Автор: Любослава Русева
В телевизионно студио седят социолог и кинорежисьор. Социологът се изказва критично за текущото управление, което, смята той, възражда обезпокоителни тоталитарни практики. „Начинът, по който премиерът Борисов едва ли не ръкоположи министър Плевнелиев за президент, е акт на пренебрежение спрямо ценностите на демокрацията“ – дава и пример.
В това време кинорежисьорът не обелва дума. Облива се в пот, сумти, пръхти, върти се на стола и изразява гама от страдалчески състояния чрез мимическата си мускулатура. Този човек видимо се измъчва и зрителят започва да му съчувства, задето е подложен на ужаса от участие в живо предаване.
След десетина минути обаче причината за тази нервност се оказва друга. Изведнъж кинорежисьорът грубиянски прекъсва социолога с думите: „Тук се говорят неща, с които не съм съгласен! Ако знаех, че ще присъствам на подобен разговор, нямаше да дойда!“
Оттам нататък опитите да се получи смислен разговор се разбиват в канара от упорито мълчание. „Споделете с какво не сте съгласен, за да мога да Ви отговоря“ – смутено предлага социологът, но „събеседникът“ му хвърля мълнии с очи. Ситуацията става още по-нелепа, когато – отново внезапно – кинорежисьорът изтърсва за втори път: „Разберете, аз по никакъв начин не желая да бъда замесван в такъв разговор! Нямам нищо общо, разберете!“
Проверявам в Google, за да науча, че този човек е автор на над сто документални филма. Последният обаче, както става ясно от негово открито писмо до министъра на културата (юни 2010 г.), не бил получил обещаното му финансиране от държавата. По тази причина, пише режисьорът, се налагало да „моли и коленичи“, както и да завърши иначе острия си апел (издържан, разбира се, в патриотичен дух с цел задълбочаване на внушенията за нуждата от спешно отпускане на пари) „с най-добри чувства“ към Вежди Рашидов.
Дали междувременно въпросът с финансирането е бил уреден или предстои да бъде, не е известно, доколкото по реакцията биха могли да се допуснат и двата варианта. Във всеки случай човекът на екрана изглежда силно зависим от управленската конюнктура и най-вероятно заради това се изчервява като пътник, попаднал по нещастно стечение на обстоятелствата в купе, където се разказват политически вицове. Ще му се да се изниже в коридора на влака, уж за да запали цигара, но понеже не му стиска да напусне като Кириак Стефчов с „Господа, тук се говори против Негово Величество Султана, аз излазям“, се гъне и маже по стола, потресен от засилващото се притеснение, че някой „горе“ може да го види.
По ирония на съдбата кинорежисьорът не само потвърждава забележката за възраждащите се тоталитарни практики, а дава обяснение кое прави подобен ренесанс възможен. Защото тук не става дума единствено за неприятности около финансирането на проект, колкото за отработен с времето и автоматично задействан рефлекс. Не става дума и за случаен конфуз, а за проява на инстинктивно раболепие пред безпогрешно разпознатата опасност в лицето на прекомерно заякналата напоследък власт.
Каквито и уговорки да са възможни за изредилите се управления по време на „прехода”, за пръв път в онова студио забелязах страх от публична критика. Нещо повече – от мълчаливо присъствие, което би могло да се изтълкува като съучастие в критика, изразена публично от друг(и).
Режисьорът Х, нека повторя, трепереше като зайче пред погледа на питон; той страдаше физически от предчувствието, че още утре може да последва наказателна санкция от страна на държавата. Която ще му спре я кранчето за последния филм, я ще го набута в черен списък на „неблагонадеждните”, та никога повече да не види субсидия. Всесилие, пред което той е напълно безпомощен и – по същата причина – абсолютно покорен.
