Резюме:
1. Алчността няма политически цвят; тя е вечна и е в природата човешка. Примерите са безчет; един от тях е от България преди 100 години при построяването на
Софийския университет.
2. Не винете Вашингтон за създаденото впечатление, че подкрепял екзотични екземпляри от
политическата зоология (Хашим Тачи, генерал Нориега, български алчни животни).
Такава подкрепа е временна; тя е заради краткосрочни цели и липса на избор.
Край на резюмето.
Дослушах края на музикалната сюита „Карнавалът на животните“ на Камий Сен-Санс, превключих на Българското национално радио и то съобщи, че неговото предаване „Вива ла
музика“ пожънало успех на европейския медиен фестивал. Е, как да не се
зарадваш? Пък нека си разправят пишман народопсихолозите, че българинът поначало завиждал на чуждия успех.
После отидох в „Яйцето“. Там Иван Бакалов представяше книгата си „В сянката на Борисов“. Сам си я издал. Самиздат. Пак се зарадвах. Иван не е от тези, които хвалеха Тодор
Живков, после Симеон, а сега обслужват Борисов. Казах това в разговор в „Яйцето“ и ми възразиха:
– Лесно ти е на теб да говориш така, ти пишеш във вестник с опозиционна линия.
Кипнах:
– Линия може да има партиен орган. Един вестникът, ако е вестник, работата му е да няма линия. Той е свободна трибуна на различни мнения. Аз си казвам моето мнение в този разгул
на … в този … такова … в този … карнавал на животните. Пардон – на стражарите и апашите. Пардон – на гангстерите и полицаите.
Не знам дали ме разбраха събеседниците ми в „Яйцето“. „Яйцето“ е в приземието на Софийския университет. Отпред се мъдрят статуите на братята Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово. Те дали пари за болница в Галац, за университет в Букурещ, за Българско девическо училище в Солун, за Българска болница в Цариград, за фабрика за вълнени платове в Карлово. Давали пари за освобождението на Македония, за български училища и читалища, за бедни българчета да се изучат в чужбина. През 1896 година купили в София място да се построи университет и дали пари за построяването му, но той бил построен почти 40 години по-късно, понеже … понеже… „Карнавалът на животните“. Камий Сен-Санс тъкмо я бил написал тази сюита. Български роднини, политиканстващи правници и министри далавераджии се полакомили за милионното дарение за университет и дотам докарали работата, че (в тяхна полза) България да се откаже от дарението.
Марсел Планиол и Андре Байс, професори по право, и те парижани като Камий Сен-Санс, се изумили. Как е възможна такава лудост от страна на българското правителство?
Докато се оправят съдебните бакии, забъркани от алчни българи, минали 40 години. Но накрая университетът бил построен, и то много хубаво. Софиянци му викаха Ректората. Рабфаковците му казваха „ректоратора“. Рабфак значеше „работнически факултети“. Рабфаковците бяха стипендианти. Те влизаха в университета с някаква привилегия, че социалистическа България да има своя вярна класова интелигенция.
Рабфаковците бяха добри деца, бедни и неособено привилегировани; истински привилегированите бяха деца на „отговорни наши другари“ и те не следваха в
София, а ги пращаха да следват в Москва, Ленинград и Киев, също в Прага, Варшава и Краков. Същевременно професори с международен престиж бяха заменени с
хора боси научно, но политически предани на режима.
Понеже живееха с мизерни стипендии, рабфаковците не ядяха, а „мензаха“ в Mensa Academica, студентския стол с вход откъм Народната библиотека. Там зиме и лете миришеше на кисело зеле. Рабфаковците открадваха и за нас някоя мръвка, донасяха я в джоб, увита в лист от тетрадка или във вестник, понеже още нямаше полиетиленови
торбички, и заедно се гощавахме в „Яйцето“, което тогава не беше „Яйцето“, а „Салона“.
„Ректоратора“, както вече казах, е хубава сграда с лампиони и мозайки, непостижими за сегашните архитекти, както и за предишните, които му достроиха две крила. Сегашното
„Яйце“ беше гимнастически салон с висилки, успоредки, коне с гривни и гривни
без коне в седемте ниши отсреща, като слизаш по хубавото стълбище. Таванът беше
по-висок от сегашния окачен таван, за да играят студентите волей и баскетбол на
великолепния, макар занемарен дъбов паркет, който отдавна е изкъртен. Само дето
в „Салона“ малко вонеше, понеже кабините за душове ги бяха направили на
тоалетни.
