Нека започнем с няколко думи, взети не от древните автори, а от един днешен официален текст – от приветствието на Жозеп Борел, председател на Европейския парламент, прочетено на тържествено събрание в София по повод на приемането на България и Румъния в Европейския съюз (1 януари 2007 г.). Цитираме ги не заради това, че са казани от висш представител на европейския политически елит, а защото добре резюмират оценката за човека, който в продължение на повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие – Спартак.
“В света, в който днес живеем, нито най-големият, нито най-силният измежду страните в Европа, е достатъчно силен, или достатъчно голям, за да се противопостави на проблемите в глобалния свят. Затова е хубаво да бъдем заедно и обединени. Обединени от ценностите, които споделяме (…) Съседите днес, европейците днес, са онези съседи, които най-много си сътрудничат в света. А до преди 60 години те бяха смъртни врагове (…)
Българите са народ, който обича свободата. Спартак беше българин… Въпреки че тогава все още не се е наричал така, а България се е наричала Тракия. Тракия и Дакия, бившите провинции на Римската империя, днес са част от един съюз, който не е империя…”
* * *
Нека припомним историческите събития съвсем накратко. През 73 г.пр.Хр. Спартак организа бягството на 78 гладиатори от школата в Капуа, с което започва най-известното въстание в световната история. Срещу укрилите се в кратера на вулкана Везувий (тогава смятан за загаснал) бунтовници е изпратен трихилядният отряд на претора Клавдий Глабер. С въжета, сплетени от диви лози, гладиаторите се спускат по тристаметров отвесен склон, нападат и разбиват римската войска. Срещу тях е изпратен преторът Вариний, но Спартак предвидливо отстъпва към гористата област Лукания. Той организира и въоръжава хората си, като постепенно изгражда истинска армия. Следват две години на победи и ужас за Рим, който вижда в лицето на храбрия тракиец “новия Ханибал”. Тежки поражения търпят дори изпратените от Сената тогавашни консули Луций Публикола и Лентул Клодиан.
Пробил си път до Алпите, неизвестно защо Спартак не напуска Италия, а изненадващо потегля назад. Така изведнъж под директна заплаха се оказва самият Рим! Сенатът избира за претор Марк Лициний Крас, който с новосформирана армия от опитни войници и ветерани придобива надмощие. Сенатът нарежда на прочутите пълководци Гней Помпей от Испания и Луций Лициний Лукул от Мала Азия веднага да се завърнат в Италия с първокласните си армии. Научавайки това, Спартак достига Региум (дн. Реджо ди Калабрия), за да се прехвърли в Сицилия. Вероятно подкупени, киликийските пирати, които е трябвало да прехвърлят с корабите си въстаническата армия, се отмятат. С отчаяна смелост Спартак пробива римската блокада – целта му е Бриндизиум (Бриндизи), откъде да се прехвърли в Гърция или Илирик, близо до родната Тракия. Въстаниците са застигнати от превъзхождащия ги противник, а раненият Спартак слиза от коня и, опрян на коляно, се бие до самата си смърт.
Въстанието на Спартак, който успява от разнородна, трудно поддаваща се на дисциплина човешка маса (според римския историк Апиан 70 хиляди души!), да организира боеспособна армия, е сред феномените на древната история. Спартак прави могъщия Рим безпомощен в самото му сърце – Италия, и то във времето, когато римляните изграждат своето «световно господство».
* * *
Античните автори са категорични, че Спартак произлиза от Древна Тракия. Плутарх, един от най-големите историци на всички времена, пише: «Пръв бил тракиецът Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин, отколкото може да се очаква за човек от неговия народ…»
Апиан разказва, че Спартак е тракиец, воювал по-рано с римляните, Флор го нарича «войник от тракийските наемници». По един или друг начин тракийското потекло на прочутия въстанически водач е отбелязано и от други гръцки и римски писатели. Големият германски изследовател на римската история Теодор Момзен прави връзка между името на прочутия тракиец и онова на династията Спартокиди от Боспорското царство. Един от ранните одриски царе е Спарадок, а името “Спарток” се среща върху монети от самата Тракия. Според някои учени такова е било автентичното име на въстаническия водач, но се е съхранило в изворите в своята латинизирана форма, при която “о” е преминало в “а”.
