Резюме:
При последните избори в България безчинствата бяха многобройни; нямам място да ги изредя тук. Купуваха се гласове, предварително бе купен медиен слугинаж, приложи се натиск над избирателите. Но аз не искам изборите да бъдат касирани. Нови избори ще означава нов многомилионен разход. И то безсмислен, понеже БСП също безчинстваше, когато управляваше сама или в коалиция.
Край на резюмето.
Ако някой ми каже: „Ти пък какво разбираш от избори“, ще му кажа: „Аз видях повече избори, отколкото повечето хора са виждали“. Виждал съм:
1. Тотална забрана.
2. Забранителен тоталитаризъм.
В Царство България при цар Борис Трети имаше тотална забрана за избори. А тоталитаризмът правеше избори, но забраняваше на друг да ги спечели. Сталин казал: Не е важно кой колко бюлетини е получил, важно е кой брои бюлетините.
Аз лично не съм чел такова нещо от Сталин. Но, ако той го е казал, ГЕРБаджиите възкресиха изборния сталинизъм. Това им отива, като се има предвид тяхната закваска. Закваската на ББ (Бойко Борисов) е комунистическо-милиционерска.
Освен в България, виждал съм избори по цял свят. Благодарение на задграничната дейност на двете големи партии в САЩ, особено на демократическата, аз бях в международни групи от чуждестранни наблюдатели при избори в различни страни. Тук нямам място да изброя всички страни, където бях. А и където бях, аз бях само където ме пращаха да наблюдавам как протичат изборите, да разбирам какво става и да докладвам.
В Тамбакунда изборите бяха по-честни от последните избори в България. Тамбакунда е една от десетината области в Сенегал и е колкото половин България. Там гласуваха при отличен ред. Най-голямото нарушение беше, че някои сенегалци си бяха послужили с Eau d’Javel. Това съм го разказвал, но пак ще го разкажа. На всеки гласуващ му потапяха показалеца на дясната ръка в мастило, което с дни не се изтрива. Изборната комисия кара сенегалеца/сенегалката да си покажe показалеца, преди да гласува. Ако е намастилен, значи той/тя се опитва да гласува повторно и го/я връщат. Никакви адресни регистрации, никакви други глупости. Можеш ли да провериш кой от кое безименно селце с десетина колиби е довтасал? Покажи си показалеца и туй то.
Интересно, че сред измамниците нямаше жени; те бяха все мъже. Те, след като гласували, почистили си показалците с Eau d’Javel, което е най-проста белина, както си я знаем на български. Нарушителите бяха трийсетина и това беше единственото изборно нарушение в Тамбакунда. Нямаше купуване на гласове както в България, нямаше управляващата партия да казва „Ако гласувате за нас, ще имате файда, ако не гласувате за нас, няма да получите нито от правителствената, нито от международната помощ за България“ (за Тамбакунда в случая). Нямаше я и българската неразбория при броенето и експедирането на запечатаните чували с бюлетините.
Измамниците май си правеха майтап с изборите, понеже, като ги хващахме, че хитруват, тогава те и всички в изборния пункт и на опашката пред пункта умираха от смях. Голям джумбюш ставаше.
Преди първите избори след тоталитарния строй в България някои чуждестранни наблюдатели ни запитаха ще въведем ли топването на показалеца на дясната ръка в трудно изтриваемо мастило. Аз се обидих:
Това е за неграмотни хора, пък ние, българите, сме грамотни. У нас практически няма неграмотни, няма наркомани, няма СПИН; въобще ние, българите, сме – Ехей! – вие знаете ли, че преди хиляда години ние сме били еди-какво си, когато вие още сте били еди-какво си? Ние сме високообразовани и нископлатени и като се отворим към света, ще видите вие как ние ще дръпнем напред.
Да можех да си глътна думите обратно. Сега ние изнасяме предимно проститутки, цигани, фалшификатори на кредитни карти и някой друг учен или еврочиновник на брюкселска ясла.
Изрепчих се тогава като македонски историчар, който си вярва, че прабаба му е шуранайка на Александър Македонски. Или като български историк, говорещ за събития, на които не е бил свидетел. Хем знаех, че стойност имат само разказите на онези хора, които са били там и тогава, когато нещо е ставало. Херодот или от Юлий Цезар, който писал за Галските войни. Тукидид, който писал за Пелопонеската война и за баланса на силите; едно понятие, което и днес е в употреба.