Добре се разбирахме с рабфаковците, но те ми направиха мечешка услуга. Наговорили се да ме издигнат за комсомолски секретар на курса, а пък то се съгласувало в градския комитет, където установили, че въобще не съм комсомолец. Нито чавдарче, септемврийче и
пионерче съм бил, понеже във френския колеж нямаше септемврийчета и
комсомолчета. На всичко отгоре аз съм от семейство, национализирано и изселвано от
София. Значи, промъкнал се класов враг. Така за втори път ме изхвърлиха от
тогавашния ИФФ (Историко-филологическия факултет), а пък аз исках да следвам,
не че бях ученолюбив, ами за да изклинча от двегодишния войниклък и следвах
къде ли не, даже в икономическия „Карл Маркс“ (сегашния УНСС – Университет за
национално и световно стопанство), и то задочно, работейки, за да не им ходя на
събранията.
Общо взето глупости. Много важно какви дипломи и научни степени имаш. Но не ми харесва и
сегашното, дето всеки управленец може да се накичи с купена диплома. И се
навъдиха какви ли не специалности и специалисти. Това започна още по
„социалистическо“ време. Еди-кой си бил доцент по бокс. Ама как така доцент,
щяха да се учудят някогашните ни състезатели и треньори като Замората, Гаврилов и
Ацето. А пък на визитката на сегашния премиер Бойко Борисов пише, че е генерал-лейтенант и доктор на инженерните науки. Олала!, както казват французите. Бах
мааму!, както казваме българите. А пък англичаните казват: Oh, fuck!, и добавят:
Excuse my French.
Аз нищо не мога да кажа. Мога само да добавя, че Евлоги Георгиев освен всички дарения, които изброих по-горе, дарил също на общината в Галац, отделно – за приюти, отделно – за
букурещкото управление на болниците, купил сграда в Солун за тамошната
българска общност. И своите роднини не забравил в завещанието си; осигурил
всичките си братовчеди и братовчедки. Но български министри и юристи подучили
негови роднини да атакуват завещанието в частта му за софийски университет, а
после „ще има и за вас, и за нас“.
Евлоги Георгиев не написал в завещанието си какво да изучават българчетата в бъдещия софийски университет, пожелал само в него да се преподават предмети „преимуществено от
положителните науки с приложение към индустрията“.
Това да си го навият на пръста навъдилите се напоследък социолози, политолози, културолози, пишман народопсихолози и прочее дървени философи. Също пиараджиите и
рекламаджиите. Сега е още началото на ноември 2011-а, но хотелите в България вече рекламират оферти към студентите да прекарат при тях студентския празник, който е всяка година на 8 декември. Всъщност не е всяка година. Соцрежимът беше забранил студентския празник и когато отново го разреши, студентите го празнуваха с бутилки в ръка и не в
хотели, а в градинката срещу университета. Един подпийнал студент твърде ловко
се покатери на коляното на паметника на Евлоги Георгиев, за да държи реч. Речта
му беше глупава, но по правило няма умни речи (изключение от това правило е
една реч на Стив Джобс пред студенти в Станфорд).
Не помня цялата реч на подпийналия студент. Помня само, че той каза на паметника: „Що си си давал парите за нас, бе? Виж ни какви сме пияни заляни.“
Той не каза и дрогирани, понеже – което си е право – при соца нямаше дрога. И СПИН нямаше. За СПИН-а аз съм виновен, че се казва СПИН, това вече съм си го признавал. Казах по телевизията, че се появил Синдром на придобита имунна недостатъчност, вместо на
имунна дефициенция, за да избегна чуждицата дефициенция. И то стана „СПИН“
вместо „СПИД“ и после приятелите ми атомни физици ме ругаха, понеже спин значело
някакво въртене на електрона. Те бяха прави, аз – не. Това, което наричаме жизнен опит, е просто сборът от нашите грешки.
Политиката го потвърждава. Нека младите пеят „Гаудеамус игитур“ и аз да си слушам сюитата на Сен-Санс „Карнавалът на животните“.
Димитри Иванов.
в. „Сега“