Тъкмо тази чисто човешка посредственост обаче е най-важната хранилка за всесилието, т.е. тоягата си има две страни, а господарят е господар, защото се намират и слуги. Иначе казано: ако режисьорът имаше талант и характер да се съревновава на свободния пазар, властта нямаше да разполага с достатъчно ресурси да го подчини на своеволията си. И Бойко Борисов нямаше да се държи като възкръсналия Туркменбаши, ако Плевнелиев притежаваше по-развито чувство за лично достойнство, а хилядите кариеристи, неполучили шанс да заемат позиция нито при червените, нито при сините или жълтите, не държаха исо на разпищолването му чрез безгръбначното си поведение.
„Най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост”, пише Георги Марков в „Задочни репортажи за България” (1978 г.). И още: „Логично първият белег на несамопризнатото бездарие са ПОДЧИНЕНИЕТО, РАБОЛЕПИЕТО, СЕРВИЛНОСТТА.” (Горе-долу по същото време и един поет написа, че „бездарието е фашизъм”, което не му попречи да се обърне към Тодор Живков с мазното: „Другарю Живков, дори Вие не можете да ми забраните да Ви обичам!”)
Ренесансът на тоталитарните практики, с други думи, щеше да бъде невъзможен, ако критично голяма маса сънародници не провидя в лицето на текущата власт благоприятни условия „да намаже” не чрез личните си качества, не в честно състезание, а с подчинение, раболепие и сервилност. Достатъчно е да ви попитам колко имена на народни представители от ГЕРБ сте в състояние да изброите след двегодишното им пребиваване по парламентарните банки, или дали сте попадали на трескавите до пеперудена пърхавост приготовления около предстоящо откриване на канализационна шахта с традиционно рязане на премиерска лента.
Но млъкни, сърце… Няма да го кажа по-добре, отколкото го е направил Олдъс Хъксли в предговора си към второто издание (1946 г.) на своята антиутопия „Прекрасният нов свят”: „Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те ще обичат своето робство.”
Това, струва ми се, е ключ към загадката защо в България постепенно се появи мнозинство, което отново е покорно на властта. Ние изглежда не обичаме свободата, защото свободата е отговорност и голямо усилие. „При другите си лошавини – дето разправяше и дядо Вазов – игото има и една привилегия – да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота.”
Робството, ако ще и цинично прикрито зад фасадата на демокрацията, е извънредно удобно, и в този смисъл всеки „поробител” е по своему невинен. Робството е едновременно предпоставка да компенсираш липсата на талант с угодничество, и алиби, в случай че дори с угодничество не си успял да се осъществиш. Робството е голямото оправдание на некадърността за „провалените житейски шансове”, но и прекрасната заблуда, че все пак, някой ден, току виж съумееш да минеш на страната на силния, стига да е забелязал твоето раболепно старание.
Лично наблюдение:
„Ако бех станАл полицай, щех хиляда пъти да съм се кандидатирАл за кмет на Българево” – казва ми местен мъжага, когото заварвам на плажа в приватизиран от известен олигарх курорт. Чалгата е пусната на мах, а с аверите шляпат карти върху мърлява хавлия. Левият бицепс на моя як събеседник е украсен с татуировка на Бойко Борисов („голем съм му фен”), а от десния наднича дребен дракон с миша муцуна, която по нещо напомня на известния олигарх.
В един момент Шефа, т.е. известният олигарх, свирка с уста и местният се юрва към малко кану. Задачата му е да съпровожда съпругата на Шефа, докато плува в компанията на придворна дама със сламена шапка. Безумната картинка се допълва от тайфата, останала на плажа – все гости с големи шкембаци и тежки позлатени ланци, охранявани от подобия на местния охранител с татуировки на Бойко Борисов и дракони с миши муцунки.
След час неуморно гребане моят събеседник се стоварва върху хавлията с изплезен език. „Виде ли – викам – ако беше станАл полицай, тия трябваше да ги изпонаарестуваш.” Той храбро отговаря: „Къде живееш, ма, аз репетирам! Ако стана кмет, че се дължи на тех (сочи ми татуировките – б.а.), ако не стана – пак (намига ми развеселено – б.а.)!”