В запазените извори няма яснота кога точно е роден Спартак, поради което различните изследователи поставят раждането му в твърде широк диапазон – от около 120 до около 105 г.пр.Хр. Да се отговори с точност на този несъмнено важен въпрос е практически невъзможно. И все пак предвид споменаваната от античните автори физическа сила, издържливост и боеспособност на въстаническия водач по-правдоподобно е да отнесем рождената му година към първото десетилетие или началото на ІІ в.пр.Хр.
Апиан категорично твърди, че Спартак произлиза от племето меди, живяло в района на днешния град Сандански. Макар и да няма точни данни, твърде е вероятно той да принадлежи към одриската царска династия. За връзката му с върховете на тракийското общество свидетелстват неговата блестяща военна подготовка, способността за ръководене на войски (при това в началото на въстанието неподготвени, разноплеменни и т.н.), изключителният стратегически усет по време на сражения и като цяло, не на последно място, “царското” име “Спартак”. Според някои римски историци след края на последната битка тялото на Спартак не е открито. Съществува предположение, че мъртвият вожд е погребан според орфическите ритуали, което също може да се свърже с неговото знатно потекло.
* * *
Античните историци предават различни версии за попадането на благородния тракиец в гладиаторската школа в Капуа, откъдето започна пътя му на един от най-големите водачи в древния свят. Естествено, римските автори, колкото и да се стремят да бъдат обективни, се отнасят неприязнено към Спартак и оглавеното от него движение. Това в една или друга степен се дължи не само на собствените им виждания, но и на историографската традиция, която са следвали. От историците и писателите, разказващи за събитията, единствено Гай Салустий Крисп (86-35 г.пр.Хр.) е по-млад съвременник на Спартак. За съжаление обаче от съответния том на неговите «Граждански войни» са запазени само отделни фрагменти.
Според едната версия Спартак е римски войник, който се сражава в състава на помощните наемни войски, но по-късно дезертира, дори става разбойник. Поради своята физическа сила и войнски качества Спартак е взет в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, известна с жестоките си порядки. Тук през 73 г.пр.Хр. храбрият тракиец организа бягство на група от 78 гладиатори, с което започва най-известното въстание в световната история. По-близо до истината обаче вероятно е Апиан Александрийски, според когото тракиецът участва в съпротивата срещу римляните и тогава попада в плен. Какви са възможностите за участието на Спартак във военните събития в началните десетилетия на «неговия» І в.пр. Хр.?
Тракия попада в обсега на римската експанзия още в хода на завладяването на Елада и антична Македония от все по-могъщата «световна» република. Стъпвайки на Балканите, римските легиони завладяват земите на илирите и Епир, подчиняват елинските полиси, унищожават в три войни старата македонска държава (168 г. пр. Хр.). След потушаването на антиримския бунт начело с Андриск (149 -148 г.пр. Хр.) Македония е превърната в римска провинция. Тракийските племена меди (едноплеменниците на Спартак!), дентелети и скордиски неведнъж воюват с римляните, опустошават новите римски провинции, дори ограбват прочутото светилище в Делфи (117 г.пр.Хр.). В бой с траките през 118 г.пр.Хр. при Стоби в долината на Аксиос (Вардар) пада убит римският управител на Македония Секст Помпей, дядото на прочутия Спартаков съвременник и противник Помпей Велики. Като тракийски аристократ Спартак вероятно е следвал и определена родова линия на враждебност и неприемане на римското господство с присъщия му чужд на тракийските нрави порядък. В крайна сметка дедите на Спартак са воювали с предците на същите римски пълководци, с които се е сражавал самият той! При това става дума за приемственост в обозримото, психологически “осезаемо” съвремие на две-три поколения.
