Автор: Спас Ташев
„Официална България никога не произнесе думи, с които да поиска прошка от потомците на малцината оцелели евреи от Беломорието и Тракия заради това, че депортирането на 11363-ма души, населяващи тези администрирани от българската управа територии, е организирано и извършено от българската армия. Заради това, че български офицери са ръководили трагедията с присъщата при такива „акции“ доза жестокост; заради това, че български войници са мародерствали в домовете на евреите от Беломорието и Тракия и са участвали в разграбването на тяхното имущество”.
Тези думи вероятно шокират обикновения българин, който знае, че трябва да се гордее с уникалното за Европа явление, наречено „спасяване на българските евреи”. Стъписването идва от факта, че са написани от Еми Барух за една държавна медия на иначе приятелска страна. Става въпрос за германската Дойче Веле. За съжаление подобна информация не е изолиран случай и това налага необходимостта да се поровим в детайлите на тези трагични събития в новата ни българска история.
Преломният момент, през призмата на който трябва да се разглеждат описаните събития, безспорно е включването на България в Тристранния пакт, което става на 1 март 1941 г. във Виена. Известно е обаче, че 2 часа преди подписването му немските войски вече навлизат в България. От гледна точка на международното право това означава само едно – незачитане на българския суверенитет от страна на Хитлер. Или някой смята, че ако България не се бе присъединила, германските войски кротко щяха да се изтеглят от българска територия? Всъщност не е случаен факта, че през 1960 г. в Тел Авив бившият народен обвинител Ели Барух пише: „германските власти… окупираха България”. Това е самата истина, България вече е окупирана, когато се присъединява към Тристранния пакт.
В началото на април 1941 г. германската армия атакува Югославия и Гърция, които за няколко дни капитулират. В тези сражения не участва нито един български войник и германската армия сама окупира Македония и Тракия. И тук от гледна точка на международното право от значение е принципа на първата окупация. Нуждата от освобождаването на немските войски с цел тяхното прехвърляне на изток става причина впоследствие там да бъдат изпратени български войски и администрация. Разбира се, България представя този акт като освобождение на Македония и Тракия. Но нито една държава по света, в това число и самата Германия, не признава тези териториални промени. Именно поради тази причина в германския вестник Das Reich (Berlin, 18.10.1942) тези земи не са посочени като част от България за разлика от Южна Добруджа, която е присъединена през 1940 г. по силата на международен договор.
Интересен е правният статут на македонските и беломорските евреи. Съгласно чл. 4 от „Наредба за поданството в освободените през 1941 година земи“, „Всички югославски и гръцки поданици, от небългарски произход, които в деня на влизане тази наредба в сила, имат местожителство в освободените през 1941 година земи, стават български поданици… Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход;“. Ето защо България не успява да спаси македонските и беломорските евреи – защото германците, които са окупирали Македония и Тракия, забраняват те да станат български граждани и следователно не се намират под българска закрила. Въпросът с поданството е ключов и не е случаен факта, че някои чужди изследователи на проблема се опитват да го заобиколят и по този начин да хвърлят петно върху България. Какво показват обаче фактите? Описан е случаят на Марко Аарон Перец, евреин, български поданик, който по време на акцията за залавяне на македонските и тракийските евреи през 1943 е арестуван в Тракия, но впоследствие освободен, защото има българска лична карта. Аналогична е съдбата и на брата на Хари Нисимов от София, който е задържан заедно с местните евреи в Ксанти. Същият обаче е освободен поради качеството му на български поданик. Трябва да се спомене и Рафаел Моше Камхи от Битоля, изтъкнат войвода от ВМОРО, който след Първата световна война се премества в Солун. През 1943 година той е арестуван от германските окупационни части в Солун, като оттам е трябвало да бъде изпратен в концентрационен лагер в Централна Европа. Със съдействието на български организации като Македонският научен институт, Илинденската организация и лично на цар Борис III, по специален куриер му е изпратен български паспорт и той е освободен и спасен.
В Държавна агенция „Архиви” се пазят пълните списъци на изселилите се през периода 1948-49 г. от България евреи. Една голяма част от тях са родени в Македония и Тракия, но тъй като са били български граждани, нито един от тях не е депортиран.
Няма никакво съмнение, че българската общественост е длъжник на беломорските и македонските евреи. Така например през настоящата 2011 г. у нас бяха проведени няколко научни конференции, посветени на „обединението” на България през 1941 г., но в нито един доклад не бе засегната трагичната съдба на евреите в „новите земи”. Нещо повече, липсва актуално научно изследване, което да хвърля светлина върху германското присъствие в Македония и Тракия през периода 1941 – 1944 г. Ние можем да критикуваме македонската историческа школа, но в това отношение тя има по-голям принос от нашата. Така например в „История на македонския народ” (Скопие 1988 г.) пише следното: „покрай българските въоръжени сили (в Македония, б.м.), съществуват и германски единици, команди и полиция… Целият германски военен и полицейски апарат в Македония се меси в работите на българските… власти“. При това положение с основание възниква въпроса дали само българи арестуват македонските и тракийските евреи, както се представя от някои автори?