Чалгата отново бива пусната на мах. Картите отново са раздадени. Животът отново е спокоен и весел…
И за какви „ценности на демокрацията” всъщност говори онзи социолог в онова телевизионно студио с онзи разтреперан кинорежисьор? Наивник, сигурно е имал предвид свободата! При това, пак проверих в любимия Google, бил писал студия и за Иван Хаджийски!
Впрочем точно в „Оптимистична теория за българския народ” (!) Хаджийски ни поставя страхотевична диагноза:
„…общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.”
Годината е 1938-а, т.е. нито бай Тошо, камо ли пък бъдещият негов бодигард, още повече български премиер, са се изтъпанили на хоризонта…
Далеч съм от претенцията за народопсихологически заключения, но ще призная, че през последните години бях изкушена да проуча доста текстове за националния ни характер (ако приемем подобно обобщение за допустимо) и във всеки от тях намирах описание и печална забележка за… актуалното състояние на т.нар. българско общество.
Малко примери:
– „Подлост в характерите, превишена, но гола самонадеяност, чувства развалени, своекористност във висша степен, общо междуособно недоверие; бедност от силни и просветени убеждения, прибягване до най-подлите и до най-подземните средства за достигане на лични и низки цели; тайни и явни действия за омайване на по-простите и на по-слабоумните, злоупотреби със святото име на правдата и с чувствата на народа за потулването на най-разтленните стремежи …”
Характеристика на българския народ, направена през 1875 г. от Марко Балабанов – първия външен министър на страната ни след Освобождението.
– „Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител…”
Откъс от „Българската интелигенция” (1898) на д-р Кръстьо Кръстев, списание „Мисъл”.
– „Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.”
Цитатът е от статията на проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция”, публикувана в списание „Златорог” през 1924 г.
– „В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”
Философът Найден Шейтанов пише студията „Духът на отрицание у българина” за сп. “Философски преглед” през 1933 г.
– „Първото, което откриваме е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден.”
Това есе е излъчено на 26 януари 1972 г. по радио “Дойче веле”. Озаглавено е „Ще изчезне ли българският народ”, а негов автор е писателят емигрант Георги Марков, когото цитирах някъде по-горе.
ОК, спирам, макар да имам още „козове” в ръкава си. Но ако въобще сте стигнали дотук, нека да запълня един важен пропуск:
Филмът на кинорежисьора, който не получил финансиране, бил за горяните. Това пък били онези наивници, както пише в божеството Google, които оказали единствената съпротива срещу установения в годините след деветосептемврийския преврат режим. Действали между 1947 и 1956 година, обявявайки се против „диктатурата на пролетариата” и съветизацията на България, както и за връщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика…
Не проумявам как творец с характера на „не съм от тях, как` Сийке” (по Чудомир) би могъл да прави филм за тези странни птици. Изобщо: имало ли е подобен филм? И, ако е имало, ще можем ли все някога да го изгледаме отново?
Източник: Reduta.bg
Публикуването (или препубликуването, както е в случая) на един текст не значи задължително, че подбралият този текст (или редакцията на сайта) напълно подкрепя тезите на автора или за всичко би се съгласил с него. Може просто да значи, че са видели някакъв „хляб“ в сътветния текст, нещо интересно, пък и било то – съвсем резонно – предизвикващо полемика. Бездарните текстове, впрочем, обикновено не предизвикват полемика, те са скучни. А и в този материал става дума за склонността към слугинаж към властта в името на някакъв интерес на хора, занимаващи се с т.нар. творчески труд.