През 114 г.пр.Хр. консулът Гай Порций Катон действа с големи сили на Балканите, но на свой ред търпи поражение от траките. Това предизвиква масирана военна операция начело с Марк Ливий Друз, който пръв от римските военачалници достига до Дунав (112-111 г.пр.Хр.). Година по-късно в Тракия е изпратен Луций Сципион, който разбива скордиските и ги прогонва отвъд Дунав (110-107 г. пр.Хр.). През 101-100 г.пр.Хр. римляните покоряват държавицата на кените, с което, след като вече са установили свой контрол над егейското крайбрежие, преминават към завладяването на земи във вътрешността на Тракия. С други думи, Спартак, роден най-вероятно около 110-105 г.пр. Хр., живее във време на масирано римско настъпление в обичайния “свят” на неговите деди и родители, на собственото му детство и младост. През целия І век пр.Хр. тракийските племена създават тежки проблеми на римската власт на Балканите, особено в съседната и населена с техни съплеменници Македония. По-сериозна ескалация настъпва обаче именно във времето, в което Спартак вече е активна личност, заемаща определени, за съжаление неизвестни за нас, позиции в тракийското общество.
Знае се, че в хода на т.нар. Митридатови войни в тракийския свят се създават два «лагера». От едната страна са по-малките полунезависими до онова време племена (беси, сапеи, меди и др.), които се включват на страната на понтийския цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г.пр.Хр.). Одриската царска династия се ориентира към съюзни отношения с римляните. През 89-88 г.пр.Хр. тракийски войски нахлуват в Македония, навлизат в Епир и разграбват известното през античната епоха светилище на Зевс в Додона. Медите достигат до Делфи и на свой ред го оплячкосват. Срещу войските на Митридат в Гърция и техните тракийски съюзници през 87 г. пр.Хр. се отправя самият Луций Корнелий Сула (138-78 г.пр.Хр.). Бъдещият диктатор с петте си легиона разгромява противника при Херонея в Беотия (86 г.пр.Хр.). Една част от войските му, предвождани от Луций Хортензий, навлизат в Македония. Действията им продължават по течението на Струма, а медите са победени.
Предполага се, че Спартак взема активно участие в тези действия и именно тогава попада в римски плен. Това би могло да стане обаче и десетина години по-късно – макар и сразени, признали за момента римското върховенство, медите и съседните тракийски племена (особено бесите, населяващи Родопите), не са покорени. Те продължават да създават много грижи на римската държава, поради което през 78-76 г.пр.Хр. с тях воюва наместникът на Македония Апий Клавдий Пулхер. В избухналата скоро след това т.нар. трета Митридатова война (74-65 г.пр.Хр.) римските сили, командвани от Марк Теренций Варон Лукул, успяват да овладеят поречията на Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа), превземайки градовете Филипопол (Пловдив), Ускудама (Одрин) и Кабиле (при дн. Ямбол). Така римляните достигат бреговете на Черно море и подчиняват гръцките колонии по нашите земи, които по онова време са съюзници на Митридат. Тези впечатляващи успехи обаче не са трайни – налага се десет години по-късно в същото направление да се насочи тогавашният римски наместник на Македония Гай Антоний Хибрида (62-61 г.пр.Хр.). Сблъсъкът му с гетите и съюзените с тях дардани завършва с тежко поражение при Истрия (в Северна Добруджа, днес в Румъния). Римският пълководец едва се спасява с бягство, като най-позорно губи своите бойни знамена. Те са съхранявани като трофеи в едно от главните светилища на гетите цели тридесет години! Следват походите на Гай Октавий (бащата на Октавиан Август) през 59 г.пр.Хр. и Луций Калпурний Пизон (57-55 г.пр.Хр.), при който обединените сили на меди, дентелети и дардани опустошават Македония и едва не превземат Тесалоники (Солун).
Предаваме тези събития, някои от които са двадесетина години след гибелта на Спартак, за да покажем все още неопределената ситуация в голяма част от тракийските земи. С други думи, ако вождът на въстанието е правел планове да се завърне на родна земя със своята вече калена и донякъде професионализирана армия, това в никакъв случай не би трябвало да се третира като утопичен и абсурден план. Може би като човек на своето време Спартак е разчитал, че може да обърне хода на събитията в друга посока. Както виждаме, такива възможности са съществували. Пред очите на Спартак и неговите съвременници са били не само пораженията, но и впечатляващите успехи на понтийския цар Митридат VІ . Изнеженият, консервативен, нерядко феноменално жесток Митридат, който при това неведнъж се провалял заради лошата си стратегия, е можел да ги постигне. Можел е пред погледа на съвременниците през 88 г.пр.Хр. да изправи Рим едва ли не пред катастрофа…
Какво да се каже тогава за човек с качествата на Спартак?
