Диана Иванова, Георги Господинов, Весела Ножарова и Юрий Вълковски подготвят концепция за Музей на Държавна сигурност
Диана Иванова, в. „Труд“
Да си призная никога не съм си представяла, че ще работя върху идеята за музей на ДС. Но когато директорът на архива Мартин Иванов, историк, когото много уважавам, се обърна с покана към мен, писателя Георги Господинов, изкуствоведката Весела Ножарова и експерта по културни политики Юрий Вълковски да направим концепция за музей, не се замислих много.
Стори ми се изключително предизвикателство да се опитаме да направим нещо хем важно за обществото, хем модерно и обърнато и към поколения, за които Държавна сигурност не носи никакви образи и не означава нищо. Стори ми се вълнуващо да работим в екип по тема, която мнозина подминават безразлично, други с отегчение, а в трети тя предизвиква само омраза. Как всъщност се прави музей на травмата? Трето предизвикателство е да направим музей, който да не отговоря на статичната представа, която все още имаме – че в музеите се излагат неща за показ и гордост, а не динамично място на памет, което да провокира към мислене, рефлексия, живо общуване.
Темата за Държавна сигурност постепенно влезе в мен, след като моят колега Георги Коритаров направи публично признание, че е бил агент на тайните служби преди 1989 г. Това беше шок за мен и много колеги от радио “Свободна Европа”, където бяхме работили заедно от 1994 до 2003 г. Тогава реших, че искам да прочета документите на Държавна сигурност за радиото, дадох си сметка, че сянката на Държавна сигурност стои и ще стои и над мен, докато аз игнорирам тази част от историята. В библиотеката на комисията по досиетата бях впечатлена колко много хора четат. Бях истински заинтригувана от езика на агентите, от фактите, които се описват, от много, много неща. Постепенно се замислих дали да не направя филм. Но това е тема на друг текст.
По темата Държавна сигурност и историята на тайните в България може да се направи изключително вълнуващо място. Това усещане завладя целия екип, така че в момента сме отдадени на сериозно мислене и планиране.
Mартин Иванов ни показа подземието на “Московска” 5 и ни разказа историята на мястото. Веднага след 9 септември 1944 г. сградата служи на МВР, а от 1967 до 1972 г. е дадена за ползване на Комитета за държавна сигурност. По-късно тя е прехвърлена на ЦК на БКП, който я стопанисва до 1992 година.
Мазето на “Московска” 5 все още пази следите на 9 арестантски килии, в които са изчезнали историите на стотици хора, загубили живота си в машината за репресии по времето на комунизма.
То може да се превърне в ново място за памет, в дом на несподеленото минало, както го кръсти Весела Ножарова, да свърже в обща карта и онлайн платформа местата в София, използвани от Държавна сигурност, и да бъде център, в който гостите и гражданите на София да могат да се запознаят с неизвестни факти от историята на ДС.
Целите ни са прости. Да направим достъпен за младото поколение и до широката общественост един болезнен период от близката ни история. Да създадем ново място за разговори и срещи за миналото. Да запазим жива в картата на съвременна София паметта за този период от историята.
Опитахме се да напишем нещо като манифест или мотивация на проекта. Ето го:
– Принадлежим към граничните поколения, които имат само частичен опит от периода на активност на Държавна сигурност, но всеки от нас е усетил драмата на ДС през близки приятели, роднини или колеги.
– Вълнува ни невъзможността да се говори на модерен и автентичен език по темата, което да позволи на по-младите да си представят и разберат понятия като “вербуване”, “агент”, “досие”, “изменник на родината” и т. н.
– Държавна сигурност продължава да е тема в политическия и обществен живот, без да сме сигурни, че разбираме връзките между нейната дейност през тоталитарния период и живота ни тук и сега.
– Съзнаваме, че работата е сложна и свързана с огромна отговорност както към жертвите, така и към въвлечените в машината за репресии и контрол, които са били тласкани към това от огромен брой лични причини, за които вероятно е трудно да се говори.
– Всяка бивша комунистическа страна в Европа има такова обособено място, в което по свой начин разказва за репресиите и травмите на миналото. Вълнува ни възможността да създадем български разказ, който да представи конфликтите в паметта за ДС на фона на историческата истина в документите.
– Мотивира ни предизвикателството да разкажем историята на Държавна сигурност интерактивно – чрез документи и документални възстановки, мултимедия, лични разкази, предмети, която да говори на различни поколения.
Диана Иванова е журналист и изследовател. В момента работи върху документален филм за радио “Свободна Европа” и върху проучване на изоставеното индустриално наследство от социализма в Северозападна България.
Държавна сигурност е имало и преди деветосептемврийския преврат от 1944 г.
Държавна сигурност е имало и оттогава до началото на т.нар. „преход“.
Държавна сигурност има и сега и не се знае докога ще съществува под едно или друго название или форма.
Нещо повече:
Държавна сигурност и днес, макар и неофициално, подмолно, незаконно, нелегитимно, но и необезпокоявано от „властите“, продължава да работи много по-ефикасно, отколкото по време на откритото си битие.
Доказателство за това е последното място на България в Европа, приравняването й с най-изостаналите в социаликономическо положение африкански и азиатски територии.
Докато по времето на социализЪма тази структура все пак е имала и някакви, макар и в немалка степен формални, но все пак задръжки, то днес тя е напълно освободена от всякакъв морал и отговорност.
Оцелели са само най-ретроградните й елементи и служители, които и по-рано не са се спирали пред нищо, за да постигнат собствено благополучие за сметка на всички останали.
Днес тия пиявици са видни политици, мастити бизнесмени (забогатели за една нощ), уважавани демократични партньори на подобни източни и западни себеподобни.
Не бива обаче да забравяме, че мнозинството техни колеги се препитават вече две десетилетия като нощни пазачи, санитари в болнични заведения, общи работници (поради липса на друга квалификация).
Първата група постоянно насъсква общественото мнение срещу тази на „неудачниците“, които по морални или други причини са останали извън стените на Сибарис*.
Населението – също като по времето на Древен Рим – иска кръв и зрелища.
Подхвърлят на разтерзанието на тълпата при (политическа и/или икономическа) нужда едно или друго име от втората категория – по силата на създадения под диктовката на тия от първата група Закон за достъп до досиетата на Държавна сигурност – за отклоняване вниманието на зяпльовците от насъщните проблеми на българското общество.
Тълпата, както е известно, не се ръководи от разум, а от емоции – при това не възвишени, а низки, вулгарни, перверзни.
Това „качество“ на охлоса умело се използува от кукловодите на кукловодите на нелегалната Държавна сигурност – непотичната соцноменклатура – която така твърдо се е бетонирала, че никакви усилия (доколкото въобще ги има) на Европа и или Чичо Сам не са в състояние да я помръднат.
В заключение:
Оставете приказките. Не позволявайте да ви водят за носа. Не сочете с пръст този и онзи, защото така писали вестниците или казали по телевизията.
Има само един начин да ги различите:
ПО ПЛОДОВЕТЕ ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ! (Матей 7:16)
__________________________________
*Сибарис – древногръцка колония в Южна Италия, известен с разюзданите нрави на жителите си, които не допускали други освен богати и перверзни да стават жители на техния град. Просъществувал около два века.