В своето забележително изследване, публикувано през 2007 г. – ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ* – големият български учен, непоколебим борец за граждански права, юрист, Политзатворник №1 на комунизма в България Янко Н. Янков-Вельовски посвещава няколко страници (71-75) от §4. Ценностната ориентация на българския културен модел (c.66-75) на същия деликатен въпрос:
Западноевропейската менталност и култура се изграждат върху ценностите на автономността, в основата на която е залегнала представата, че индивидът е свободен и има право на относителна независимост от групата, и че социалната взаимосвързаност между индивидите не е имплицитно дадена, а е нещо, което може да бъде обсъждано и договаряно; тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията за подчертано осъзнаване на различията, на самобитността, на спецификата и основанията за гордост, и само в изключително редки случаи – за противопоставяне;
Източноевропейската менталност и култура – обратно – е изградена върху доминирането на представата, че индивидът е преди всичко част от групата и е длъжен да споделя и поддържа груповия начин на живот, да поддържа статуквото и да се стреми към съхраняване на традиционния ред. Тук отграничаването между „Ние и Те” има функцията не само за подчертано осъзнаване на различията и самобитността, но и за противопоставяне и непримиримо отричане (разбира се, често пъти много добре замаскирано), при което, особено при българите, главната цел на „Ние” като правило съвсем не е насочена към това „да постигне Себе си чрез Себетворчество”, а е „да постигне Себе си чрез унищожаването или унижаването на Те”.
Е. Разбира се, както всяка отделно обособена менталност и култура, така и българскага съвсем не е еднозначна, еднопосочна и еднопластова, а е многолика и противоречива, което обстоятелство обуславя и рисковаността на стремежа към търсене и извеждане на универсални и претендиращи за пределна точност формулировки на характерологичните черти. Все пак, обаче, в контекста на търсенето и извеждането на най-характерните черти на българската менталност и култура съществено внимание заслужават мненията на редица видни или водещи български културни дейци.
Така напр. Николай Хайтов, който е eдин от видните познавачи на българската етносна менталност и култура, при обосноваването на нейните водещи характеристични белези цитира един древен арабски пътешественик, който бил отбелязал в хрониките си, че когато някой българин прояви някаква способност, другите му отсичали главата и го оставяли на орлите . Според нас тази несъмнено все още налична като дълбоко същностна черта на българите (макар и отдавна трансформирана и модифицирана в множество други малко или много замаскирани проявни форми) представлява форма на генетична социална унаследеност на култовия навик на траките да изпращат при боговете като свой „посланик” всеки младеж, у когото са били забелязвали наличието на онова нещо, по което той се е бил отличавал от множеството, и което е било преценявано като „Божествена искра”. Впрочем, по своята най-дълбока същност този подход има характера на своеобразна отрицателна селекция.
Тодор Икономов наблюдава, че българите имат способността да гледат на чуждото с уважение и преувеличение на силата и достойнството му, а на себе си – като на нещо „долно и нищожно”; той сочи, че „това пагубно свойство” „е първата причина за всичките наши несполуки и неуспехи”, и че вероятно или е било залегнало още в „корените и свойствата на нашето племе, или е било привнесено в нашия характер от историческите обстоятелства” .
Петко Р. Славейков пише, че „не ще сбърка някой ако би рекъл, че ний сме по-малко хора, отколкото сме добри овце, които носим вълна не за нас си, а с млекото си храним повече чуждите”; че българинът се отличава от съседите си по една много характерна черта – „той живее със семейството си за себе си, от него отсъствува чувството към цялото му отечество”; че за разлика от гърка, който винаги показва добрата страна на своя сънародник и винаги се отнася към него с доверие, то българинът винаги търси да види опаката страна на сънародника си, винаги се отнася към него с недоверие, и по изключение не му приписва злонамереност, винаги усеща наслаждение и се радва да види брата си и ближния си охулен и унизен, и че всичкото това произтича от злъчната призма, през която българинът винаги гледа на предметите; впрочем, П. Р. Славейков изрично е записал следните думи: „не сме народ, не сме народ, а мърша – това ще кажа и с това ще свърша” .