Във версията за робството на Спартак има едно смущаващо обстоятелство – това че през цялото време редом с него е «… жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства…», както разказва Плутарх. Когато е отведен в Рим като военопленник, “… видяли как, докато той спял, около лицето му се обвила змия…”, за което тракийката отсъдила, че “… това е знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край… “ Присъствието на тази неизвестна жена до Спартак води до предположението, че той в същност не е бил обикновен роб и гладиатор, а учител или инструктор на гладиаторите (“doctor”), живеещ отделно от тях, но също така с незавидно положение. Присъствието на неговата съпруга тракийка може да намери обяснение именно в особения статус на гладиаторите, пък били те дори военнопленници и роби, в тогавашното римско общество и система от ценности.
* * *
Днешната представа за Спартак е повече литературна и кинематографична, отколкото историческа. Неговото име през ХІХ-ХХ в. е “възкресено” в голяма степен от прочутия роман на Рафаело Джованьоли (1838-1915), публикуван през 1873 г. Творбата на италианския писател, съратник на Джузепе Гарибалди, има силен отзвук в тогавашния свят, а и до днес остава “класическият” литературен прочит на грандиозните събития от 73-71 г.пр. Хр.
Името на Спартак се превръща в една от най-ярките емблеми на революционни и националноосвободителни, най-често леви по идеология движения в целия свят. Интересът на творците към личността и делото на Спартак не спира. Почти век след романа на Джованьоли се явяват нови даровити творби, които на свой ред моделират образа на Спартак в съзнанието на милиони хора – преди всичко балетът “Спартак” на известния руско-арменски композитор Арам Хачатурян (1954, премиера – 1956 г.) и филмовата суперпродукция на американския режисьор Стенли Кубрик (1960 г.). Името на великия воин се налага в масовата култура, особено след приемането на името “Спартак” от редица спортни дружества, популярни футболни отбори и т.н. (СССР, България, Чехия, Словакия, Румъния, Източна Германия и др.). Всичко това наред с продължаващата политизация на образа създава почва за спекулации “за” и “против”, които често са твърде далече от историческата истина за доблестният тракиец и оглавеното от него въстание.
Надали може да има съмнение, че храбрият син на Древна Тракия, характеризиран от Плутарх като “… приличащ повече на елин..” по своите разбирания, отколкото на “варварин”, е действал, воден не само от жаждата си за свобода, за отмъщение, завръщане в родината и т.н. От отделни детайли в разказите на античните автори може да се съди, че водачът на гладиатори, роби и бедняци е имал някакви виждания за бъдещето. Може би те са търпяли развитие, може би не са били напълно избистрени… В никакъв случай обаче не са обективни оценките, представящи въстанието на Спартак като движение на хора, водени от жаждата за мъст и плячка. Естествено, също така пресилено е “робското въстание” да се разглежда като “борба против робовладелския строй” и “революция” в съвременния смисъл на думата.
Основателно се отбелязва, че пред Спартак е имало няколко възможни модела на държавно устройство. Първият е онзи на водачите на въстанието на сицилийските роби, вторият – държавният строй на Рим, третият – на т.нар. римски съюзници в Италия и други държавни формации в Средиземноморието. Първият модел определено не е отговарял на разбиранията на Спартак, а и на обществената атмосфера в средите на неговите въстаници. Те в мнозинството си не произлизат от онези източни страни, където неограничената царска власт на елинистическите владетели има своите стари корени. Вторият образец – Рим, очевидно е нежелан и неприемлив поради своите антидемократични черти по отношение на всички “не-римляни”, както и поради жестоката социална “машина” на римското робовладение. Остава третият модел, който без да е ясно дефиниран, притежаващ свои специфики във всеки конкретен случай и т.н., за тези хора е най-добре познат. Нещо повече, той в една или друга степен, е близък до обществените отношения в гръцките полиси, донякъде и в самата Тракия, в Галия и други “варварски” общества от онази епоха. Наистина, надали е било необходимо Спартак и най-близките му съмишленици да измислят нещо ново – политическите реалности, а и философската мисъл в античния свят са давали достатъчно материал за размисъл.
