите бургаски маршрути, които радваха Тито и учудваха доня Роза. Тогава тя ни разказа, че Мерцедес – малката сестра на Уилям, защото много го обичала, учила ветеринарна медицина. Веднъж Мерцедес писала на Уилям, че в къщата им в Богота има хлебарки и плъхове. Уилям й изпратил 20 негови фотографии и писал да сложи по една на всеки ъгъл на стаите. След няколко дни Мерцедес му отговорила, че всички хлебарки и плъхове избягали от къщата. Сега главният редактор на InSpiro иска да му изпратя моя фотография за страницата, която пиша – ще му изпратя, но се безпокоя, че читателите ще избягат от списанието.
След като се дипломира, ние изпратихме Уилям с обратна разписка на майка му – на улица “Диагонал” 51А в Богота. От тогава на визитните му картички пише:
William Moreno Barrero, MD
Especialista salud familiar, Flebologo Clinico
Bulgaria, Argentina, Colombia. Аmigo di Burgas y Bulgaria.
И сантименталното: “Аз съм бургазлия!” – писа ми, че ако Джон Фицджералд Кенеди беше идвал в Бургас, и той щеше да каже “Аз съм бургазлия!” – като “Аз съм берлинчанин!” в неговата знаменита реч на 26 юни 1963 г. в Берлин.
Ожени се за чаровната Есперанса, синът им Алфонсо наближава 20 години и учи медицина, дърщеря им Натали е, като моя внук Никифор, 8-годишна. Писах на Уилям, че като порастнат ще ги срещнем в Бургас, Варна и Богата – да им покажем маршрутите на интелигентните юнаци.
Това е поток на приятелството – отговори ми Уилям.
–––––––––––
* От „Бургас. Сантиментални истории”, подготвени за печат.
Заглавието на историята за д-р Уилям Морено Бареро е паралог на “Перуанският евреин, който стана индианец” – заглавие на разказ на Нобелиста-2010 Марио Варгас Льоса, включен в книгата му “Разказвачът”, който през 1987 г. се появи в испански-говорещите страни, през 2010 г. дойде и в България.
** Още от същия автор на старниците на Еврочикаго – линк.
