Култура на чалгата звучи като “социалистически небостъргач”, казва младата виолистка и певица
България има много музикални таланти. Но почти всички завършили висше музикално образование в България заминават на Запад. Защо става така? Надина Калоянова е една от завършващите и също се насочва натам. Родена е през 1985 година в гр. Варна. Свири на цигулка от четиригодишна, пее от седемгодишна. На 11 години заменя цигулката с виола, защото по думите й само след тази възраст можеш физически да поемаш тежестта на виолата. Завършва Национално училище по изкуствата “Добри Христов” във Варна с виола и втора специалност класическо пеене. Тази година завършва специалност виола в Музикалната академия в София.
Надина пее и има спечелени награди, общува и реализира проекти с изявени музиканти.
Представители на “Мюзик аутор” споделят, че излъчваната по медии българска музика все повече намалява. Медийните прожектори върху млади музиканти се включват най-вече при телевизионни музикални състезания и риалити формати, които се захващат с обучение и пи ар на изненадващо симпатични млади хора с хубав глас. Прожекторите върху тях обаче веднага угасват след края на шоуто. Но славата на музикантите е най-малкият проблем. Казват, че ако си музикант къща може да не можеш да храниш. А ако си музикант в България себе си можеш ли?
– Как така започна да свириш толкова отрано – родителите не са музиканти?
– Брат ми и сестра ми са цигулари, сега брат ми свири на бас китара (дори работим заедно) и то си е съвсем естествено. Аз много пеех още от малка, и така.
– А родителите?
– Баща ми, светла му памет, беше механик от Съюза на българските автомобилисти. Майка ми е инженер. Но брат ми първи започна да се занимава с музика, не знам точно как е започнала при него музикалната “одисея”. По-голямата ми братовчедка завърши музикалното училище във Варна, сега преподава музика в Катар. Първият братовчед на майка ми е Анатолий Кръстев, професор виолончелист, световно известен, и преподава в академията.
– В България ли ще работиш след дипломирането си?
– Не. След държавния изпит заминавам. Не знам още точно къде, имам няколко оферти, ще видим.
– Искаш ли да отидеш някъде, и къде?
– Искам, да. Много голяма мечта ми е да уча джаз. Имам двама приятели, които учат в Гронинген, Холандия. Условията, за които са ми разказвали, доста са ми допадали. И искам да видя за какво става въпрос. Може би след две години. Дотогава смятам да работя.
– Брат ти и сестра ти са избрали да останат тук.
– Да, но не знам доколко дълго.
– Стабилно ли е положението им или на хората като тях в България?
– Не е стабилно, не е полезно. Трудно е. Има дни, когато нямаш участия. Защото го има и другият проблем – собствениците на медии, заведения не дават възможност на музикантите. Има големи фенове, но те са единици. А един музикант цял живот го прави това. Аз имам приятели, които успоредно работят в офис и се опитват да са изпълнители. Имала съм тежки моменти и кой знае още колко ще имам. Радвам се, че все нещо се е случвало и не ми се е налагало да се заемам с друга работа.
– Каква част от музикантите излизат от България?
– Много. Може би 90 % от хората излизат извън България. За да живеят, за да учат – магистратура, докторантура, специализация. В САЩ има доста хора, в Германия, Холандия, Англия. Имам много приятели там.
– Къде си пътувала?
– Много съм пътувала на турнета, с оркестри. В България повече, защото съм тук, за да завърша университета, но преди две години бях в Стокхолм и Хелзинки, с голяма група, с брас секция. Те бяха варненци, явихме се на прослушване. Там работих и в заведения и на кораби, пътуващи Стокхолм – Хелзинки. Сутрин пристига на едното място, вечерта пееш по шест часа, без почивка.
– Би ли го направила пак?
– Не. То е много тежко… Но се радвам, че отидох, защото иначе щях да се чудя цял живот какво е.
– Как си обясняваш това, че един сервитьор у нас получава по-голяма заплата от една виолистка?
– Ами това не поражда завист, но поражда тъга…Както един лекар учи с години, за да се реализира, така е и при нас.
– Значи си преминала етапа, в който мислиш, че нещата биха могли да се променят?
– Може да се промени, когато самата система се промени.
– От тези хора ли си, които мислят, че нещата ще се променят?
– Ами аз така или иначе съм решила сама за себе си да се развивам. И ще го направя.
– А какво най-вече е грешно – системата, държавата, културата?
– Няма музикална култура в България. На медии, на нечие желание отгоре, че така трябва да бъдат нещата, в чисто политически план. Интересът е да спрем да разсъждаваме. Още по-време на социализма е имало контрол. Знам, че по време на социализма са пращали хора, които са следили музикантите. Лишаването от свобода на словото е било осакатяващо.