Спартак не се обявява за цар (характерен момент при въстанията на робите в Сицилия), а важните решения се вземат по относително демократичен начин. Дори и самото ръководене на въстаническите действия, независимо от силната и харизматична фигура на тракиеца, е белязано със знака на колективното управление – отначало “триумвиратът” на Спартак, Еномай и Крикс. В по-късните събития се забелязва нещо като “огледална” картина – срещу двамата римски консули действат Спартак и Крикс, които като че ли са своеобразните “консули” на въстаниците… От изворите става ясно, че решенията се вземат след дълги и разгорещени спорове в рамките на своеобразен “военен съвет”. Отначало Спартак дели плячката по равно между всички въстаници, а по-късно им забранява да притежават злато и сребро, които се пазят в обща каса. Това е подчертано специално от Плиний Стари, който на римската алчност патетично противопоставя порядките в лагера на Спартак и презряната му “сган”…
Благородният тракиец се опитва да предотврати или поне да ограничи насилията при превземането на градове, области и богати имения. Съвременни изследователи отбелязват, че въстанието не е “робско” в истинския смисъл на думата. Разбира се, в него участват хиляди роби, но какви са точно те? В етнически план много от тях са чужденци за Италия: траки, гали, германци и т.н., но вероятно една съществена част от тях все пак са родени и израсли в самата Италия… Решително преобладават селските роби, докато тези от градовете са слабо представени. Ядрото на армията са гладиаторите, за чиято сложна социална природа вече стана дума. Наред с робите и гладиаторите обаче в “Спартаковата война” участват и много свободни селяни. Някои специалисти по антична история дори са склонни да разглеждат въстанието преди всичко като движение на обеднели свободни италийски селяни. Те не са удовлетворени от приключилата наскоро т.нар. Съюзническа война (91-88 г.пр.Хр.), разорени са от гражданските войни, може би са пострадали от репресиите на Сула и т.н. Тези хора, чието присъствие в лагера на Спартак вероятно е било осезателно, искат преди всичко земя и граждански права. По този начин участието на робите отива като че ли на втори план. В крайна сметка обаче, и самите доскорошни роби мечтаят за същото – за земя, граждански права, сигурност за тях и семействата им.
Изказани са предположения, че Спартак може би попада под влиянието на идеите за изграждане на справедливо общество, развивани от някои антични мислители. Сред тях е римският философ Блосий (ІІ в.пр.Хр.), почти негов съвременник. Гай Блосий, роден в гр. Кума в Кампания ( огнището на “Спартаковата война”!), остроумно е наречен от А. Тойнби “елинският прототип на Маркс”. Той учи философия в Атина при Антипатър от Тарс. След като се преселва в Рим, той се сближава с народния трибун Тиберий Гракх и е един от инициаторите и вдъхновителите на неговите реформи. Първоначалният умерен проект за регулиране на поземлената собственост, предложен от Тиберий през 133 г.пр.Хр., е целял да възстанови класата на свободните земеделци и воини като главната социална опора на Републиката. Античните автори сочат Гай Блосий и ретора Диофант като “подстрекатели” на реформаторските виждания и радикалните действия на по-големия от братята Гракхи. След гибелта на Тиберий Блосий бяга при Аристоник от Пергам (Мала Азия).
Аристоник, на свой ред интересна личност от онази епоха, е претендент за короната на Пергамското царство в Мала Азия, което наскоро е попаднало под властта на Рим. Впечатляващо е, че този царски потомък води действия, които в определен смисъл са сходни с онези на Спартак половин век по-късно. Страбон разказва следното: “… Аристоник се оттеглил във вътрешните области на страната и скоро събрал голям брой бедняци и роби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити…” Утопичната идея за “Града на слънцето” и идеалното общество на равенството и братството между хората е внушена на малоазийския водач най-вероятно от Гай Блосий. Въстанието на Аристоник обаче е разгромено от римляните, а след залавянето и екзекуцията на своя покровител Блосий слага край на живота си (130 г.пр.Хр.).
