Виждаме не инцидент, а цяла разрушителна тенденция

Д-р Антонина Желязкова, директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия

Това, което се случва в Катуница, съвсем не е инцидент, нито е изолиран случай, а е разрушителна тенденция, която системно се развива от институционалното бездействие през последните двайсет години.

Сблъсъците там не могат да се разглежда извън общия политически контекст в България. Горчивата истина е, че в страната вече няма политически форум и дебат, в това число и за съвместното съжителство. Има квазиполитика.

Нямаме политически водачи на нацията, а имаме параполитици.

Това подменя същността на обществените очаквания, надеждите на гражданското общество. Вече няколко предизборни месеца не чуваме да се споделят идеи, перспективи, интересни визии за икономиката, за външната и вътрешната политика, а обществото е ангажирано единствено с дребнаво интригантство и взаимно омаскаряване. Българската политика е еманация на жълтите медии и взаимно си дават живот.

Нито една смислена идея не е изговорена до момента, а вече е късно, защото предизборният диалог е натъпкан дълбоко в клоаката и излизане няма.

Там някъде (в клоаката) се ситуира и напълно безпардонното експлоатиране на междуетническите и междурелигиозните отношения в България.

През последните години никой от политиците не смята за необходимо да внесе ред в проблемните полета между християни и мюсюлмани, между ромите и всички останали общности, нито да предложи работещи практики за реалната интеграция на малцинствата.

Защото целият самозван политически елит в България има полза от това унизително статукво – да употребява в покупко-продажби гласовете или бунта на малцинствата и религиозните общности, а също и на ултралевите/десните представители на мнозинството.

Ако се стигне до сериозен конфликт – толкова по-добре, за да се упражнят с оправдание недемократични похвати и политики.

А в суматохата да се спечели или укрепи власт, да се разграбят нови национални и европейски ресурси. Политическата класа е толкова сляпо егоистична, че дори не размишлява върху опасностите в перспектива от подобни конфликти, които рано или късно ще унищожат и нея.

Напрежението винаги започва като политическо подстрекателство или извличане на изборни ползи. В България има безброй много причини за социално отчаяние и безнадежност – масова бедност, абсолютен срив на здравеопазването и усещане за обреченост, падение на образованието, учените не разполагат със средства, за да правят наука, поетите умират без здравна помощ, интелектуалци тънат в мизерия и събират помежду си левчета, за да се подкрепят, селяните мизерстват във феодални порядки.

Основното е, че са засегнати всички социални групи, разбира се, без мутрите новобогаташи, крадците на едро, корумпираните политици и правораздавателния елит. В подобни моменти, казвам го като историк и социален антрополог, най-ефективно е за квазиполитическия модел на България да пренасочи гнева към малцинствата, към другите религии, към различните или въобще да подмени същинските проблеми с квазипроблеми (квази – като тях самите).

Границите много лесно се размиват и политическите грешки или злоупотреби се преливат в междуетнически и междурелигиозни вражди, понякога с фатални последици.

Подобни “погреби” като Катуница има в цялата страна, защото 20 години проблемите не се решаваха, нямаше адекватни политики, а през това време социалните и културните дистанции се превърнаха в непреодолима пропаст.

Сред ромите има вече второ-трето и четвърто поколение без образование и без никакъв шанс на пазара на труда, престъпността главоломно нараства. Негативните и расистките нагласи спрямо ромите са ударили тавана – няма къде повече. Едновременно с това политическите партии развратиха бедните и социално маргинализираните, като ги научиха на търговията с изборни гласове. Напълно покварената политическа и правораздавателна система в България даде живот на етнически и религиозни чудовища, за да я обслужват. Самозвани ромски царе и гето лидери, предимно лихвари, са пълновластни господари в селища и квартали на територията на цялата страна. Цар Киро, както и преобладаващата част от неговата фамилия много отдавна би трябвало да излежават присъди в затвора за най-широк спектър от закононарушения – от производство на алкохол менте до търговия с жени и деца.

Но са навън, защото държат финансови ресурси и работни места, сиреч пълновластно притежават гласовете на стотици и хиляди, за да ги търгуват, а и да плащат кеш на политици, полицаи и съдии.

На много по-невидимо, но не по-малко неморално ниво е феодализацията на регионите с преобладаващо мюсюлманско население – там нещата не са така оголени, както при ромите, но хората са изцяло зависими от местните партийни върхушки и кметове -те държат водата, пътищата, работните места, достъпа до ресурси, до социални и здравни помощи. Не съществува подобно нещо като “тайна на вота”, ако смееш да гласуваш за опонента, ще бъдеш наказан още на другия ден след изборите.

Този проблем не е само етнически, а се е развил до общонационално заболяване – нима Братя Галеви не владеят като крепостни селяни цялото население на Дупнишко чрез страх или привилегии.

Адекватната политика би била да се въздаде правосъдие – да се отнемат всички привилегии на местните феодали, да бъдат осъдени престъпниците, да позволят на хората да се еманципират и да гласуват, да живеят и да развиват бизнеса си свободно.

Това обаче изглежда неосъществимо в настоящия момент в България.

Източник:  в. „Труд”