Автор: Владимир Шопов /Редута/
Играта на демокрация свърши. Претенцията, че имаме някакво минимално приемливо подобие на демократична нормалност се разпадна. След този вот пред политическия ни панаир стоят две „алтернативи”: трети мандат на най-безличния президент на републиката или последен щурм на управляващия милиционерски отряд за пълно овладяване на държавата. Реанимация на плужеската ретроградност или нов, „демократичен” член 1. По този начин изглежда актуалния „избор”, ако мисълта си заслужава да бъде изтощавана върху разпадната ни фасадна политическа система. Приложението на аналитични понятия върху този терен изисква текст, в който всяка втора дума трябва да бъде затворена от кавички. Понятията са вече напълно неоправдан и неуместен комплимент към българската политическа реалност.
Изборният процес е разкопан из основи. Списъкът на изборните абсурди е вече надлежно описан и се попълва постоянно. ЦИК прилежно картографира и легитимира допустимите кривини на единствения възможен знак за политическа воля. Бюлетините се разхождаха из градовете като чували с картофи, а на въпроса кога точно свършиха тези избори можете да намерите най-различни отговори. Развихме вторичен пазар на дарители, на места и на застъпници. Монетаризацията на вота смело настъпва към нови групи избиратели.
„Бизнес партиите” не бяха тема на този „вот” единствено, защото бяха спокойно „интегрирани” в храносмилателната система на двете големи „партии”. Ясно се вижда, че представлението на „черноморската патология” от 2007 година бе нещо като операция по вдигане на политическия капитал, който да бъде продаден с печалба на мастити инвеститори. Управляващата партия като на битак напазарува тези „местни авторитети”, които си хареса и със същия размах отказа най-различни други. Несправянето с кризата се оказа най-силния политически инструмент за овладяване на изтощената от безсилие и безпаричие местна власт.
„Политологическият” анализ на терена изисква клинично обхождане на издъхнали полит-трупове или описание на конвулсиращи унили лица и тела. Поредният опит за самоубийство на „автентичната десница” най-накрая бе успешен и облекчението е повече от съжалението. Цялата й политическа история и тежест се оказа с височина, която един скакалец е в състояние да прескочи без почти никаква засилване. Фабриката за „алтернативи” подхвърли няколко актуализирани бутафории, които този път не успяха да „захапят” достатъчно проснатия пред тях електорат. Всякакъв прибързан оптимизъм тук обаче е неуместен. Временният провал на новите предложения по-скоро идва да покаже, че никой няма шанс, докато по терена шества първообраза. Следва кратка пауза след която от българската безкрайна политическа матрьошка ще продължат да изскачат все по-чудати фигурки. Дойде момента обаче, в който „политологическото” трябва да се освободи от бремето на непосилния анализ и да предаде щафетата на психологията и криминологията.
Разпадът на „медийната публичност” е особено фрапантен. Една държавна субсидия и малко настойчив чар се оказаха достатъчни, за да бъдат напазарувани голяма част от медии, ПР и рекламни агенции. Цели медии заприличаха на изнесени прес отдели на управляващата партия. Тежък фарс е поведението на държавните медии, които напълно замразиха „обществените си функции” точно в момента, в който трябва да защитат нахалството си да харчат безконтролно парите на уважаемия данъкоплатец. Медийният терен е тотално монетаризиран и края на балонния ни икономически растеж го запрати в ръцете на държавата. Както казват „по-гъвкавите”, „най-добрият бизнес по време на криза е държавата”. Медийният „плурализъм” е в етап на безконтролна плодовитост, която ражда ядрени бойни единици, които ден и нощ поразяват всякакви цели. Откровената информационна война доубива елементарната устойчивост на фактологията и безпощадно разглобява и минималните стандарти на публичността.
По време на тази „кампания” стана окончателно ясно и друго. В политическата си пародия сме напълно сами. Годините на дисциплинираща тояга отвън са история. Дойде време, в което председателят на Европейската комисия гледа единствено да измънка нещо набързо и да си прибере гласовете от измислената ЕНП „идентичност” на поредния местен политически контейнер. Американският посланик си води записки за някакво поредно посредствено wiki анализче, а другите посланици ще отбият номера с някоя доклад с плитки шегички за куриозите на БГ „демокрацията”. По терена подскачат единствено „наблюдателите” на две съвършено беззъби организации като Съвета на Европа и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, но тяхната енергия приключва с приключването на служебните доклади. Единственото нещо, което някой вече наблюдава в България е нивото на собствения ни коефициент на вредно действие, а единствения повод за действие е евентуалното неуправляемо преливане на абсурда.
Game over.
Източник: www.reduta.bg
––––––––––
* Rest In Peace, „почивай в мир”.
„Никой няма шанс, докато по терена шества първообраза.
Следва кратка пауза след която от българската безкрайна политическа матрьошка ще продължат да изскачат все по-чудати фигурки.“
Очевидно авторът Владимир Шопов от http://www.reduta.bg, освен „Почивай в мир!“ (пожелание, адресирано към Н.Пр. Демокрация-та), е отправил между редовете и слогана от Дантевия „Ад“ – „Надежда всяка тука оставете…“ (предназначен за ония все още неприспани българи, формиращи понятието български народ).