Разбира се, нямаме данни дали изобщо или в каква степен Спартак е повлиян от подобни идеи. Действията му показват, че той нито е враг на “робовладелското общество” по принцип, нито прави някакви декларации в полза на утопични проекти от рода на “Града на слънцето” – през двете години на въстанието е имало достатъчно време и възможности те да бъдат прокламирани, а римските историци със сигурност щяха да ни ги съобщят. От онова, което знаем за Спартак, най-вече от поведението му в конкретни ситуации, бихме могли максимално предпазливо да го определим като изграждащ се “в движение” политически водач, който несъмнено цени свободата и хуманността в човешките отношения. Като син на Древна Тракия и аристократ, той вероятно възприема дори и робството, но в неговата преди всичко “домашна форма”. Античното гръко-римско виждане за робите като “вещи”, “говорещи инструменти” и т.н. надали е приемливо за Спартак. Още по-малко той е приемал идеята за римското господство над “света”, срещу която се бори с оръжие в ръка и в родината си, и в Италия.
Така или иначе, Спартак е заслужил славата си на велик водач, а през модерните ХІХ и ХХ в. името му служи за обосноваване и пропаганда на най-различни, понякога крайно радикални идеи. По-справдливо и вярно ще бъде, ако виждаме в негово лице не само бестрашен воин и “революционер”, а по-скоро един неосъществил се реформатор. Казано иначе, Спартак Тракиеца – човекът, който е искал, опитал се е и е загинал, за да промени своя и бъдещия свят към по-добро.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Валентинов, А. Спартак. Москва, 2006.
Grimal, P. La vie à Rome dans l’Antiquité. Paris, 1994 (Превод на бълг.ез. Гримал, П. Животът в Древния Рим. София, 1999).
Данов, Хр. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976.
Даскалова,М., Хр. Данов. Спартак, София, 1977.
Die Thraker. Das goldene Reich des Orpheus (Hrsg. Al. Fol, J. Lichardus, V. Nikolov). Mainz, 2004.
Джованьоли, Р. Спартак. София, 1957.
Дои, М. Въстанието на Спартак. София, 1982.
Извори за история на Тракия и траките, т. І-ІІ. София, 2002.
История на България, т. І. София, 1979.
Конноли, П. Греция и Рим. Енциклопедия военной
истории. Москва, 2001.
Лесков, В. Спартак. Москва, 1987.
Lexikon der Antike. Leipzig, 1972.
Marazov, I. Ancient Thrace. Plovdiv, 2005.
Matei, H. C. Enciclopedia antichităţii. Bucureşti, 2003.
Mommsen, T. Römische Geschichte. Vien, 1885 (Превод на бълг.ез. Момзен, Т. Римска история. София, 1999)
Pavlov, Pl. Bulgaria – Cradle of the European Civilization. Sofia, 2007.
Plutarch. Fall of Roman Republic. London, 1972.
Sallust. Conspiracy of Catiline and the War of Jugurtha. London, 1924.
Спартак (Жизнеописание).- http://rulers.narod.ru/spartak/spartak.htm
Spartacus, t. II. Международен симпозиум в Сандански, 1-4 октомври 2002. В. Търново, 2006.
Spartacus.- htpp://www.livius.org/so-st/spartacus/spartacus.html
Spartacus’ Revolt.- htpp://www.nefer-seba.net/essays/Spartacus/
Тракология.- http://www.thracologia.org/publics.html
Urbainczyk, Т. Spartacus. Ancients in Action. London 2004.
Ferguson, J. Utopias of the Classical World. London, 1975.
Фол, Ал., В. Фол. Траките / Fol, Al., V. Fol. The Thracians. София, 2005.
Florus. Epitome of Roman history. London, 1947.
Чернышов, Ю. Социально-утопические идеи и миф о „Золотом веке“ в Древнем Риме. Новосибирск, 1994.
Shaw, B. Spartacus and the Slave Wars. Boston, 2001.
Wisdom, S. Gladiators 100 BC – 200 AD. Oxford,
2001.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Статията предава в съкратен вид част от книгата на Пламен Павлов и Станимир Димитров “Спартак – синът на Тракия”. София, “Тангра ТанНакРа”, 2008 (на бълг. и англ. ез.) – http://www.knigi.bim.bg/Spartak-sinut-na-Drevna-Trakiia_17897.html