Любен Каравелов се учудва, че нито един друг народ не търпи толкова, колкото търпи българският да бъде язден, безчестен, убиван, грабен, подиграван; дори когато дядо му е отровен, баща му е убит, майка му е обезчестена, сестра му е потурчена, брат му е затворен, дъщеря му е окаляна – българинът не само търпи, но се и хвали с търпението си и с верноподаничеството си. Л. Каравелов сочи, че по-големият брой от еничарската и кърджалииската войска, охраняващи турската империя, са били българи по своя произход; и че всички, които най-вярно служат на турската власт, винаги се оказват българи. Л. Каравелов добавя, че изпитана и несъмнена истина е, че българският народ не умее да оцени честните и народолюбивите хора, и почти винаги оставя своята съдба в ръцете на най-подлите шарлатани и на най-калпавите личности; че всеки един българин туря своите лични интереси по-високо от обществените, и че поради това той счита, че с обществените дела се занимават само нехранимайковците, лапнишарановците, бунтихристовците; че народностният характер на различните народи се съдържа и в песните му – така, докато в песните на черногорците се възпяват героите, които секат главите на турските поробители, докато в песните на сърбите се възхваляват умните и енергичните крале, то в песните на българите се възхвалява домашният бит – сурите биволи, ваклите овце, жълтите нивя. Специално внимание заслужават думите на Л. Каравелов, че „в България човек не само се бои да говори каквото и да е за ползата на своя народ, но не може и да мисли за това, защото брат се бои от брата си и син – от баща си” .
Иван Вазов констатира, че „жестокостта е елемент, присъщ на нашата българска природа, тя е проникнала в плътта и кръвта ни заедно с първите дихания на живота, заедно с отровеното мляко на нашите майки. Не говорете ми за изключителните времена, не оправдавайте чрез политическите бури това ужасно проявление в нашия народен характер” .
Димитър Маринов отбелязва, че българинът е „такова страхливо, покорно и раболепно създание, щото в своята покорност и раболепие е преминал всяко понятие за покорността. Достатъчно е било да се появи един турчин в средата на няколко десетки българи и да ги накара за извършат непонятни низости”; той подчертава, че тази покорност се е предавала от поколение на поколение, и с нея бащите са възпитавали своите деца и са ги привиквали към хомота, който ги е очаквал в обществения им живот .
Константин Петканов е шокиран, че „никой българин не счита себе си за по-ниско стоящ от другите; обратно, всеки е склонен да се постави наравно с най-достойния, и тази черта на българина определя както обществения, така и личния му живот. В обществения живот тя се проявява като един демократизъм, който не търпи различия и затрива личностите, а в личния – като самоотвержено служене на рожбата… Само у нас ще намерите разсилни, които ядят само хляб и сол, за да издържат децата си в гимназията наред с децата на своите началници” .
Константин Гълъбов стига до извода, че „през своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци” .
Според Йордан Йовков Елин Пелин бил казал, че „ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта” .
Петър Мутафчиев е наясно, че главната черта в целия исторически живот на българите е отсъствието на каквато и да е постоянност и приемственост; според него, освен това, най-характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност, бавността в движенията, в схващанията и в мисловния процес, поради което биволската кола е емблема не само на материалния бит на българина, но тя е и олицетворение на неговата духовна природа .
Според Спиридон Казанджиев дълбоките причини на нашите основни недостатъци е в забравата, лекомислената безотечественост, слабото национално съзнание, липсата на исторически усет и политически такт, липсата на традиция и перспектива в националния живот, липсата на дистанция и пиетет в обществения живот, пълното отсъствие на социално чувство и на обществена отговорност
___________________________________________
*За сведение на българските интелектуалци в Чикаго: книгата е на разположение в библиотеката на Илинойския университет
Забележка. Склонен съм да приема критиката към българите с едно качествено уточнение: тя не се отнася за българския народ, а за населението на България, което по време на избори е славословено от манипулаторите като „народ“, но всъщност е охлос, моб, тълпа, която всеки що-годе опитен демагог е в състояние да води за носа когато, където, колкото и докъдето си поиска. Съчетаването на тази реалност с правилата на демокрацията довежда до онази действителност, която вече над 67 години наблюдаваме върху територията, известна някога като Царство България.