Аз бях в Тамбакунда. Близо е до екватора; здрачът е кратък, бързо пада нощта. Хората от NDI (The US National Democratic Institute) предвидливо ми бяха дали репелент за комари и хубаво електрическо фенерче и ми бяха резервирали ловно бунгало с климатик и душ. В Тамбакунда имаше ловен туризъм. Местните ми казаха, че имало Gibier (дивеч) и в бунгалото отсядали бели хора с не знам какви си пушки с не знам какви си мерници, за да стрелят не знам какъв Gibier. Аз защо съм без пушка? Не им казах, че аз не съм убиец на „жибие“. Хората, които убиват животно не за да се наядат, а за спорт, са хвалипръцковци, на които да им изтръгнеш пушката от ръцете и да им я счупиш в главата, мисля си аз.
Но, ако по пътечката до бунгалото, по която трябваше да се връщам с фенерчето, срещна хищник, който не знае как аз мисля?
Затова останах на мегданчето пред изборния пункт. Гласоподавателите, надошли от безименните колиби, нямаха къде да спят, но те и не мислеха да спят. Събраха дърва от гората, накладоха голям огън, пекоха месо и беше весело. Танцувахме около огъня до зори и се смеехме, аз на себе си, те просто така. Призори жените сложиха багажите на главите си, понеже там мъжете не носят багаж, и те всички си тръгнаха кой откъдето е, а аз пъхнах в сака си излишното вече електрическо фенерче и тръгнах към самолетната писта да взема самолетчето за Дакар, където трябваше незабавно да представя доклад за NDI (The US National Democratic Institute) как са протекли изборите в Тамбакунда.
Доклад на английски, естествено, пък аз, като не знам как е на английски белина. В Дакар запитах един канадски сенатор от нашата група наблюдатели. Той говореше еднакво добре френски и английски. Той каза:
– На английски няма Eau d’Javel.
– Е аз какво да правя?
– Не знам. Жена ми купува Ajaks.
– Ейджъкс белина ли е?
– Не го знам какво е. Не е Аякс от „Илиадата“, предполагам – сухо каза сенаторът, който беше начетен мъж.
– Ама аз, ако напиша, че те си избелваха палците с Ейджъкс, и се окаже, че в Сенегал не се продава Ейджъкс, ще излезе, че аз лъжа.
– Твоя грижа – каза сенаторът.
После на граничния контрол дежурният, като ми видя българския паспорт и поиска да ме арестува, моята грижа изведнъж стана грижа на сенатора. Той каза, че ако ме арестуват, той идва с мен и няма да се качи на самолета Дакар – Париж. Шломо Авинери от Израел, преподаващ политически науки в САЩ; с когото заедно бяхме наблюдавали избори в Естония, също заяви, че няма да се качи на самолета без мен. Останалите международни наблюдатели – и те. Размина ми се арестът в Сенегал. Минахме всички заедно граничния контрол и седнахме да пием червен чай от каркаде, докато се качим на самолета. Полицай-митничарят дойде да се извинява, уплашен да не му изстине мястото. Не ми трябваха неговите извинения, исках за разбера защо ме намрази, като ми видя българския паспорт.
Оказа се, че той бил от бедно семейство. Дядо му служил във френския експедиционен корпус; получил френска военна пенсия и с нея изхранвал цялата си челяд; изучил и него за полицай-митничар. Дядо му разказвал, че било страшно, когато воювал за Франция, но най-страшни били българите. Те изведнъж изскачали от техните окопи и набождали на техните щикове който им се изпречи.
Той не знаеше точно къде и кога е било това. Но май и сенегалци е имало във френския корпус на Балканите. Историците да кажат така ли е; аз не съм историк. Аз разказвам само каквото съм видял; друго не казвам.
Не казвам, че българският владетел Фердинанд е бил финяга и бисексуален мегаломан. Не казвам, че сегашният премиер ББ (Бойко Борисов) е мегаломан, простак и гангстер, допадащ на българските простаци, като им казва: Аз ви давам магистрали, метро, спортна зала. Не казвам, че той и цялата българска политическа банда са Gibier de potence (това няма да го преведа какво значи).
Аз само казвам, че моята и вашата, че нашата България върви на зле. И ако последните избори в България бъдат касирани, от това няма да стане по-добре. Защото и едни преиграни избори ще са по-нечестни от изборите в Тамбакунда.
Димитри Иванов,
в. „Сега“
Препрочетох два пъти прекрасния фейлетон на Димитри Иванов „Избори в Тамбакунда“.
Неподражаемият му стил, финият му хумор кара читателя отново да се потопи в атмосферата на тънка ирония, лъхаща от всяка фраза.