– Ти вярваш в това? Това не е ли конспиративна теория?
– Вярвам, защото обществото се опира на здравеопаване, култура и образование. Някое от трите дали е в добро състояние в момента? Аз чета и разговарям с хора, които са наясно с политиката. Опитвам се много да разбера защо причиняват това на собствения си народ, и икономически и в културен план. Не мога да разбера и ми е адски тъжно. Защото това е абсолютно убийство. Не е нормално един човек да не може да се бори, за да си плати телефона. Не е нормално една жена да се побърква по една чанта. За това говоря, че е насадено изкуствено. Аз не знам какво трябва да се случи, за да започнат хората да живея по начина, по който са създадени – за да бъдат себе си. Може и в по-глобален план да е проблемът. Може би трябва да се промени цялата световна икономика
– Според теб лесно ли е да си музикант в чужбина? Може би и там има проблеми.
– Тук е трудно от културна гледна точка, от финансова. Не знам, но като че ли все пак поначало средствата никога не стигат. Джаз музикантите например повечето имат проблеми…
– А за културата на чалгата какво мислиш?
– Култура на чалгата поначало звучи като “социалистически небостъргач” (смее се).
– Какво мислиш за качеството на самата музика на чалгата?
– Това не е музика. Няма естетическо съдържание. Същото мога да кажа и за някои музикални канали като Ем Ти Ви, и там се върти чалга. Случвало ми се е след като съм изпяла моя песен или песен на Джил Скот (б. а. – Джил Скот е американска певица и поетеса, стилът й съчетава джаз, соул и хип хоп) например, са ме питали дали знам някоя песен на Цеца Величкович.
– А изпълнявала ли си подобно музикално желание?
– Не. Никога.
– Когато си пускаш радио, какво слушаш?
– Обикновено слушам Джаз ФМ, Програма “Христо Ботев”. Има и едно радио по интернет.
– Ходиш ли на дискотеки?
– Не ходя. Не ми харесва музиката, хората, които ходят, нещата, които стават, начина, по който употребяват музика. Когато минавам покрай някои заведения, дори усещам, че изключвам за съзнанието си музиката, която чувам.
– Общуваш ли с хора от своята сфера?
– Не мога да познавам всички, познавам доста от клубните музиканти. Брат ми свиреше в група “Кафе” и покрай него също познавам хора, Мария Илиева, Любо от “Те”, Живко Петров, диджеи доста познавам. Мисля, че този кръг обаче е доста затворен, въпреки че при нас положителната страна е, че се запознаваме с нова хора. Идват да те поздравят, след като си пял и така…
– В България има ли добри джаз музиканти?
– Има, да. Участват в няколко проекта, за да могат да се развиват.
– А слуша ли се джаз?
– Както джаза, така и класиката се слушат, има хора, които ходят на концерти, и музиканти, които ги правят и които все още не са се отказали тотално. Но за съжаление това е рядкост. Ако ги няма събития като “Софийски музикални седмици”, “Мартенските музикални дни”, “Варненско лято”…Наскоро си говорихме с един колега колко би било хубаво като се върнем от Варна, да свирим, обаче в клубове. Има места между другото в София и Варна, където може да се чуе хубава музика.
– Какво е бъдещето на тази музика в България?
– Мисля, че тепърва ще започне някаква нова вълна, защото забелязвам, че на хората им е писнало от чалга, от масовия начин на мислене от глупости. Мисля, че имат нужда да слушат истински неща.
– Твоята мечта каква е?
– Да участвам в квинтет, ако говорим за класическа музика, а в пеенето – да правя авторски неща. Не бих желала да съм популярна, бих искала просто да доставям удоволствие на хората.
– Мит ли е, че България дава много музиканти на света?
– Не е мит. Ние сме много чувствителни, хубави хора сме. Има наистина някои неща, които ни куцат, но това не е защото сме българи. Всеки народ си има черни овце, просто самата ситуация, в която сме се озовали, начина, по който се оставяме да взимат решения вместо нас, това влияе…Повечето хора мислят на дребно – сега ще си платя телефона, днес ще ми дадат заплатата, не ти остава глътка въздух да си поемеш. И така – месец след месец, година след година и в един момент и казваш: “ Аз какъв човек бях, какви мечти имах, а какво стана. Защо така се случи?”.
– Според теб може ли да се променят нещата?
– Сигурна съм. Дали по един начин или друг – аз гледам позитивно. Независимо какво ще ни коства, трябва да направим така, че да се променят.
– Би ли се върнала да правиш музика в България?
– Да, определено!
Интервю на Невена Борисова,
e-vestnik.bg