Описаната картина е повече от зловеща.
Първообразът – Българската комунистическа партия,
която възниква за част от секундата на 10 април 1990 г.
от закритата (т.е. престанала да съществува) през 1953 г. БРП/к (Българска работническа партия/комунисти) ,
за да бъде преименувана в следваща част от секундата в
настоящата БЪЛГАРСКА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ –
на днешните „избори“ дели мегдан с няколко от екзотичните си превъплъщения.
Едно от тях дори за втори път успява да надскочи пренаименуваната си родителка.
Българското население е в говежди възторг от поредната историческа победа по пътя към светлото безоблачно бъдеще.
Загърбило за няколко умопомрачителни часове пред изборните (всъщност – погребални) урни ежеминутния глад,неукротимата мизерия, геноцида над себе си, населението дъвче еуфоричното си кебапче, прокарва го с глътка разводнена бира, опивайки се от силата и могъществото, които олицетворява в мига на тържеството на Демокрация-та – тази извечна власт на някога олигархичния – днес тотално плутократичен – елит, над безнадеждно, вечно безпросветния, глупеещ от година на година уж-демос (де факто охлос, моб, тълпа, роби, население – защото демосът е все пак собственик, докато робите, водените за носа тълпи, охлосът, населението – са наемна сила в ръцете на подлеците).
Еуфоричният глас на демоса (всъщност – населението, охлоса, тълпата, моба, роба) винаги е глас на болшинството.
Той мощно заглушава разумния глас народа, опитващ се да вразуми своите опиянчени, слепи и глухи сънародници, юрнали се вкупом към неминуемия и вече ежедневно случващ се геноцид.
Така, впрочем, е било и в зората на Демокрация-та:
атинският площад приемал онзи проекто-закон, за който тълпите крещели най-гръмогласно.
(Откъдето и произхожда терминът „гласуване“).
„Дойде момента обаче, в който „политологическото” трябва да се освободи от бремето на непосилния анализ и да предаде щафетата на психологията и криминологията.“
И как да стане?
След като
[цитирам току-що публикуван разобличителен материал от блога на Янко Н. Янков-Вельовски (http://iankov.blogspot.com/2011/10/66.html)]
ТЕ са овладели цялата силова, икономическа, политическа и душевна (не и духовна!) власт:
„Защото, когато включително и днес
най-малко 90% (деветдесет процента) от персоналния състав на Прокуратурата и Съда
са ДИРЕКТНО ИЛИ КОСВЕНО ангажирани с престъпната дейност
КАКТО НА комунистическата Държавна сигурност,
ТАКА И НА посткомунистическите специални служби,
ТАКА И НА Червената Мафия,
в механизма на която (на Мафията) САМАТА ДЪРЖАВА ИМА СТАТУСА НА НАЙ-НИСКОЙЕРАРХИЧЕН СТРУКТУРЕН КОМПОНЕНТ,
тези уж държавни и уж правозащитни институции несъмнено са не просто престъпни, а престъпни в изключително високо-опасна степен.
Разбира се, въпросът за наказателната персонална отговорност на Президентите и Премиерите,
които са височайшите персонални престъпници, извършили назначенията на бившите професионални служители на комунистическата ДС в новите държавни специални служби,
има характера на един вид юридически казус, спадащ към приложното поле на Наказателния кодекс и компетенцията на Прокуратурата;
където, впрочем, всички предишни главни прокурори несъмнено бяха агенти на комунистическата Държавна сигурност и на посткомунистическата Червена мафия,
а сегашният Главен прокурор е син и внук на една от най-престъпните комунистически фамилии в България,
и от когото би трябвало да очакваме да предяви наказателно обвинение срещу Президента, срещу Премиера, срещу своите роднини от фамилията и срещу самия себе си;
и където, от своя страна,
поне двама (а най-вероятно и тримата!!!) от досегашните Президенти са бивши агенти на престъпната комунистическа Държавна сигурност,
и всички досегашни Премиери несъмнено са били свързани със специалните държавни служби и с Мафията, а един от тях дори е син и внук на една от най-престъпните комунистически фамилии в България. “
„В политическата си пародия сме напълно сами.
Годините на дисциплинираща тояга отвън са история.
Така е.
Дори и по-лошо .
Тоягата се размахва, но не над плутократите – а от нашите и чуждите плутократи в братски унисон – зер парите не миришат, дори когато са цената на геноцид над цели населения на някогашни държави.
Какъвто е и случаят с някога уважаваното и зачитано Царство България,
успяло само за шест години (1934-1939) да постигне престижното седмо място по жизнен стандарт в тогавашна Европа.
(Малка подробност:
през онези щастливи за Майка България години
не само горецитираният първообраз, но и всички останали политически – дефакто плутократически – структури
са били извън закона).
Днес същиTE са над закона…
Да живее Демокрация-та!