Още в началото обаче ме впечатли едно изречение:
„В Царство България при цар Борис Трети имаше тотална забрана за избори.“
Очевидно ставаше въпрос за периода след 19 май 1934 г., когато са забранени политическите партии в България и е установена т.нар. „еднолична власт на Кобурга“.
Така е.
Но какви са последствията за България – вредни или не?
Ето какво казва непререкаемата историческа статистика:
1. България постига неповторен след това връх в своя жизнен стандарт – седмо (VII) място в Европа;
2. България единствена – главната заслуга е на същия „Кобург“ – ЕДИНСТВЕНА в Европа спасява своите еврейски съграждани;
3. България не изпраща нито един войник на Източния фронт – пак „Кобургът“ стои в основата на това постижение;
4. България не прекъсва дипломатическите си отношения със Съветския съюз (който вероломно я напада в началото на септември 1944);
5. И т.н.
Питам се:
Ако политическата пасмина беше с развързани ръце през този период, какви ли щеше да ги надроби?
Ето, вече над 22 години демокрация, стотици политически партии, пълна свобода… и ГЕНОЦИД!
Какво показва сравнението:
1. България е на последно място в Европа по жизнен стандарт, на първо място по инфаркти, инсулти, смъртност – лидер в отрицателния прираст на населението;
2. България тотално се циганизира, българите са се свили в миша дупка, а 55,000 полицаи по-често стачкуват и по-рядко се сещат за какво получават професорски заплати – двойно над учителските;
3. България изпраща „пушечно месо“ навсякъде по света, където замирише на барут;
4. България „тича пред вятъра“, когато й подскажат, че трябва да се подмаже пред поредния „Биг Брадър“ и да загърби довчерашни „дипломатически отношения“;
5. И т.н., и т.п.
Та:
Ако можеш да избираш (не като днес и вчера, разбира се) –
Кого би избрал – „Кобурга“ или днешните ни вчерашни политици („политическата класа…“)?
В нашия квартал, допреди половин век софийско село – е, не толкова елитно като Бистрица, Бояна, Драгалевци – живееше един странен старец.
Срещах го по прашните улици – зиме, лете – винаги облечен с кожух с вълната отвън и с рунтава шопска капа, обрасъл в лицето като кожуха си.
Разказвали са ми, че този нашенец, като видел някъде изхвърлено някое умрело прасе, вадел камата от пояса си, отрязвал си от рибиците и на място заръфвал парчето свинско – толкова първична природа (или порода?) бил.
Викаха му „Денко“.
Има хора, които още го помнят. Пък и светът е малък. Тия дни пътувах за няколко спирки в автобуса със съпругата на мой пръв братовчед. Споменах й за „Денко“, тя се засмя и призна, че това всъщност е Младен Бишлев – бащата на нейната майка…
Защо разказвам всичко това?
Край прочутото (поне колкото град Габрово) софийско село Бусманци имаше едно време едно блато. Ама не като Андрешковото – сериозно, яко, дълбоко, оазис за пернатия дивеч – патици, гъски, бекасини.
Абе истински представителен образец на т.нар. „мокри природни обекти“. Та ако имахме истинска „природозащитна класа“, едва ли боингите щяха да кацат на новата писта на Летище „Враждебна“ (където е и прочутият „Терминал 2“ на Аерогара „София“).
Защото блатото изчезна под пистата.
Нейсе.
Но заедно с блатото изчезнаха не само костите на неизвестен брой разстреляни без съд и присъда в първите седмици след 09.09.1944 г. български интелектуалци (селските лумпени всяка вечер се появявали на мегдана с все нови „меки шапки“, които ловели в същото блато), но и известното на населението от околните села „царско гюме“.
Влизал съм като дете в него (наблизо имахме голяма 12 дка ливада). Беше по-широчко от обикновените гюмета; подът не беше землен, а дъсчен – върху дъските е била застилана слама, на която отдъхвали авджиите.
Кой е бил постоянният спътник на „Кобурга“ в „царското гюме“? С кого царят е делил сламената постеля и царската си дажба?
Прозорливият читател позна кой е завсегдатаят в царското гюме:
ДЕНКО БИШЛЕВ – шопът с първичната природа – не някой Георги Джагаров, Панталей Зарев или страшилището за африканските слонове и лъвове Пенчо Кубадински…
Не!
Обикновеният, най-простият от простите, най-първичният от първичните български селяни.
Питам се:
Защо не се знае къде е гробът на последния български цар?
И разбирам:
Защото той, Царят, е една от онези личности в човешката история, които са заслужили честта да не се знае къде почиват костите им:
Моисей… Левски…. Ботев…