Известно е, че акцията от българска страна е координирана от Александър Белев – директора на Комисарството по еврейските въпроси. На 23 февруари 1943 г. той и негови служители посещават „новите земи” и нареждат на местните български власти да организират залавянето и депортирането. Дейността на Александър Белев обаче показва, че той е възторжен германски привърженик, а може би и агент. Той заедно с Теодор Данекер, специален пратеник на Адолф Айхман в България, през предишния ден 22 февруари 1943 г. подписват известното „Споразумение по изселването най-първо на 20.000 евреи“. Този документ много пъти е пораждал дискусии, но за него могат да се посочат няколко неоспорими констатации. Първо, нивото в държавната йерархия и на двамата подписали е много ниско, за да могат да създават един валиден междудържавен документ. И второ, още през 1946 г. евреинът и народен обвинител Манчо Рахмимов доказа, че този документ е отчасти е фалшифициран като думите „от новите български земи Тракия и Македония“ са зачертани впоследствие, вероятно след 2 март 1943 г., когато МС приема решение за изселване „до 20.000 евреи“ от „новоосвободените земи”. По този начин е направен нескопосан опит от Александър Белев да се заобиколи решението на МС и документът да се отнася не само за македонските и беломорските евреи, но и за българските. Тази фалшификация е разкрита след 3 години и на нея е посветена специална статия във вестник „Еврейски вести“, бр. 70 от 1946 г.
Изключително ценни са спомените на македонски и беломорски евреи, оцелели от Холокоста. Така например в излизащото в Тел Авив на ладино (юдео-шпаньолски, майчиният език на повечето балкански евреи) списание „Аки Йерушалайим” е публикувана статия на Моше Шаул за Мемориалния център на Холокоста в Македония: „Още по-малко известна е съдбата на еврейската общност в Македония…, където последиците от Холокоста (Шоа) били много по-трагични: от около 7500 души, с които наброявала тази общност, в градовете Скопие, Манастир (Битоля), Щип, останали живи след Холокоста едва 200, в мнозинството младежи, които решили да избягат или се скрият от нацистите и се били присъединили към партизаните, с които се били героично против немските сили“. Статията не посочва партизаните да са воювали срещу български сили, а единствено срещу немски. (Aki Yerushalayim, № 86, oktubre 2009).
В същия брой Суси Грус публикува обширен материал за евреите в Ксанти, в който са цитирани част от спомените на Йехуда Хаим Перахиа: „с приближаването на войната и навлизането на немските и българските войски на гръцка територия на 6 април 1941 г., започна трагичната глава от унищожаването на евреите в Гърция… Аз бях в Кавала, гръцко пристанище на Егейско море, когато всички евреи от Кавала, Драма, Серес, Ксанти и Гюмурджина бяха взети през нощта на 3-ти срещу 4-ти март 1943 от германците и българите“. Както се вижда, в спомените ясно е посочено участието на първо място на германските войски в залавянето на евреите. Не ми е ясно защо чуждите изследователи не отразяват този факт, а се опитват да прехвърлят вината единствено върху България?
А ето още нещо интересно от спомените на Йехуда Хаим Перахиа: „В моята къща в Кавала Комисията за събиране на евреите не дойде да ме вземе. Останах 15 дни в този град и според съвета на моя адвокат българин, който ме прехвърли тайно, заминах скрит в лодка за Халкидики“. Ето един реален български принос за укриване и спасяване на тракийски евреи.
През 1945 г. Посланикът на Хитлер в България Адолф-Хайнц Бекерле е арестуван от Червената армия и изпратен в СССР, където е подложен на разпити в московския затвор Лубянка. Там той дава следните интересни показания за депортирането на македонските и беломорските евреи: „По нареждане на Химлер постигнах изселването на 14 000 до 15 000 евреи от Македония и Тракия. По мое искане те бяха транспортирани в Полша“. Ясно е, че инициативата за депортирането на македонските и тракийските евреи е на Химлер, а е реализирана от Бекерле, при което за наш български срам участва и германският агент Александър Белев.
С оглед на изнесените факти е най-малкото нелогично със задна дата да се търсят нови обвинения срещу България за депортирането на македонските и тракийските евреи и вината да се приписва само на нея. Да, това е една черна страница и ние можем само да изразим съжаление, че не сме успели да спасим и тези евреи, както сме направили с българските поданици.
На 10 март 2011 г. в Скопие, в присъствието на много официални гости от Европа и света, бе открит мемориален комплекс за историята на македонската еврейската общност. От Дойче Веле бе отправена критика към България, че с изключение на еврейската организация „Шалом“, официална България не изпратила свой представител на събитието. Това твърдение не отговаря на истината. На събитието на първия ред присъстваше високопоставен български дипломат, изпратен в Р Македония от правителството на Тройната коалиция. Друг е въпроса дали мястото му е било там, след като за пореден път са се сипели хули срещу „фашистичка Бугария”.
В едно нещо обаче Дойче Веле има право. Вярна е констатацията, че „десетилетия наред официална България изчерпва темата, свързана със съдбата на евреите по време на Втората световна война, със забележителния факт за спасяването на 50-те хиляди български евреи, населяващи „старите предели“ на страната. Историческото описание на събитията спира до тук. Що се отнася до онези 11 363-ма, от които се завръщат само 13 души, дълго време (все още, бих казала…) темата или се премълчава, или се заобикаля, или се споменава в контекста на „различието“.
Крайно време е България да изработи обоснована позиция по този въпрос и активно да я отстоява по света. Само по този начин ще се избавим от бъдещи дипломатически гафове и ще успеем да защитим името на България от необосновани нападки.
